Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АПОСТОЛИ ИЛИ АГЕНТИ

Георги Стаматов

web

Иван Вазов и Захари Стоянов са всепризнатите и най-внушителните измежду строителите на българския национален пантеон. Тяхното творчество, представляващо своеобразна национална мартирология, засяга важни аспекти от проблема историчност - хипотетичност. Владимир Соловьов изразява мнението, че "важното е не реалното съществуване на предмета, а неговото идеално съдържание". Литературната критика като цяло се придържа към този принцип по отношение творчеството на двамата големи български писатели, т.е. търсенията са били по посока на това, което стои зад декларираната от самите автори историчност и биографична фактологичност. От друга страна, художествеността на тези текстове извиква у професионалния историк предположения за недостоверност и доколкото той изобщо им обръща внимание, то е или за да ги отбележи като значими факти от културния живот на страната след Освобождението, или за да отправи критична бележка, особено към Захари Стоянов, по отношение на фактологичната стойност. Но независимо че литературната и историческата наука са автономни, смятаме, че "налагането" на историческия върху литературния факт би било продуктивно за изясняване на някои литературни аспекти. Другояче казано, в конкретния случай ще разгледаме "идеалното съдържание", без да игнонираме "реалното съществуване на предмета".

Една от основните причини за изключителното място, което заемат "историческите" творби на Ив. Вазов и З. Стоянов в българското духовно пространство, е, че те в най-висша степен отговарят на потребностите на колективната памет. Мирча Елиаде пише за колективната памет, че тя "е безисторична. Тя функционира с различни структури; вместо събития - категории, вместо исторически лица - архетипи". Тоест тя е типизираща, характеризираща и обобщаваща. Ив. Вазов и З. Стоянов са творци с индивидуалност на почерка, но тъкмо в това е и своеобразието на "историческите" им творби - в тях си взаимодействат личните идейни позиции, субективното емоционално възприятие, та дори личните им пристрастия с традиционния перцептивен механизъм на народния колектив, възприемащ историчното в епично-баладни форми.

Ив. Вазов и З. Стоянов далеч не са единствените, които пишат за драматичните събития около Освобождението на България. И тук впрочем можем да се сблъскаме с един парадокс - ерудирани писатели като тях, творци с дълбока индивидуалност, са много по-адекватни на колективните, на "народните" принципи на възприятие, отколкото редица други - от "низините", които никога не са надхвърляли границите на "народните" световъзприятия. Сравнението с техните спомени понякога разкрива потресаващи различия. И тези различия не са толкова в събитията - в събитията и едните, и другите са участници и очевидци, - колкото в тълкуването им, в предаването на атмосферата, в семантизирането на отделните детайли, накратко - в "идеалното съдържание".

Тома Георгиев, революционен деец от Панагюрище, пише в "Юбилейна книжка" за Априлското въстание на сп. "Мисъл" следните редове за "главната квартира на временното правителство в Панагюрище", намираща се в дома на хаджи Лука: шетащите куриери, арсеналът, боеприпасите, "неволно напомнюваме зрителю за последующите нещастия и за несполуката в светото предприятие". А З. Стоянов говори за "тежка процесия", за въодушевлението при освещаване на знамето пред хаджи Луковата къща "с петстотин души конница", с целия клир, за "силни караули", които "викаха с всичките заедно "да живей", даваха си мнението по текущи въпроси, спореха и така нататък". Разликата при отразяване на деловата революционна "суетня" около главната квартира е практически във всичко, като се изключи общото гледище за "светото предприятие". Но на какво се дължат драстичните различия при пресъздаване на атмосферата? Само на естествената и неизбежна субективност на възприятието? Едва ли. Разликата е по-скоро в това, че единият автор пише "спомени", докато другият далеч надхвърля идеята да възпроизведе събитията. Ако на Т. Георгиев суетенето напомня за "последующите нещастия", то в "Записките" на З. Стоянов то вписва "нашето десетдневно царуване" в архетипите на "историческата", на "държавническата" пълноценност. Едновременно с това този и други подобни детайли може да се тълкуват като метонимия на една надсегментна идея, представена с изключителна, драматургична интуиция. Става въпрос за постоянните препратки преди-сега, като "преди" представлява тържеството на идеята, а "сега" - крахът на идеята. З. Стоянов ясно разграничава две фази на въстанието, като за целите на това разграничаване е необходимо известно "сгъстяване на боите", без, разбира се, да може да се говори за изневеряване на историческата истина. И Т. Георгиев, и З. Стоянов са очевидци, но в текстовете си те са съвършено различни. Единият докрай си остава само "очевидец", докато другият освен очевидец е и драматург, и полемист, и митотворец.

