Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОБЛЕМИ НА ИДЕОЛОГИЧЕСКОТО СЪВМЕСТЯВАНЕ В БИОГРАФИЧНАТА КНИГА ЗА БОТЕВ ОТ ЗАХАРИ СТОЯНОВ

Георги Стаматов

web

До прочутите Ботеви тържества, изиграли съществена роля в борбата за Съединение, паметта за националния герой се вписва в един съвсем традиционен аполитичен и неидеологизиран модел. "Народът" напълно спонтанно прибягва до познатата и осветена от вековете ритуално-обредна практика, "интелигенцията" - до скромни слова в духа на читалищната сказка. Още през 1878 г. на козлодуйския бряг местните свещеници "извършват молебен, ръководят полагането на оброчния кръст, освещават обредната храна. Мястото им е точно установено и се запазва при отбелязване подвига на Ботевата чета. ... В съзнанието на участниците подвигът на четниците е свещен: народната памет ги издига в култ и търси подходяща дата, за да отбележи традиционния за светците празник - оброка. ... За празничния курбан организаторите осигуряват 200 агнета - толкова, колкото души е наброявала Ботевата чета" (Петрова: 113).

Политическата и идейната тенденциозност рязко са вместени в този традиционен модел през 1885 г. от страна на З. Стоянов и неговите съмишленици. При това, макар тържествата за Христо Ботев да са замислени като символ на българското национално единство, тъкмо провокираната им (и очаквана) забрана от румелийските власти е причината тези власти да бъдат дискредитирани като противници на общонационалната кауза. Ботев и Хаджи Димитър са основните фигури, паметта за които е активизирана и директно използвана от З. Стоянов като публицист и общественик в борбата за Съединението. Това е може би първият случай за идеологическо "придърпване" на героя, защото, макар и усилията на З. Стоянов за пропагандиране и осъществяване обединението на българския народ да са насочени към идеята за всеобщ национален характер, там не липсва и моментът на директно политическо противоборство, на известна публицистична злободневност.

В по-нататъшната политическа дейност на З. Стоянов вече липсват тези преки "употреби" на паметта на героя. Това от своя страна навежда на мисълта, че за него подобни идеологически актуализирания са допустими само при такова безспорно "народно" дело, родеещо се с освободителните борби, но не и за по-"дребни" цели. Изводът - разбира се, почерпан не само от този факт, но преди всичко от съдържанието на книгата - е, че Ботев представлява за своя биограф безспорен нравствен абсолют, че увековечавайки сакралната му стойност в средите на максимален брой свои читатели, той го възприема като такъв преди всичко за самия себе си.

"Христо Ботйов. Опит за биографията му" е една от книгите на З. Стоянов, в които е особено забележимо влиянието на идеологията при интерпретиране на миналото. Биографичният наратив тук разширява функциите си в посока утвърждаване или отричане на определени идеологически постановки - нещо, което също присъства в другите исторически творби на писателя, но не в толкова висока степен.

Основните зрителни ъгли, от които се разглежда единната фигура на Ботев, са: Ботев като поет, Ботев като идеолог и Ботев като революционер. З. Стоянов е един от първите, които обръщат внимание на адекватността между тези характеристики.

Неговата биография поставя и другите основни насоки в "остойностяването" на Ботев в националната памет. Такива възлови, христоматийни елементи са:

  1. Влиянието на географския фактор за гордия и независим характер на героя.

  2. Семейната среда - наследственост в благородството, честността, естествените дарования; символична приемственост във възрожденските процеси.

  3. Руските революционери демократи - формиращи идейния облик на Ботев.

  4. Общочовешкото и високохуманното в идеологията му.

  5. Крайна безкомпромисност и принципност; възвишен и трудно постижим нравствен максимализъм - причина за несгодите в житейски план.

  6. Поезията му - свидетелство за неговата гениалност.

  7. Ботев като "глава" на революционерите емигранти.

  8. Най-вече - героичната смърт в Балкана като естествен и закономерен апотеоз на изключителната биография на тази изключителна личност.

Тези акценти са поставени от З. Стоянов и са достатъчно очевидни. Остава обаче проблемът как биографът съвместява и хармонизира противоречията или това, което би могло да се възприеме като противоречия, в "идеологическия" пласт на творбата.

Преди всичко трябва да се отбележи, че З. Стоянов почти изцяло идентифицира идейния портрет на Ботев със собствените си принципи. Той на някои места дори реконструира евентуалната позиция на Ботев по политико-идеологически проблеми на настоящето в духа на собствените си разбирания. Така е например по актуалната тема за славянството и Русия: "Той е гледал още тогава, преди 17-18 години, така на тоя въпрос, както днес гледат вече в отечеството му българските патриоти. Но за тия последните, в сравнение с Ботйова, не съществува почти никаква палма, защото очите им се отвориха от оглушителния гърмеж на факти и събития (1885-1888 г.). Слепи да бяхме ние съвременниците, пак трябваше да си отворим очите и се осветлим по въпроса на славянството - кое именно славянство е спасителното и желателното и от кое пада носът, само като се помирише. С Ботйова е въпросът съвсем другояче. На основание на дълбоко изучаване само историята на славянските племена и техния жесток покровител, съгласно своите собствени чувства и патриотически подбуждения той можал да отгадае и предвиди онова, което обикновените разбраха само след грубите факти и събития" (подч.мое - Г.С.).

Играта с хипотези, обосноваването на собствените понятия с авторитета на Ботев се отнасят и до социализма: "И в България желаел ли е той Парижка комуна? Ние ще да протестираме в името на неговата памет, че това не е вярно". На въпроса за "нихилизма" и "комунизма" на Ботев биографът отделя голямо внимание, като го разглежда и по принцип, като обща постановка, и в детайли, като частни случаи. Тук ядрото на проблема е свързано с набелязаните от Пол Рикьор "дихотомии във времето", и най-вече с една от тях: "историческа употреба на паметта - политическа употреба на паметта" (Рикьор 2001: 215). Погледнат още по-обхватно, идейният портрет на Ботев е създаден не толкова с оглед "дихотомиите на подходите към паметта", колкото със самия принцип на дихотомичното мислене. Ботев не е само "светлата" алтернатива във вечната борба с "тъмнината" и "мракобесието", но и той самият според неговия биограф съчетава различни противоположни начала - позитивно и негативно, съзидателно и разрушително.

