ИЗПОВЕД

Ще гръмна най-накрая, разберете.
Напук на рими, ритъм и поезия.
Кому са нужни моите
куплети,
щом подлеците продължават да се плезят?
Или потупват ме със кални длани
пред нежните очи
на всяка строфа.
И вече от душата ми се хранят,
не подозирайки,
че ще се отровят.

Повеждат ме към цъфнала градина
с издъхнали,
преди да се родят, сонети -
сребро и звън прикриват гилотината,
а в розов дим изчезват там
поетите.
На моите везни въпросният оазис
тежи не повече
от молекула вятър,
от халосен патрон,
от полигон за лазене,
от дяволска ръка,
от гвоздей на разпятие.

Оставам сам пред входа
на зората,
под неспокойната душа на ямба,
където дните със солени лакти
ще ми покажат корена
на хляба.
...А после своя Росинант ще яхна
и ще мина
в афиш, забоден с двете ми зеници:
"Заменям всичко, дето още имам,
за песен в запустяла воденица".

© Йордан Ганчовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.01.2006, № 1 (74)