Същото се отнася и до творчеството на втория велик строител на българския национален пантеон - Ив. Вазов. Целите на неговата "Епопея на забравените" далеч надхвърлят задоволяването на когнитивни или на естетически потребности. Творецът вижда мисията си в сакрализиране на националната история и в създаване на една нова, чисто национална мартирология. Фактологичността - но фактологичността в детайла, в семантично значимата "подробност", а не в хронологично-документалния смисъл, - бива пренебрегната, когато противоречи на тази мисия.

"Камъне и дървье изчезнаха там" - пише Вазов в "Опълченците на Шипка" и тази впечатляваща картина на масов героизъм се е запечатала дълбоко в съзнанието на всеки българин. Антитетичната фигура "патроните липсват, но волите траят,/ щикът се пречупва - гърдите остаят" се развива според драматургичното чувство на автора и неговата склонност към извънредното - до "Грабайте телата!". Усетът, интуицията очевидно не са подвели автора. Колективното исторично съзнание намира в тази картина един от най-ярките и запомнящи се символи на националния героизъм. Това се дължи обаче не толкова на "повествователното" равнище на текста, колкото на знаци, репрезентиращи масови светогледни постановки и вербализиращи устойчиви колективни реакции. От тази гледна точка естествено е подробностите на историческата истина да останат на заден план. Немаловажно е обаче, с оглед изясняване на творческата специфика, да се отбележи конкретно за какви подробности става въпрос, как и защо ги е интерпретирал Вазов. И тук методът на сравнението би бил най-продуктивен. Стефан Кисов, един от участниците в паметните боеве при Шипченския проход (а и не само той, разбира се), оставя спомени. Той пише подробно и с усет към военнотактическата страна на сражението, тъй като сам той е старши офицер. От неговите спомени научаваме, че в средите на българското опълчение са се създали силни негативни настроения по повод на пушките, с които са били въоръжени, по чисто технически причини: "Положително повечето от пушките бяха съвсем негодни за стреляние, тъй като на много от тях, както неведнъж казах по-горе, иглите им се чупеха. Те можеха да служат само за ръкопашен бой". И като следствие именно на тази причина се стига до решителния отпор, който опълченците дават с "камъне и дървье". Възможно ли е Вазов да не знае това, което е било болна тема за цялото българско опълчение? Възможно ли е да не е бил наясно в качеството си на патриот и администратор в освободените земи с една толкова съществена "подробност"? Едва ли. Същественото е в това, че Вазов схваща творческата си задача като мисия, като вдъхновено проникване в същността на станалото, а не като добросъвестно по хроникьорски, но повърхностно излагане на фактите. Впрочем Вазов съблюдава документалната точност и ако трябва да се говори за някакво "отстъпление" от факта, това се предопределя не толкова от жанровите изисквания на одата, колкото от потребностите на българския народ от национален мит. Колективното исторично съзнание се нуждае от типизиран, обобщен, хиперболизиран образ на защитата на Шипка, а не от сухо описание на фактите. Така че дали "камъне и дървье" и "трупове мъртви" ще са оръжието на героичните опълченци, защото "патроните липсват", или, както отбелязва добросъвестният подполковник Кисов, защото ударниците на пушките се повреждат, това е без значение за действително проявеното мъжество и себеотрицание. Но е от голямо значение за изграждане основите на българския национален пантеон. Националната митология, като всяка митология, има своите специфични художествени изисквания за семантичната натовареност на детайла. И посоченият пример отговаря във висша степен на тези изисквания.