За това, че дихотомичното мислене при З. Стоянов не е нито схематично, нито просто онаследено, архетипно, а е дълбоко възприет философски диалектически принцип, свидетелства една негова есеистична миниатюра. Тя е написана под влияние на "История на цивилизацията в Англия" на Бокл: "Между душата и тялото съществува неразривна аналогия. В моралния мир има две сили, а именно вяра и съмнение. ... От една страна, човек се бори за живот и вяра, а от друга, той така също се бори за смърт и отрицание, така също истината и заблуждението, вярата и скептицизмът съществуват едновременно. Разрушителната деятелност на скептицизма трябва да се развива паралелно с деятелността на съзиданието" (Стоянов 1995: 114). По отношение "разрушителната деятелност на скептицизма" Ботев е представен от своя биограф в различни измерения: съмишленик на "френските комунисти и руските нихилисти", наследник на българското хайдутство, битов и социален антиконформист, атеист. Трябва да се подчертае, че тези "разрушителни" характеристики плавно преливат една в друга, че те съвсем не пречат на възприемането образа на героя като единен, естествен и органичен. "Идеологическият" нихилизъм например се родее с битовия антиконформизъм - да си припомним волния идиличен живот в Дунавската делта: "Те ходели тук по бели гащи, с блузи, обуща от най-простите, на бос крак, неумити и несчесани. От никого не зависели, никой не им заповядвал и не искал данък". З. Стоянов съвършено точно определя - и от творчеството на своя герой, и от разкази и записки на познати и роднини - пълната и неограничена свобода като главната ос, около която е изградена и позитивната, и негативната програма на Ботев, която е и движеща сила на живота му в личен план.

В обилието от факти и материали, достъпни на биографа, се срещат обаче и такива, които в известна степен противоречат на така създадената представа за Ботев - разрушителят, нихилистът, комунистът, пълният и безкомпромисен антиконформист. Как постъпва в такива случаи З. Стоянов? Нека вземем за пример един епизод от спомените на Киро Тулешков - особено важен източник, който сме сигурни, че писателят е ползвал ("Четвърто, за да турим в ред събитията и да определим хроника в миналото на героя си, най-много ни послужи покрай другите записката (неиздадена) на К. Тулешкова, другар и съмишленик Ботйов в тежки минути"). Става въпрос за поведението на Ботев пред трибунала във Фокшан: "Ботев се извини пред съда така: - Аз наистина съм емигрант, но нито съм комунист, нито пък проповядвам комунизъм, защото да проповядва човек комунизъм на българския народ, то не значи друго нищо, освен една глупост" (Тулешков 1997: 209). При З. Стоянов това е предадено по следния начин: "Ботйов се оправдавал, че е български емигрантин, избягал в румънската земя от турската варварщина. ...Това той говорел на прокурора деня по официалната листа, а нощно време обръщал тефтера".

Очевидно е, че дисонансът спрямо общата "идейна" тоналност е много по-голям при К. Тулешков, който освен всичко друго е и единственият за този конкретен епизод източник на биографа. Ботевите думи, предадени от Тулешков като пряка реч, тоест с претенции за абсолютна достоверност, се отличават с една категоричност по отношение на комунизма, която, независимо че става въпрос за определена линия на защита пред съда, едва ли се вмества изцяло в установената вече представа за Ботев като принципен и краен антиконформист. Всъщност З. Стоянов не само поставя основните фигури в националния митологичен пантеон, но и ги типизира, определя тяхната функционалност. Той се нуждае от разрушителя на старото, от носителя на пречистващата революционна буря в крайния, завършен, принципен вид и затова ретушира онези черти, които биха се явили в противоречие с този образ.

Тук трябва отново да припомним един от основните тезиси на Анкерсмит: "Ние интерпретираме не тогава, когато не ни достигат данни, а тогава, когато те са в изобилие. Описанието и обяснението изискват "достатъчно" количество данни" (Анкерсмит 2003: 117). З. Стоянов интерпретира биографията на Ботев, като подбира измежду многото факти за героя тези, които са в съответствие с търсения от него модел. Тук са нужни две много важни уточнения - тази задача биографът изпълнява, без да накърнява историческата истина, и второ, спецификата на личността Ботев действително е особено адекватна на митологемата Ботев. З. Стоянов прилага последователно своите критерии за истинност и те далеч не се свеждат само до фиксиране на историческото минало и вместването му в една национално-дидактическа платформа, а до открояване на най-същественото, до подчертаване на висшата истинност. "Подробностите не са буквално истинни, те са истинни с висша истинност, по-истинни от истината, в смисъл че са истината, направена изразителна, въздигната до висотата на една идея" (Гомие 1992: 11).

И така, какъв трябва да бъде образът на крайния революционер в разрушителния си аспект и по какъв начин биографът изтъква на преден план тази негова същност? Той трябва да отговаря на няколко задължителни условия: младост, аскетизъм, безкомпромисност, активност, тоталност, последователност. Могат, разбира се, да бъдат набелязани и други характеристики на този модел, но нека се спрем на тези с уточнението, че става въпрос не за стандартност и шаблонност, а за установената в тази епоха знаковост - наследство от цял век социални сътресения и революционна патетика.

Върху възрастовото противопоставяне се конотират социални, нравствени и идеологически значения. То е част от символиката, която радикалните политически движения използват в Европа (Млада Италия, Омладина, Млада Турция и т.н.). Опозицията "стари" - "млади" почти директно се отъждествява с опозициите "старо" - "ново", "прогресивно" - "ретроградно". Една подобна семантична връзка, на мястото на традиционната постановка за приемственост между поколенията, се прави именно когато тази приемственост трябва да бъде заличена в определени насоки. Това е част от психологията на политическите противоборства, употреба на архетипна, универсална знаковост със стеснено, "моментно" значение: "Известно е, че в преломни епохи, в периоди на кризи на ръководни постове нерядко се издигат твърде млади лидери. Това е свързано с необходимостта от пълна или частична смяна на целия предишен политически елит и напредването на това поколение, което не е било свързано с бившия управляващ слой поради възрастта си" (Гозман, Шестопал 1996: 186).

