* * *

Опустя перонът на душата ми.
Заминаха отдавна всички влакове,
а тръпките от лудото премятане
стаиха мускули пред първа класа.

И спираме на всяка керемида,
а в джоба ми е бърз билет
за хората, но виждам миди,
отдавна непотапяни в морето.

Пътуваме. Не бойте се, момчета.
С дъха си движим този влак...
Приличаме по нещо на дърветата,
които се разтварят вечер в мрака.

Но в тъмното остават пак дървета
със своя почва, корени, гнезда...
Докато слънцето отново светне,
те раждат кислород до сутринта.

© Йордан Ганчовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2006, № 1 (74)