"Индивидът може да измисля, но общността избира - констатира изследователят на народната култура Питър Бърк. - Ако иновациите бъдат харесани, те минават в общия фонд на традицията. Ако не - отпадат." Ив. Вазов и З. Стоянов имат шанса да бъдат "харесани". Най-представителните им творби дават на "общия фонд на традицията" не само светогледни постановки и символи на националната значимост, но и отделни думи, превърнали се в емблеми на националноосвободителните борби. "Апостоли" е една от най-популярните. Оцелелите поборници, с много малко изключения, не употребяват тази дума по отношение на Гюргевския революционен комитет, организирал Априлското въстание. Гражданственост й дават Ив. Вазов и З. Стоянов. Дотогава, а и след това, в спомените се говори за "агенти", по-рядко - за "агитатори". Панайот Волов бива наречен "главен агент в Тракия", а самият той се подписва "главен двигател на Западна Тракия". Но разликата между "агенти" и "апостоли" е огромна. "Апостоли" е дума, която отключва аксиологически асоциации и се нарежда в ценностната парадигма на Светото Писание, докато "агенти" в най-добрия случай е стилистично неутрална дума. И тук не е от значение каква е била речевата практика в периода на агитация, още повече, че поборниците в своите спомени с напълно оправдано самочувствие гледат на себе си като на равни на "агитаторите", а е важно това, че и Ив. Вазов, и З. Стоянов с техния художествен усет и с ясното съзнание за мисията си по сакрализиране дейците на националната революция избират тази дума като съответна на православната нагласа на своите читатели. А има и още един твърде важен фактор за избора им - полемичната насоченост на техните творби. Двамата писатели отхвърлят многократно повтаряните клевети, че въстанието е подбунено отвън - при това положение думата "агенти" действително се възприема като означаваща платени проводници на чуждо влияние, а не еманацията и цвета на българския народ. Клеветите и недоброжелателните подмятания на политици, че Априлското въстание е задкулисно манипулирано от Русия или Сърбия, Ив. Вазов и З. Стоянов отбиват на всяко равнище, включително и на лексикално. Но това съвсем не означава, че в техните текстове бива ощетена историческата истина. Едно е да се възприема тя в деловитата угриженост на онова трескаво време, съвсем друго - от позициите на безусловно необходимата "епическа" дистанция. Историческата пунктуалност може да губи от това, но историческата достоверност само печели.

Има обаче и достатъчно примери за това, че Ив. Вазов и З. Стоянов се отнасят крайно добросъвестно, дори педантично към онзи факт, който е подходящ за характеризиране и типизиране. Епичната широта, панорамното изображение на българския живот в тази историческа епоха не са просто фон, на който действат техните герои, но обект с особена значимост и автономност, летопис на нравите, който е изграден с такъв усет към детайла, с такова архитектонично умение, че дори само те правят едно произведение художествено пълноценно. Пишейки за най-широка читателска аудитория, и Ив. Вазов, и З. Стоянов добре знаят какви са нагласите на "обикновения" читател, на този, който има повече опит с устната, отколкото с писмената форма на общуване. Затова на много места се срещат детайли или вметнати епизоди, характеризиращи събитието или явлението по начин, който е добре познат на широки читателски кръгове. Масовизирането на грамотността води до твърде интересен феномен - "народните" книги дълго се предлагат, като под една или друга форма се набляга на това, че повествованието е "правдиво", "истинско", "пълно". Това е похват на пътуващите книжари в Западна и Средна Европа за привличане на купувачи, а при нашите двама класици, разбира се, обслужва съвсем други цели, но същественото е в това, че "народните" читатели имат определена наклонност към автентичността. Така че автентизмът на битови детайли, които са добре познати на читателя или са поне лесно проверими, създава нагласа за "доверие" и по отношение на "възвеличаващите" характеристики на историческите дейци. В случая не може да се говори за някаква манипулация, тъй като, убедени сме, Ив. Вазов и З. Стоянов търсят духа, а не буквата на явлението, исторически значимата същност, а не случайните подробности на нейната изява.