З. Стоянов също прокарва отчетлива демаркационна линия между "млади" и "стари". Той по принцип съсредоточава творчеството си само върху "младите", като извън обхвата на авторското му внимание остава "мирният" етап на Българското възраждане. В заключителния период "полезността" на "старите" еволюционисти се превръща от негова гледна точка във вреда и той не щади негативните оценки по отношение на Добродетелната дружина и други носители на "старото". Писателят е последователен в това отношение и при демитологизирането на старите войводи по време на Старозагорското и Априлското въстание. Но основният акцент пада не върху противопоставянето на тези, които са на гребена на революционната вълна, срещу тези, които са "отпаднали", "изостанали", а на "старите" в техния "класически" вид на носители на мрачното и ретроградното - българското чорбаджийство. Обилни са резките квалификации по техен адрес, на тях се вменява вината за ред несполуки на въстаническото движение (Копривщица, Батак). Едно от най-ярките свидетелства за значението, което отдава З. Стоянов на опозицията "стари" (чорбаджии, консерватори) - "млади" (радикали, новатори) е необичайният финал на "Четите в България", който дори по чисто архитектонични съображения е призван да бъде носител на по-особен смисъл, на някакво по-отчетливо послание ("Тия редове аз пиша за Маня, защото той живее и до днешен ден. Живей той не така мълчаливо за днес и за утре, не презрян от младото и честното; но пак е на чест и на почет, както и в турско време! ... "Други път, да не сте давали подобно представление - казал той на младежите. - Хаджи Димитър и Караджата са чапкъни." - Слушаме! - отговорили младежите. ... - Тежко и горко на народ с такива послушни младежи, отговаряме ние! ...)"

Тук обаче, при интерпретиране на опозицията "стари" - "млади", пред писателя възниква проблем - едно от тези противоречия, които ние условно наричаме проблеми на идеологическото съвместяване. Въпреки целия си идеен радикализъм З. Стоянов е принуден да се съобразява с (а и сам той до голяма степен споделя) нормите, представите и понятията на едно общество, което в основата си е традиционно, патриархално, общество на установения ред. "Старостта" там не се идентифицира с консерватизъм, дори да приемем, че там консервативното носи негативен нюанс, а е носител на изцяло положителна знаковост. Ето защо подходът на писателя и тук, както и при останалите проблеми от подобен характер, се отличава с такт и умереност. Позицията си З. Стоянов прокарва, но не я абсолютизира, не я свежда до догма. При него едновременно съжителстват принципите на революционната динамика и устойчивите патриархални категории. "Мрачното бухалско общество" (чорбаджиите в Копривщица) и "старите" в Букурещ (Добродетелната дружина) имат своята "идеологическа" сцена, на която надяват маската на отрицателния персонаж, а в същото време в територията на патриархалното, на увековечените представи "дядо" продължава да бъде почетна титла. Дядо Трендафил е един от най-приближените на Хаджи Димитър и неговият "глас" чака войводата на хъшовския "моабет" да запее "някоя старовремска песен, от ония, които пеел по Стара планина"; дядо Жельо "обиква" Ботев "с първото виждане" и го приема за свой знаменосец; сам З. Стоянов е придружаван в тежката си мисия по подпалването на Смолско и Каменица от храбрия и опитен дядо Цвятко. Изобщо в сценографията на българската история писателят разпределя така ролите, че запазва и дори подсилва конотираните върху старостта положителни значения на мъдрост, авторитет, опит (това особено се отнася до Иван Арабаджията - "баща или съветник" на революционните апостоли), но само когато лицата са от революционния лагер.

В биографичната книга за Ботев също е "идеологически" остойностено възрастовото противопоставяне. Тук не само присъства магистралната опозиция "млади" - "стари", но и между самите "млади" се прокарват нови разграничителни линии. Първоначално е налице само класическата постановка - от една страна, "старите" (братя Георгиеви, Тошкович, организации от типа на Добродетелната дружина), от друга, "младите" (революционерите). Едните действат ако не под директното влияние на егоистични съображения, то поне без никога да ги пренебрегват; касите им "плющят от злато"; те са легитимисти, които подават мемоар до Наполеон III; за тях установените институции са нещо много съществено - такива са внушенията на З. Стоянов, за тях той използва една от най-обикнатите си отрицателни квалификации: "поклонници на мрачната рутина". Другите, разбира се, са точната противоположност на първите. А по-специално за Ботев се проследява интелектуалният генезис на неговия радикализъм, като писателят пространно представя онзи духовен климат в Русия, който изиграва съществена роля за неговото идейно формиране. На друго място З. Стоянов отбелязва голямото значение за националноосвободителните борби на изучилите се в Русия българи, извежда общия духовен климат там като особено благоприятен за тяхното формиране и завършва с емоционалното обобщение: "да живеят руските възпитаници". Тук само искаме да акцентираме на един елемент - влиянието на класическия роман на Тургенев "Отцы и дети", който проблематизира на идейна и нравствена основа противопоставянето на поколенията. За З. Стоянов този роман "е бил начало на ново съвременно движение, който за пръв път изобразил и представил типа на новия човек - "нихилист"; той създава "горещи подражатели на героите от "Отцы и дети", да гледат цинически на всичко съществующе и направено от вековете".

Измежду средите на "младите" обаче също започват да действат разграничителни процеси и на тях писателят обръща сериозно внимание. Основният диференциращ признак става радикализмът. Каравелов, живото въплъщение на цял един етап от освободителните борби - етап на сериозна и задълбочена организационна и агитационна дейност - с отказа си от революционна дейност като че ли преминава в лагера на "старите" и това предизвиква у Ботев и кръга около него бурно недоволство, включително и замисли за ликвидирането му. Но това също е и отрицание на отминалата фаза, на тактиката й на продължителна подготовка, възприемана от новото поколение революционери също толкова архаична, както например дейността на колоритния Пандурски ("Нему се дължи издаването на ред патриотически картини: за Хаджи Димитра и Стеф. Караджа, за Тотя, за Ангел Кънчев, влизането на Симеона в Цариград и пр., които картини имаха своята епоха"). По-късно, само година след това, самият Ботев изпада от гребена на революционната динамика и се оказва пренебрегнат от още по-младите - дейците на Гюргевския комитет: "Каравелов, Ботйов, войводи и нам какви си още авторитети не били признати в тоя комитет. С една реч, гюргевският комитет се явявал съвсем радикален".

Ботев-личността се е превърнал в Ботев-институцията по същия начин както старите войводи и Каравелов. Той е авторитет, той е станал нещо като "хъшовски консул", следователно върху него - колкото и да е парадоксално - лежи печатът на консерватизма. Така че не само конспиративните съображения са причина той да не бъде активно включен от гюргевските революционни апостоли в дейността по подготовката на Априлското въстание. Опитът, дори и опитът на "радикалите" и "нихилистите", се явява сериозна пречка пред изискваната от момента "лудост" и "безразсъдство". Тук се и вмества значението на опозицията "млади" - "стари", тук е и един от акцентите при феноменализирането на Ботев от страна на неговия биограф. За разлика от "парения" Филип Тотю, който "знаял що значи да водиш чета срещу турците", за разлика от Каравелов, който на убеждаванията на Апостолов и Обретенов за всенародната готовност за въстание "се изсмял на това", Ботев - макар и с печата на "стар авторитет" - приема всичко с "хъшовски бяс". Събитието само намира своя най-подходящ извършител, историята сама разпределя ролите за своята сцена. Едното поколение извършва мисията си и слиза от тази сцена, следващото продължава по качествено нов път, който освен всичко друго отрича стария - такава е чисто диалектическата постановка на З. Стоянов. А Ботев? Ботев е изключението, феноменът, появилият се по висши съображения на провидението герой, който отказва да бъде фиксиран като част от един отминал етап и се вмества - и то как - в най-радикалния, най-изкристализирания като актуалност и революционност акт. С това писателят аргументира своя основен тезис - Ботев като човек не на своето време, а на всички времена; така, както с постоянните му "сродявания" с френските, руските, полските, румънските, украинските радикали доказва друг свой основен тезис - Ботев като личност, облагодетелстваща не само своя народ, а и цялото човечество.

