* * *

Какво блаженство - самота,
три пръста, водещи молива.
Сега съм тук и някъде оттатък -
озъбен бряг - върху гърба коприва.

Назад остават спуканите думи,
капаните на мисълта са пълни...
Резето дръпвам и разперил дух,
крака поставям в стремена от въглен.

Надолу полетял като капчук,
ме среща моята вселена...
Стеблата на тревите - живи кули
издигат върхове далеч над мен.

Тук няма бездни, ревове, вълни,
а ураганите са някаква напразност...
И дъжд вали ли - значи, че вали,
но празник ли е - знай, че ще е празник.

О, как се вижда Еверест оттук!
О, бъдещето как размърдва палци...
О, нищо не е по-високо от духа,
макар и в тяло между две безкрайности.

© Йордан Ганчовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2006, № 1 (74)