"Народните" светогледни постановки и типологизиращата установеност на традиционните представи с битов характер се срещат често, особено в текстовете на З. Стоянов. Ето няколко примера от зоната на делничното - детайли със занижена метафоричност, които със своята конкретност и предметност създават у "масовия", у "традиционния" читател необходимите предпоставки на сигурност и автентичност.

За авторитета, който имат при турците хората с бели бради, З. Стоянов вмята в скоби: "Тук той (старият башибозук, който провежда първия му разпит в Шипково) си сочеше краищата на бялата брада, което значи у турците, че белобрадат човек е невъзможно да се излъже". Този навик у турците е широко известен на българите, от векове съжителствали с тях, та дори е отбелязван от съвсем странични наблюдатели. Ханс Дерншвам пише в дневника за пътуването си до Цариград, че "Достатъчно е двамата свидетели да имат дълги посивели бради и да кажат, че брадите им не са посивели току-така, че на тях трябва да им се вярва и щом се закълнат в брадите си, клетвата не може да е лъжлива".

За "стиснатостта" на котленските овчари, на която З. Стоянов отделя толкова колоритни и иронични редове в "Записките" (например следните: "Още по-лошава е тяхната храна; като се изключи времето, през което доят овцете, когато сиренето е в изобилие, единствената тяхна гозба, останалото време от годината тия нагъват сухия хляб") също срещаме подобни характеризиращи паралели. Иван Богоров в "Няколко дена разходка по българските места" пише: "...котленските овчари, които прехождат често из добруджанските широки полета да пасат своите многобройни стада овце, познати по своето скъперничество, чтото чловек често слуша от тях в кахвенето: "За пара оцек, за пара кусак - едно добро егенье".

За откритото предпочитание у З. Стоянов към Тракия и тракийци: "Под думата рай той разбирал Тракия, а адът наричал Северна България... Понятието на нашия герой в отношение на двете Българии имат неопровержимо правдоподобие". Същото отношение срещаме и при Любен Каравелов - в "Записки за България и българите": "Аз мога да кажа, че селянинът из тие местности (Тракия) е много по-развит, много по-жив и много по-народолюбив от българите в дунавска България и от полуживите македонски сиромаси".

Примерите могат да бъдат разширени, но всички те водят до посочения извод за добросъвестност по отношение на характеризиращия детайл. Изследователят на живота и делото на З. Стоянов Тодор Ташев цитира едно писмо, с което писателят специално иска повече подробности за "мимоходом" споменатия от него свещеник от с. Пиргос, който извършва една средновековна церемония по "обезвреждане" на "вампирясал" циганин. Цитираните на много места документи - въстанически и турски, дописки в печата, спомените на капитан Енглендер и на неговия помощник, точно приведените стихове на Бачо Киро "с неговите оксии и черковни знакове" - всичко това убеждава с каква отговорност се отнася З. Стоянов към мисията си на летописец на събитията и нравите.

Полемичният характер на текстовете също е важна страна на идейната интерпретация на фактите. Ние до такава степен сме възприели като аксиоматична даденост някои ценностни определения, че може да изпуснем от внимание тяхната незадължителна очевидност по времето на З. Стоянов и Ив. Вазов. Постулират ги именно те - с идеологическата целенасоченост на текстовете, със сакрализирането на лица по агиографски архетипи и т.н.