Аскетизмът е друг неотменен атрибут на революционера според архетипите на масовото съзнание. В неговия "обществен" облик са застъпени начала, които на пръв поглед са противоречиви, но всъщност се отличават със стройна логическа последователност. От една страна, революционерът е призван да осъществи кардинална промяна, продиктувана от чисто рационални мотиви, но, от друга - той бива възприеман с голяма доза ирационално страхопочитание, като един вид жрец на новото, като личност "не от този свят". Логиката при съвместяване на тези две начала е в прастария "мирогледен" дуализъм - материален свят/духовен свят; "царството на духа"/"царството на кесаря". Революционерът винаги битува в общественото съзнание като пратеник на по-висшия духовен свят. Той бива възприеман като носител на историческата необходимост, която, независимо от "материалния" си и "рационалистичен" характер, съдържа толкова висока степен предопределеност, че в концепцията на Хегел дори се явява въплъщение на Световния дух.

Революционерът също така винаги бива митологизиран в общественото съзнание - това е закономерност, която се наблюдава и при революциите с най-явен атеистичен и рационалистичен идеен патос. Служител на висшата необходимост или инструмент на провидението - в зависимост от "материалистичната" или "идеалистичната" трактовка - той така или иначе битува като митологема, като същество извън координатите на "обичайния" двуизмерен свят. Той е един от най-важните елементи на хармонизиращата и систематизираща целенасоченост; призван е да осъществява основния смисъл на митологията - превръщането на хаоса в космос, "при което космосът, от самото си начало, включва ценностен, етически аспект" (Мелетински 1995: 232). Аскетизмът на революционера е функционално натоварен да бъде, от една страна, носител на тъкмо този ценностен аспект в процеса на световно хармонизиране, а, от друга - носител на "висшия", надредов, уникален смисъл на митологизираното историческо явление.

Естествено следствие от митогенериращата насока на Захари-Стояновия биографичен исторически наратив се явява "употребата" на аскетичната знаковост. Тя, разбира се, далеч не е изолирана от други етически аспекти - безкористност, целенасоченост, общ хуманистичен патос на изповядваната идеология - но има специфични страни, които биографът намира за особено адекватни на своите цели. Високата нравственост и революционната жертвоготовност са от изключителна важност, но сами по себе си не са достатъчни за пълноценното сакрализиране на историческата личност. Аскетизмът добавя този толкова нужен щрих към цялостния и завършен "иконописен" образ на националния герой. З. Стоянов е последователен при подчертаването на аскетичните нюанси и при Левски, и при Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но особено пълноценно и разностранно - в биографията на Ботев.

Знаменателен е фактът, че противниците на тези исторически фигури аргументират негативизма си и чрез нападки в диаметрално противоположна посока - "разгулност", "пиянство", "разврат" и т.н. Ето защо писателят се въздържа от контакти с тях при предварителния процес на събиране на факти. Принципите на сакрализиране са еднакви в своята основа, но същото се отнася и до принципите на десакрализиране или лично оневиняване и те лесно могат да бъдат предвидени. Така например, когато говори за процеса срещу Левски, биографът споделя съображенията си да не потърси информация от хаджи Иванчо Пенчович: "Освен това аз не мога даже да си въобразя, че тоя кръстен турчин, това кално кепазе ще да даде добросъвестни сведения на оногова, който би пожелал да научи от него нещо за последните минути от живота на нашия герой. Той ще да ви се яви най-горещият патриот, ще да аха и оха от вас повече за участта на юнака, когото уж съжалявал и на когото се мъчил да спомогне нещо". И действително - тъкмо като очакваните са съображенията на хаджи Иванчо Пенчович, демагогски споделени пред д-р Стамболски в Цариград: "Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин, най-доблестния наш патриот. ... Всеки опит за защита и оневиняване би останал не само безполезен, но би изложил на подозрения пред турското правителство не само личността ми, но и всичките въпроси, за които съм действал пред министрите" (Шишманов 1994: 56).

По същия начин З. Стоянов се въздържа и от "анкетиране" на Ботевите противници. При тях, както отбелязахме, процесът на десакрализиране на героя е още по-краен, оспорващ тъкмо този аскетичен ореол, на който биографът особено държи. Всъщност при големия авторитет на Ботев, при спонтанното му и масово "канонизиране" малцина са тези, които биха се осмелили да хвърлят директно предизвикателство към неговата памет, но те все пак съществуват. Като най-големи негови противници биографът посочва Евлоги Георгиев, владиката Панарет Рашев и отчасти братя Тошкович. Нито един от тях не е призван да свидетелства, защото личната враждебност (също както и личното преклонение) винаги и неизбежно се отразява на начина на интерпретиране на историческото явление. Години след героичната смърт на Ботев враговете му продължават да оспорват паметта му в най-"невралгичната" точка - личната нравственост: "В един от последните му престои в Букурещ, вуйчо ми бе чул в дома на Евлоги Георгиев, когото той дълбоко уважаваше в много отношения, извънредно оскърбителни думи по адрес на големия ни поет-революционер. Сам Евлоги Георгиев участвувал в хора на хулителите и нарекъл Ботев пияница, блудник и изнудвач" (Нейков 1990: 30).

Акцентът върху аскетизма на Ботев идва не само от влиянието на утвърдените революционни щампи. Те целят - и това е особено очевидно от примера на Френската революция - да идентифицират водачите (по правило - интелигенти и/или аристократи) с масата: "Неподкупният", "Приятелят на народа", "Принц Равенство". В нашите конкретни условия това не е особено съществен фактор поради липсата на големи съсловни различия, които трябва да бъдат ретуширани. По-значима се явява многовековната агиографска традиция. Някои елементи на религиозната книжнина с успех преодоляват нейната "девалвация" и след като се секуларизират, биват привлечени за други цели. В повествованието за Ботевия живот в емиграция постоянно присъстват внушенията за аскетизма на героя. Това е един от лайтмотивите, чието емоционално и идейно въздействие е насочено към средния, масовия български читател, за когото изключителната и феноменална същност на Ботев като първостепенна фигура в националния мартиролог би следвало да бъде утвърдена по добре познатия им (а за някои - единствено познатия) модел на религиозното житие.

