ЗИМНА СЕИТБА
(Поема)

web | Писма, изпратени по вятъра

Макар да знам, че хлябът
и майката с детето
по-силни са от двеста прегракнали поети,
при думите
отивам
не за да почина,
а да пробия с въглен
дяволското виме.
Попие ли земята сатанинско мляко,
простете ми за всичко -
значи съм дочакал
мига,
заради който пях и падах
по хълма си, осеян
с ослепели брадви.

Вселената самичък обиколих
на пръсти
и никъде не срещнах
моя бог
и кръста си...
...Но вярвах.
че отново ще се върна -
от думи изгорял,
в мълчание разпънат...
И ако днеска въпросителни
забивам
в пространството
между сърцето и молива -
не е стихоплетство,
нито пък е поза,
щом душата диша
с разкървавени ноздри.

Сега съм сам,
с едно перо пред себе си,
вълна от тишина
и аз стоя на гребена.
Не знам дали ще гръмне
тишината,
разлея ли мастило
по вълната й,
но време е от трона
й
да сляза,
защото нито бог съм,
ни богопомазан.
От всички
аз не съм с отлично зрение,
но трябва
някой да се сепне и да каже:
„Време е".

Че трудно се върви напред, когато
един гребе,
а сто държат веслата.
Че има нещо свято
в жизнените гърчове на лудите глави,
оседлали бъчви,
сред океан без дъно,
без бряг и без течения -
да изпреварят времето
не за приключения.
Че времето ще пръсне тишината
като мухи,
попаднали във вентилатор.

Поле - замръзнал гръб
под февруари,
стаило дъх
като среднощна гара.
Една извечно разгневена
хала
плющи и дърпа,
моето моливно рало.
Снегът зениците ми дращи,
а под плътта си крие
хиляди бръсначи.
Готов съм на ръце по тях
да крача
и нека да кървят -
такава е съдбата на сеяча,
решил през зимата да хвърли
семе
в души замръзнали или задремали.

Кръвта ще сгрей
замръзналата почва -
какво от туй,
че няма дълго да клокочи.
Усмихвате се
с опакото на лицата си
и нека -
но писна ми да ме лекуват
болни лекари.
Отвързвам ехото,
камбаните издувам.
Размисълът в рими
не е плуване,
а скок,
прорязващ гърлото на мрака,
след който
може да не видиш
своята Итака.

Но тръснеш ли крилете си
над гроба,
ще видиш още чакащата Пенелопа,
направила от поетическата
флора
зандан за подлеците
и слънца за хората.
И тази истина,
във ужким истини оплетена,
ще трябва да разровиме
и да ни свети
не като слънце от небесната си
люлка,
а като кацнала
в душите ни светулка.

Издуе ли след туй платна
безкрая,
преди над мен
да се затвори неговата рана,
ще сложа в себе си словесната
голгота,
издигната върху молива
от живота.
И знам -
това е труден жребий,
от който се чернее,
но не става червей.

© Йордан Ганчовски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.03.2006
Йордан Ганчовски. Писма, изпратени по вятъра. Варна: LiterNet, 2004