Тази тенденция ясно проличава при някои идейни поанти, като заседанието в Оборище и обявяването на въстанието. Сравнението със спомените на други участници в събитията отново е от полза за изясняване на някои характерни особености от поетиката на "Записки по българските въстания". В "Кратко описание на Панагюрското въстание" Петър Черновежд пише за възникналия проблем с пълномощното следното: "Най-сетне, благодарствено на повечето селски представители, които кое със сладки, кое със заплашителни думи, Бенковски можа да убеди, тоя последний сполучи и даде му се исканото пълномощно". В тези редове - очевидно е - има много малко от драматичния сблъсък на характери, много малко колорит и плътност, липсва живецът, способен да одухотвори една картина. Докато З. Стоянов прави от този момент истинска кулминация в кулминацията. Въпросните "сладки" и "заплашителни" думи са предадени от писателя пространно, ударно, с богат мизансцен. Впрочем тук за пореден път срещаме онзи похват на писателя, който прави впечатление на всички изследователи - реконструирането на събития, изказвания и диалози, на които писателят невинаги е присъствал или е присъствал, но преди много време, като автентични. Отбелязани са като характерни за З. Стоянов хипотетичността на разказаното или склонността към ударното слово, но по наше мнение има още една особеност, която споменахме - усетът на писателя към драматургичната логика. Константин Величков, друг писател, който оставя художествено пълноценни спомени за представяния период, също акцентира върху необикновения, твърд и решителен характер на Бенковски, но някак описателно, остранено, в констатации. Подходът на З. Стоянов е по-въздействащ, като тук не става дума за стилистична маниерност, а по-скоро за специфика на световъзприемането. "Коравото сърце на Бенковски", изтеглената сабя, речта му - проста и риторично силна, са представени ярки и житейски плътни. Образът на Бенковски е монолитен като на герой от антична драма, а същевременно е и "естествен".

Не по-малки различия могат да се отбележат и при друг кулминационен момент - обявяването на въстанието в Панагюрище. В спомените си за това събитие Тома Георгиев пише по следния начин: "Един момък, копривщенец (пощаджия), уморен от дълъг път, се отправи бързо-бързо към стаята на Бенковски, а ние (Захари Стоянов, Тодор Белопитов и авторът), догдето да излезем и се научим какво има, чухме гръмогласния вик на Бенковски: "Бунт, бунт!" И на часа изгърмяха няколко пушки. Захвърлихме прокламациите и излязохме на двора. Тука ни разясниха, че станало предателство и че в Копривщица избухнало въстанието." Събитието е отразено от Петър Черновежд още по-лаконично: "Бенковски взе писмото, прочете го, позамисли се, па изпрати да викат Бобекова и извика "Бунт!".

Дори от фактологична гледна точка при паралелния прочит на тези описания виждаме немаловажни разминавания със сцената на получаването на кървавото писмо, която трайно е запечатана в националната памет благодарение на З. Стоянов. А що се отнася до психологическия детайл, до емоционалната атмосфера, там отликите са още повече и по-съществени: Бенковски "се позамисли", от една страна, а от друга - преживява голямо вътрешно напрежение, предусеща нещо велико и решително, по лицето му се стичат "едри сълзи като дъжд", целува се горещо с Бобеков, "който произнесе най-напред думата въстание", и т.н. Ръцете на Волов треперят и той не може да разпечата писмото: езикът на Икономов се преплита и той не може от вълнение да го прочете - каква ненадмината ретардация - естествена, лаконична, психологически натоварена. Деловият хроникьорски поглед на Т. Георгиев, П. Черновежд, П. Бобеков и други не пресъздава нищо или почти нищо от тази атмосфера, от характерите, нищо подчертаващо великата необратимост на момента. Докато при З. Стоянов имаме всичко това - изразено с изключително художествено майсторство, с драматургично чувство, с усет към исторически монументалното и човешки естественото.