Авторът изрично прави разграничението между аскетизма и сродните му качества - скромност, безкористност и т.н. Ето едно от многобройните описания на бедствения живот на героя: "В същата тая кръчма живеел и Ботйов, без пара и без кредит. ... Креватът му се състоял от една дъска. ... За постелка, покривало и възглавница му служели собствените дрехи и обуща". Почти навсякъде на атрибутите на битовата мизерия биографът противопоставя духовната висота на своя герой. Такъв е най-естественият и целесъобразен начин за сакрализиране на Ботев - чрез ситуирането му в семантичното поле на житийния герой. Ботев не е просто скромен, не е просто безкористен, най-после - той не понася просто последствията на традиционната емигрантска несрета. Светостта на неговата кауза, изключителността на неговата личност трябва да бъдат подчертани, аргументирани, обосновани чрез крайните материални лишения, приети по собствена воля - така както героят на житието съзнателно елиминира материалното от живота си, служейки на духовното. Тези опозиции са ясно и недвусмислено подчертани в биографията от З. Стоянов, като косвено се активира и моделът, присъщ на религиозния дискурс - съхраняване чистотата и възвишеността на духа в "блатото", във "вертепа". В посочения пример - живота на героя в кръчмата "от най-долна степен" - Ботев списва своята "Дума", съчинява някои от стихотворенията си, с други думи, свещенодейства в "царството на духа", докато в същото време безропотно приема изпитанията на "царството на кесаря": "Едни му затуляли светлината от малката ламбичка, втори го питали - скоро ли ще има война с царя турчаска, трети му казвали - поп ли ще да става, та все чете, и т.н.". (Впрочем принципът на привличане на религиозно-сакралната семантика за светски цели е приложен и от самия житиеписван герой. З. Стоянов коментира неговия календар с "великомъчениците: Левски, Хаджи Димитър, А. Кънчев и пр., и пр."; прилага и статиите му, където се казва: "Християнството има своите мъченици ... има ги и революцията".)

Лайтмотивът за крайния революционен пуризъм на Ботев е пряко следствие от традицията на агиографската литература (от нейното секуларизиране във възрожденската епоха) и от стремежа на З. Стоянов да аргументира изключителната природа на своя герой. Авторът на много места, представяйки бедственото положение на Ботев, директно прибягва до аксиологическа асоциативност: "А пара? - Счупена нямал в себе си, бос и скъсан, черен и изгорял от мъки, студ и глад - той представлявал мъченик". Постоянна негова грижа е обаче подчертаването на това, че материалната нищета е съзнателно приета, че съществува и алтернатива, отхвърлена поради идеализъм и последователност в принципите: "То би било голяма несправедливост да утвърждаваме, че като е имало в Румъния прехрана за хора от най-долна и проста ръка, хора като Ботйова са можели да останат на улицата ... много търговски къщи го канили да им стане писар, но той все отказвал, считал го за унижение на своето достойнство и на идеите си".

Потенциалните проблеми при един подобен подход са свързани с антиклерикализма на самия Ботев и на неговия биограф. От една страна, употреба на идеализиращата парадигма на православната църква, в която са особено силни акцентите върху самоотрицанието, схимничеството, дистанцирането от земните блага и изобщо от материалната страна на битието, а, от друга - постоянното подчертаване на Ботевото пренебрежение, най-умерено казано, към църковността. Как съжителстват в биографията Ботев - светецът и мъченикът на националната кауза, с този Ботев, който на искането на румънските власти за рутинна клетва пред кръста отговаря: "Аз не вярвам в подобни дивотии, идол на глупостта и заблуждението", или с онзи Ботев, който най-категорично отхвърля венчавката със свещеник? Противоречието съвсем не е повърхностно или пренебрежимо, а и самата политико-идеологическа конфронтация по този въпрос у нас доказва на практика неговата реалност.

З. Стоянов споделя класическото понятие за възвишено, според което "Възвишено би трябвало да бъде величието на човека като духовен и надмогващ природата" (Адорно 2002: 287). Ако приемем, че православната асоциативност по отношение на неговия герой, даваща едни от най-сериозните основания за възприемането му като "възвишен", като "духовен и надмогващ природата", е само, така да се каже, художествен похват, то тази изкуственост веднага би се доловила и възприела като стилистична маниерност. Напротив, дори само от съображения за целесъобразност, от това, че текстът е насочен към възможно най-широка аудитория, респективно - координиран с нейната светогледна и ценностна база, смисълът - сакралната стойност на Ботев, постоянно "захранва с природа" аксиологическата форма. Биографът просто следва най-директния път, намира този начин да изрази смислите на възвишеното и свещеното, който е най-естествен, достъпен и присъщ за епохата; реализирана е онази функционална зависимост, формулирана от Р. Барт по следния начин: "Смисълът е винаги налице и представя формата" (Барт 1991: 58).

В духовната основа на Ботевото идеализиране обаче са залегнали и някои други елементи, които причиняват колебанията около смисловата еднозначност. Това е преди всичко налагащата се в тази епоха, все повече утвърждаваща се и в България идея за нацията като автономна стойност, като абсолют. ("Национализмът минава без какъвто и да е междинен референт, бил той тотем или божество; неговото божество е самата нация" (Смит 2000: 18). Другата причина се корени в една характерна страна на Захари-Стояновия историко-биографичен дискурс - битовизирането на животописваните герои. В неговите текстове се наблюдава известна склонност към случката сама по себе си, към анекдота - това, което дава основание още на Александър Балабанов да говори за писателя като за "словоохотлив" и "масалджия" (Балабанов 2000: 175). А, разбира се, далеч невсички случки, които авторът привежда, са в синхрон с основната митогенерираща насока. Тук не става въпрос за дискредитиране на героя, а за постоянния стремеж да се разкрие неговата чисто човешка същност, отговор на онзи толкова често срещащ се, типично захариевски въпрос: "Що за човек е бил".

