ЖЕЛАНИЯТА КАРАСТОЯНОВИ МИНАВАТ ПРЕЗ АДА И СМЪРТТА ИЛИ ОПИТ ДА РАЗЧЕТЕМ БЕЗДЪННОТО АВТОРОВО ВЪОБРАЖЕНИЕ

Йорданка Ингилизова

web

Може ли в една книга да става дума за Аполон, Хермес, Афродита, подземни царства и Втората световна война, Едгар Алан По, Сталин, Тутанкамон, Иисус, бира и аероплани, Лара Крофт, а и Пламен Ставрев да се появи отнякъде? Може. Може, ако авторът се казва Христо Карастоянов.

Зареден с вечното си майтапчийско чувство, ненадминатият фантазьор и волнодумник изведнъж драсва чертата и казва, че някои книги стават да се тества с тях коефициентът на интелигентност. Във фундаменталното си творение “Аутопия: другият път към ада” със завидна пируетна словесност авторът осъществява гигантски сблъсък между хора, събития, епохи, цивилизации. Демонстрира чудовищен размах на мисълта, като вкарва в действие “остаряващите” и “опазените” от Горната и Долната земя, омесва герои от разни митологии с наши съвременници, буквално цитира песничка на Саймън и Гарфънкъл, стихче на млада поетеса, Фройд, Толстой, Булгаков, Селинджър, Бърнард Шоу, Леонардо да Винчи и който и каквото още се сетите, без да се кахъри за разхайтеното си въображение. Читателят буквално е удавен в необозрими времеви и пространствени параметри, но никак не му тежи. Защото с някаква детинска пакостливост и заразителност Карастоянов настоява да му се вържем на приказката и заедно да извървим пътя докрая. Ами да! Пълно е с мъдри мисли - “Хората просто не можеха да спрат да се избиват и направо си беше за чудене, че въпреки това се множаха”, “При хората горе, сестро, всички животи си приличат: до един завършват със смърт”... Но можем и да се дивим на абсурдния диалог между двете богини - гъркинята Афродита и римлянката Венера. А на друго място научаваме как Азазело отива в Москва и спори с Аполон /”Е, че ти къде си виждал държава алтруистка?”/, който пък знаел, че там цари “смразяваща и параноична полицейщина”.

И по-нататък тъй, като дете, което обръща коша с играчките, Карастоянов бърка в купа и се провиква: “Когато си гладен, грабни “Сникърс”, където и да си”... По някое време ненадейно разбираме, че Хермес пише “Аутопия: другият път към ада”, Аполон играе дартс, а преди това получава подарък ръчен часовник...

Главозамайващо, налудничаво, но и прелюбопитно! Побърквайки, тази “Аутопия” директно задава питането - това ли е другият път към ада? Защо го извървява авторът? Сигурно и най-първо е просто защото така му се иска. Карастоянов е свободен човек и писател, творец, който може. Пък и такава е забавата, шарада някаква. Кое къде се е случило - няма значение. Същественото е, че е било и от него следва да черпим мъдрост и “едно наум”. Дали е така? “Хората винаги забравяха важното, та затуй по няколко пъти през вековете откриваха едни и същи неща”...

Обаче налице е и друго. Тъй както си пише, забавлявайки се, писателят прокарва като червена нишка твърдението, че макар “хората все повече да се доверяват на книгите си”, истината е видна - нищо ново под слънцето, всичко е било тъй и пак тъй ще си бъде. Войни, любови, предателства, откривателства, алчност, глупост - абсурдът в света е може би най-важният фундамент за съществуването му.

“Времето лети и страхотно завива в нощта”... Значи ли, че като върви по другия път към ада, Христо Карастоянов вече е предпочел смъртта? Има нещо съмнително-несериозно в подобно предположение за човек с познатото Карастояново чувство за хумор. “Смъртта е за предпочитане” допуска да смятаме, че следователно животът не е за предпочитане... Обаче как може да се помисли дори за миг подобно нещо, след като малката книжка още с първите разлиствания тръгва палаво и с несвършваща разпивка-раздумка между двама приятели, които пазят в кръчмата място на трети, който пък тъй и не идва...

За разлика от “Аутопията” тук отсъстват директните интелектуални задачи (с малки изключения като препратки към Блага Димитрова и др.) и цялата идейна мощ се крепи от същите ония Нерадко Минев и Иван Маминколев. И Карастоянов наднича отнякъде, ала право вътре в душата (”ядките в ореха” - много силна метафора!), защото го интересува човекът. Чрез абсурдни ситуации и кошмарни сънища с котки, тоалетни чинии и асансьори, чрез тавтологични епизоди (за момичето с дюшек и радио на ъгъла) и невероятни сравнения (жена му на Нерадко Минев му приличала на сандал!), сътворявайки щедро още персонажни като поп Деянов и милозливата учителка, писателят отново и отново търси смисъла на човешката екзистенция. Няма значение кое-кое е и в какво точно измерение по хоризонтала или вертикала се намират героите. Това са външни белези, чието разнообразие не занимава автора. Макар понякога представата за реалността да се размива, Карастоянов настойчиво (даже “стръмно”!), се взира в любимите си неудачници, превръщайки ги в неукротими ентусиасти.

Въпреки черногледото твърдение в заглавието книгата “Смъртта е за предпочитане” огря с много светлина автора - донесе му първата награда на литконкурса “Развитие” и излезе на пазара благодарение тъкмо на въпросната корпорация.

Какво още остана неказано? За удоволствието от четенето. То направо ескалира във фразата - “Няма нито една разумна причина да трябва да се пишат книги”, която Хермес сам оборва с думите - “Има една, че трябва да се пишат книги”... И за да му е пълна забавата на автора, той пуска жокери под формата на различни шрифтове, чертае табелки или иначе казано - подпомага четенето.

В този наш шантав свят, където човек е все повече сам, Христо Карастоянов е желаният спътник. Няма значение дали ще иска да ни убеди, че смъртта е за предпочитане, или ще ни води по другия път към ада - няма страшно. Идват още книги...

P.S. Апропо, писането на този текст, колкото и да бе забавно, също е недовършено...

© Йорданка Ингилизова, 2004
© Издателство LiterNet, 30. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.