ПИСМО ДО СЕБЕ СИ

Пази се, прозяват се високите бездни.
Задъхани оргии, дребни борбици,
охлузена слава, лакти-криле
отвеждат към сиви магнитни писти,
чието небе е до колене.

А някъде, някъде толкова близо
животът изпраща нови заряди -
надолу, където е трудно и истинско,
нагоре, където е студено и ясно.

Нагоре, нагоре, но всъщност едва ли
може да има "нагоре" в кръг.
Над всеки и всичко накрая пада
различна забрава, еднакъв сън.

Твоят корен е забит във Вселената,
затуй избери, преди да изстинеш -
насрещен вятър пред лесна песен
и пъпна връв пред златен синджир.

© Йордан Ганчовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2006, № 1 (74)