Пред сродни проблеми е изправен биографът и по отношение на Ботевата революционна "крайност". От една страна, и тук писателят се опира на "един общ постамент ... нравственият морал и етика на патриархата (Янев 1975: 145), а, от друга - полага целенасочени усилия героят да бъде представен като образец на последователен, крайно принципен, тотален революционер. Авторът поставя акцентите върху тези дела, идеи и текстове на Ботев, които се вписват в модела на идеалния и всеобхватен борец за всеобщо човешко щастие, и в същото време следва и други насоки - пълноценност и мащабност при обрисуване характера и психиката на своя герой. Очевидно е, че тези различни методи на портретуване не могат да не доведат до известно разминаване в цялостния образ.

Сам З. Стоянов долавя и отбелязва разликата между Ботев - краен и безкомпромисен в полето на идеологическата абстракция, и Ботев в реалния живот, особено в тази част на биографията, която е посветена на действията на четата в България:

"Той не застанал на войводска почва, не станал диктатор в най-силна смисъл на тая дума, водил се по вишегласие и свободно мнение, парламентарно, така да се каже. Всеки ще да разбере колко е била погрешна почвата. Вишегласие, свободна всекиму воля и прочие още принципи можат да се съблюдават само тогава, когато се пише уводна статия за вестника";

"Един татарин, който косял сено там наблизо, бяга към селото и носи в прегръдките си едно малко дете. Някои от момчетата теглят да гърмят отгоре му, но войводата вика: "Стойте, дете носи човекът";

"Ботйов вдигнал ръка да го убие (чорбаджията "изедник" в Козлодуй - Г.С.), но после махнал и казал: - На дяволите! Не сме дошли да убиваме хора из долапите";

"Това милосърдие ние никога няма да простим на Ботйова в качеството му на революционер и въобще разрушител ... Какъвто го знаеме, с каквато цел и тържество мина, той трябваше да запали Борован от четирите кьошета и с нож като говеда да подбере ония лъжци, които били на брой 400 души, които се обещавали, а сега гледали през дупките на плетищата";

"Представете си, че по заповед Ботйова черкезинът бил пуснат да си отиде по воля и по бога в тая местност, която била пълна с черкезки села, в това положение, когато дружината била преследвана, когато си криела дирите! - Господ го убил! Нима сме главорези да убиваме хора по пътищата? Това е унижение за нашето знаме".

Тези елементи правят образа на Ботев по-близък до патриархалното светоусещане, до понятията за човещина и липса на крайности у "традиционния" читател на биографията, но в същото време тъкмо това сближаване дискредитира до известна степен облика му на тотален, "дишащ огън и пламък" революционер. З. Стоянов изрично подчертава, че "това милосърдие" не е следствие на общия, абстрактен, така да се каже, идеологически хуманизъм, а лично качество. Приблизително по същото време Достоевски показва в "Братя Карамазови", "Престъпление и наказание" и особено в "Бесове" докъде води приложението на сходни принципи в реалния живот. Логичното следствие на абстрактния тотален хуманизъм води до приемане на всякакви средства за постигане на идеала - принцип, на който сам Ботев се позовава, цитирайки Хайне - "И свободата ще има своите йезуити". В Ботевия краен радикализъм, в глобалността на неговото, така да се каже, абстрактно отрицание липсва практическата платформа. Едно е възхищението от френските комунари на страниците на вестника - как "изклали лицемерните калугери и попове", съвсем друго - приложението на насилието в реалността. Ако се погледне логично, тъкмо насилието и допустимостта на всякакви средства са най-естественият и целесъобразен път към осъществяване на Великата цел, а в същото време тъкмо те биват преодолявани най-трудно и неслучайно малцината, успели да игнорират "реалния", "локалния", частния хуманизъм, се оказват спонтанно и изцяло игнорирани от човечеството. Причината е, че "във фактите се проявява нещо, което не е било може би предвидено в началото: нещо, което бихме могли да наречем възпиращ ефект, присъщ на тоталитарните теории, искам да кажа на всеобхватните и глобални теории. Тези всеобхватни и глобални теории не са предоставяли и все още не предоставят достатъчно и постоянно локално приложими критики" (Фуко 2003: 21).

Биографът в общи линии следва "класическия" модел на тоталния революционер преди всичко в повествованието за емигрантския период на Ботев, който малко или много е един мирен период и дава не особено големи възможности за разгръщане по достатъчно убедителен начин на този модел въпреки усилията на автора. "Експроприациите", фалшифицирането на пари, "съюзяването" с отритнатите от обществото, плановете за ликвидиране на Евл. Георгиев и Л. Каравелов са онези средства, които оправдават целта. Писателят целенасочено води повествованието със стремежа да извае един Ботев, напълно тъждествен на западните "образцови" революционери (Дантон, Робеспиер, Гарибалди, Мацини и т.н.), наследник на българското хайдутство, носител на самата идея за борбата, за бунта, приемник и брат на всички борци срещу всяка тирания.

В тази насока авторът прибягва поради липсата или по-скоро поради дефицита на събитийна основа до пряка или косвена атрибутация. Така например е в епизода за открадването на револвера на Ботев: "Това не било за търпене: да се открадне на Ботйов револверът все едно било на Карла короната". Биографът разполага своя герой в семантичното поле на революционната романтика и затова подчертава значението на този елемент - оръжието, и това, доколко то е присъщо, "единосъщно" на Ботев. Иначе, сам по себе си, револверът едва ли може да се вмести в тежкото, но мирно битие на героя в емиграция. З. Стоянов прибягва до тази борчески-романтична атрибутация и когато засяга въпроса за конфликта между Ботев и Каравелов, за различията им като характери и възгледи: "Изправете сега до него Ботйова, пламенния и страшния Ботйов, който носи под палтото си по два револвера и кама, който като заговори, гръм и трясък се чува, който като се разсърди, челото му се изписва с жили като талази; който като си стисне юнашката и костелива ръка, хапузите-кръвници от галацкия затвор го провъзгласяват за свой цар".

Придържайки се към модела на Ботев - изключителната личност и тоталния революционер, биографът съвсем закономерно подчертава неговата лидерска позиция. В хода на цялото повествование той акцентира на харизматичната му природа, но това е особено отчетливо за периода след разрива с Каравелов (1875-1876 г.). Тогава той се утвърждава като "водител на емиграцията", като "български хъшовски консул". Тук се наблюдава добре по-знатата травестия, обръщането на света "с краката нагоре". Първоначалната позиция (Ботев "със скъсаните лакти", отритнат и презрян) е сменена с диаметрално противоположната ("Много пъти, облечен в черни дрехи и с ръкавици, седнал на кола като аристократ, влязвал и излязвал из префектурата да ходатайства за своите поданици хъшове"). Ботев - борецът срещу тиранията, Ботев, който си избира такива театрални роли в трупата на Войников, при които трябва да убие царя, "обожателят" на "убийците на тиранина Цезара: Брута и Касий", се превръща в своеобразен цар на "унижените и оскърбените". Моделът на преобърнатия свят обаче е продукт на средновековната смехова култура, по-специално - на карнавала, така че са напълно реални рисковете за възприемане на тази травестия, ако не като пародия, то най-малкото с известни профаниращи елементи. При "лидерстването" на Ботев целта на биографа, разбира се, съвсем не е активирането на пречистващата и освобождаваща стихия на карнавалния смях, но високата степен на битовизиране в целия този епизод малко или много снижава и концепцията за него като за некоронован владетел.

Съвместният живот с хъшовете в неговата печатница е представен с особено интензивно присъствие на битово-анекдотичното, като разказа за "претенциозните" хъшове, изпратени от Ботев с "едно прошение до големите капии", както и други "комедии", които "той правел със своите питомци". Вярно е, че съществуват в устната народна традиция множество подобни фабулати, вярно е, че битовият анекдот за владетеля не изключва делничното и комичното, но самият факт - извеждане на историческата личност извън историческото и значимото - се явява в известно противоречие с "тезисния" характер на неговото величие. (Битовизирането на Ботев като лидер и некоронован владетел на своето хъшовско царство е най-близо до модела, наследен от времето на Просвещението със съществуващата тогава тенденция "да се представя управителя "по домашному", в отношението му с близки и приятели" (Исторический анекдот... 2001: 85). Смесването на различни и разнородни дискурсивни практики от страна на З. Стоянов, при това далеч не само в биографичната книга за Ботев, най-вероятно се дължи на стремежа му за постигане целокупност на образа. От тази гледна точка анекдотичният, "домашният" Ботев е не по-малко важен от Ботев - поета и водача на революционната емиграция.

"Жизненият свят, който винаги е само "съвместна даденост", не се поддава на тематизиране" (Хабермас 1999: 312). Тук е най-съществената причина за стилистичните, смисловите и семантичните флуктуации - стремежът на писателя да "тематизира" събитието или героя и едновременно да пресъздаде "съвместния" характер на "жизнения свят". Но на това "съвместяване" се дължат до голяма степен и "четивните" достойнства на неговите текстове по принцип, и в частния си аспект - "съвместяване" величието и обикновеността на Ботев. Неочакваната връзка, смесването на гледната точка, остранението - много често в рамките на едно изречение - и в същото време неотклонното отстояване на концептуалното, на тезисното изискват много фино чувство за мяра, за да не се изпадне в една от двете крайности - профаниране или схематизъм. Ето един от многобройните примери за съвместяване на високото и ниското, илюстриращ литературния такт на писателя: "Много пъти тъкмо-що се подаде от окадените тия вертепчета и си отрива още бозата, ето че насреща му някой публицист, учен, дипломат, офицер и пр., който му подава ръка и почват да разискват по някой предмет, а хъшлаците, на които дрипите треперят като перушина, спират се настрана и с гордост гледат как техният другар се познава и с големи хора".

При тематизирането на Ботевата биография в насока крайната революционност на героя З. Стоянов допуска и някои други отклонения освен ония, произтичащи от битовизирането на героя. Такива например са приведените жестове на дипломатическа куртоазия и търсенето на медийния ефект - и двете свързани помежду си. Не е нужен някакъв необикновен читателски педантизъм, за да изникне въпросът какъв в крайна сметка е Захари-Стояновият Ботев:

Дали този,

- който е изрично разграничен от "посредствените националисти" и "православните аскетици";

- който се солидаризира с френските комунари, които "изгориха палатата на класическите тирани, събориха паметника на Наполеон I, изклаха лицемерните попове и калугери";

- който категорично поставя разделителната линия: "Чорбаджии, раса, калимявка и пр. били ненавистта народна, а хайдутите, хайдушкият славен епос трябвало да бъде идеалът народни!";

- който е краен в омразата си към "всички ония земни блажени: богати, знатни чорбаджии, тежки търговци, тлъсти владици, царьове и князове";

- който в крайната си принципност дори в най-бедствено положение не се обръща към сродника си Евлоги Георгиев, защото "Тая постъпка от негова страна би била равносилна с измяна",

или онзи,

- който е близък със сръбския консул до такава степен, че "чрез него се снабдиха със сръбски паспорти всичките апостоли";

- който се "смирява" в часа на раздялата, осланя се на Бога и се "туря в разположение на невидимото същество";

- който изпраща депеши до влиятелни европейски вестници (т.е. до една от институциите, крепящи "стария" свят);

- който завършва писмото до капитана на "Радецки" с "Да живей Франц Йосиф! - Да живей граф Андраши!";

- чиято чета на раздяла с "Радецки" извиква: "Да живей Франц Йосиф!";

- чиито четници възприемат мисията си както посочените в "Записките" Иван Кожухаринът и Руско Роба: "Кой, аз ли съм протестантин? Лъжеш! Ако бях такъв, то не щях да тръгна с четата на Христо Ботйова да се бия за кръст и вяра! Чу ли сега кой съм аз?".

Това на практика представлява едно от онези събития - стожери на повествователния текст, определени от Лотман като "преместване на героя извън границите на семантичното поле" (Лотман 1972: 282). Сам З. Стоянов обаче не акцентира на тази Ботева метаморфоза. Напротив, внушава се, че всички тези отклонения (отнасящи се, както е видно, основно до периода "Радецки") са само жестове, продиктувани от дипломатически и медийни съображения. Те са оставени без коментар - за разлика от "първоначалния", "адекватен" на себе си и на авторовата представа за него Ботев. Разликата, разбира се, не е от решаващ характер, но "дипломатичният", "цивилизован", "смирен пред невидимото същество" Ботев не се покрива с изградената вече представа за него по линия отхвърляне на всяка конвенционалност. С други думи, много по-лесно се възприемат отклоненията от традиционния морал (експроприации, фалшифициране на пари и т.н.), отколкото отклоненията от идеята за крайната принципност на героя. Първите са част от идеята за тоталния революционер и авторът не само обосновава тази "присъщост" със своите коментари, но и съумява великолепно да ги "вмести" в психологическата и идеологическата визия за Ботев, докато вторите са в известен дисонанс с нея.

Писателят, давайки си сметка за разностранния характер на "биографичните" събития, по ред съображения очевидно държи да запечата в националната памет един монолитен образ. Затова противоречията в тях се смекчават, интерпретират по съответен начин или просто се игнорират. За "конвенционалния" Ботев (например при учителстването му в Измаил - "Направил си черни салонни дрехи, наконтил се ... с една реч, имало данни, че той ще да почне вече мирен, редовен и човечески живот") се търсят различни обяснения, като това, че "С тоя образ на живот той е искал може би да докаже сам на себе си, че може и знае да живее като другите хора". За "книжарстването" на героя, подбудите за което са в съвсем обикновените, човешки съображения "да не умре гладен с толкова гърла", се акцентира отново на необикновената Ботева природа: "Трябва да забележим и това, че като казваме, че Ботйов е станал един вид книжарин, да не разбираме тоя почтен занаят а ла Данов и Манчев. Той пак е бил последователен, пак не е отстъпал от своята велика идея да изобличава и да прави да тържествува добродетелта на свободата". Други подобни детайли, като обръщението към световните медии и приветствията към император Франц Йосиф и граф Андраши, просто се отбелязват, но без да се коментират по какъвто и да е начин.

Коментарите, различните авторови ремарки, акцентите при интерпретацията се поставят там, където според З. Стоянов е необходимо да се запечата образът на необикновения поет, врага на всякакви приети условности, революционера, борещ се срещу всяка тирания. Прави впечатление колко често се срещат коментарите на биографа в смисъл къде е "истинският" и "целокупен" Ботев след пълно привеждане на негова статия или стихотворение с ярко изразен смисъл на тотално отрицание.

- След "До моето първо либе": "...вие ще да видите вътре Ботйова цял-целниничек, заедно с епохата, с всичката своя мрачност, отчаяност и злоба към всичко, щото е доволно, сито, благодарно...";

- След "Наместо програма": "Тая програма от първата литературна и публицистическа деятелност на нашия герой така ясно говори сама за себе си, така открито характеризира нейния автор, щото нам малко остава да говорим. Чорбаджии, раса, калимавка и пр. били ненавистта народна, а хайдутите, хайдушкият славен епос трябвало да бъде идеалът народни!";

- След "Хайдути": "В нея е олицетворен Ботйов цял-целиничък, нейните идеали е той изпълнявал до края на живота си";

- След статията, разглеждаща идеята за славянска конфедерация: "Тия начала и идеи, изказани в тая кратка забележка, най-ясно характеризират Христа Ботйов и като българин, и като славянин, и като човек най-после".

И така, макар сам З. Стоянов да прави обичайната уговорка - израз на авторова скромност, че гледа на себе си "ако не на биограф, то поне на прост събирател на факти и документи", то тези постоянни грижи да се посочи къде именно е Ботев "цял-целиничък" свидетелстват тъкмо за обратното. "Събирането на факти и документи" в никакъв случай не е загърбено, напротив - писателят се отнася много добросъвестно към фактологичната страна на текстовете си, но в никакъв случай не е самоцел за него.

Всички набелязани противоречия са свързани не с функциите на биографичната нарация (митологизиращи и документиращи), а с различните позиции на опосредстващия наратор, а оттам и съвместяването на различни дискурсивни практики. Висотата и патетиката на революционно-хайдушката романтика е следвана от битово-делничния анекдот; мащабността на "общочовешката" идеология - от "частната" й национална проява; историческият провиденциализъм - от историческата закономерност; документът - от коментара, и т.н. Това създава един сложен и многостранен, но не и претрупан, не и еклектичен контекст, който определя разностранността и в биографичното битие на Ботев. Трябва да се отбележи, че тези различни позиции не са паритетни - видни са приоритетите на автора, който се стреми да "добави" важни и съществени от негова гледна точка "идеологически" щрихи към портрета на героя. Сакрализирането на Ботев в българското духовно пространство, както отбелязахме, става съвсем спонтанно и по отдавна установената ритуално-обредна практика, така че З. Стоянов като биограф няма особена нужда да аргументира неговата сакрална стойност, а по-скоро да я ориентира в желаната от него посока. Изцяло солидаризиращ се с изповядваната от героя си идеология, той я превръща в един от основните обекти на биографичната си книга и в едно от основните си доказателства за изключителната роля на Ботев - нещо, което до момента е чуждо на основната маса "традиционни" читатели. Така че, утвърждавайки Ботев, писателят фактически до голяма степен утвърждава идеите на Ботев. А за да не се стигне до схематизъм и манипулативност, за да бъде отново потвърдено по блестящ начин чувството на писателя за мяра, голямо значение има неговият траен интерес към особеното и индивидуалното. В биографията на Ботев за пореден път на преден план изпъква неговата ръководна нишка - онзи най-важен и в някои случаи единствен въпрос към кореспондентите, от които събира материали за героите на националноосвободителните борби, въпрос, чийто отговор предполага изключителна разностранност и в същото време висока концентрираност върху най-важното: "Що за човек е бил?".

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Адорно 2002: Адорно, Т. Естетическа теория. София.

Анкерсмит 2003: Анкерсмит, Ф. Р. История и тропология: взлет и падение метафоры. Москва.

Балабанов 2000: Балабанов, Ал. Един класик на българската проза (Захари Стоянов). - В: Българска литературна критика. Том I. Велико Търново.

Барт 1991: Барт, Р. Въображението на знака. София.

Гозман, Шестопал 1996: Гозман, Л. Я., Е. Б. Шестопал. Политическая психология. Ростов на Дон.

Гомие 1992: Гомие, Ж. Предговор. - В: Ренан, Ернест. Животът на Исус. София.

Исторический анекдот... 2001: Исторический анекдот в русской литературе XVIII века. Анекдоты о Петре Великом. Никанорова, Е. К. "Сибирский хронограф". Новосибирск.

Лотман 1972: Лотман, Ю. Анализ поэтического текста. Структура стиха. Ленинград.

Мелетински 1995: Мелетински, Е. Поетика на мита. София.

Нейков 1990: Нейков, П. Спомени. София.

Петрова (год. на изд. - непосочена): Петрова, Ив. Денят на Христо Ботев. Национални измерения на празника (1876-1900). - В: Проблеми на българската градска култура. Том 2.

Рикьор 2001: Рикьор, П. История, разказ, памет. София.

Смит 2000: Смит, А. Националната идентичност. София.

Стоянов 1995: Стоянов, З. Непознати страници. Съединението. София.

Тулешков 1997: Тулешков, К. Моето чиракуване в живота. Велико Търново.

Фуко 2003: Фуко, М. Трябва да защитаваме обществото. София

Хабермас 1999: Хабермас, Ю. Философският дискурс на модерността. Плевен.

Шишманов 1994: Шишманов, Д. Зад Високата порта. София.

Янев 1975: Янев, С. Традиции и жанр. София.

 

 

© Георги Стаматов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 4
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2006, № 9 (82)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 4.