Всяко творчество е субективно и мемоарната литература не прави изключение. Специфичното изображение на националноосвободителните борби в Захари-Стояновите и във Вазовите творби обаче е израз не само на субективен фактологичен подбор, но и на духовна позиция и на една, можем да я наречем, полемична константа. Това особено се отнася до З. Стоянов - читателят остава с впечатлението, че той не може да пише, без да полемизира с някого; че изключителното въздействие на неговите текстове се дължи не само на "чистото" повествование, но в най-голяма степен и на тази полемична насоченост. З. Стоянов страстно защитава чисто народния характер на Априлското въстание. Това е истина, която, както отбелязах, днес се възприема като аксиоматична, но по времето на Ив. Вазов и З. Стоянов се е нуждаела от защита. Знаем, че зад прословутите европейски анкети за извършените зверства нерядко прозират цинични политически интереси и безогледно изопачаване на истината. Въстанието в някои случаи е представяно като дребни размирици, причинени от външни заинтересовани страни. В това отношение се стига до извращения на историческата истина, като тези на лорд Странгфорд, нарекъл българското въстание "така нареченото", "фалшиво" и т.н. То според него е причинено от "разбойнически банди в Турция, вербувани, финансирани, организирани и ръководени отвън, главно от един комитет в Букурещ. Те получили нареждане да се впуснат в открито разбойничество и грабежи из цяла България". Джеймс Бейкър пък нарича подбудителите на въстанието "чужди агенти", а въстаниците определя като "някои разгорещени от виното, некадърни за нищо български младежи, с недоразвити мозъци". Живота на българите той представя като идиличен, без междунационални ексцеси, а за българките, отвлечени в харемите, пише, че "с малки изключения тези момичета отказват да се завърнат по домовете си. Те намират разкоша и удобствата на харема за предпочитане пред тежкия живот в българското село". Напълно разбираемо е възмущението на Вазов, напълно оправдани са квалификациите на З. Стоянов по адрес на авторите на подобни писания като "спекулантите чужденци", "облизан чуждестранец", "заклети врагове на българския народ" и т.н. На много места той прекъсва последователността на повествованието, за да иронизира и опровергае подобни нападки. Тонът му е жлъчен и той нерядко приравнява в нравствено отношение европейските закрилници на "босфорското слънце" с башибозуците, пряко виновни за кървавите изстъпления. Като се имат предвид традиционният авторитет на цивилизована Европа сред българите и нейните гръмко прокламирани хуманистични ценности, необходими са действително свобода на мисълта и интелектуално мъжество, за да бъдат представени фактите и в техните негативни измерения.

З. Стоянов целенасочено и последователно търси един определен адресат - "вас, братя, прости сиромаси". Това се дължи не само на осезаемото влияние, което оказват върху възгледите му идеологиите на либерализма и народничеството, а най-малко на още две съществени причини. Едната е, че според него декларираното доброжелателство и призивите за хуманизъм трябва да са съпроводени със съответни дела, а тази позиция естествено и непредубедено се отстоява тъкмо от "простите сиромаси". Втората причина е, че именно в тази най-широка, масова среда трябва да се положат основите на националния пантеон, да се затвърди националното чувство, да се създаде "българската идея".

Затова З. Стоянов има особено ревниво отношение не само към користните постановки за външния характер на въстанието, но и към пророците със задна дата, които виждат в него само начин да се предизвика вниманието на Великите сили. Подобни гледища се срещат учудващо често в спомените на участници в Априлското въстание. Петър Черновежд: "Турците няма да седят с кръстосани ръце, ами щат да захванат и те да колят, да бесят и по такъв начин щат да предизвикат намесвание на европейските държави. Така се мислеше, така се проповядваше в онова време, па така се случи напокон". На тази разпространена версия рязко се противопоставя З. Стоянов. За него това не е епоха, в която се проповядва, че турците "щат да захванат и те да колят, да бесят", та по този начин да "предизвикат намесвание на европейските държави", а време, в което "българите тържествуваха, а турците въздишаха", "епохата на идеализацията и въодушевлението", "славна епоха", в която надеждата за успех е много силна, вярата в собствените възможности - голяма, и при това "подплатена" със знамения и поличби. Лансираното и до днес предположение, че въстаниците са предварително уверени в своя неуспех и че действат само за изпълнение на един нравствен дълг, З. Стоянов нарича "варварско предположение".

Друг основен "идеологически" въпрос, по който обаче Ив. Вазов и З. Стоянов не са единни, е за движещите сили на въстанието. За Ив. Вазов това са "всякоя възраст, класа, пол, занятье", З. Стоянов - "хора еснафлии и работници". Това противоречие отдавна е изтъкнато от литературната критика, отбелязани са и конкретните идеологически обвързани публицистични пластове. По-периферно обаче стои въпросът с изключенията от декларираните позиции, които на практика силно сближават двамата автори. З. Стоянов, когато говори за участниците във въстанието, почти неизменно завършва с формулировка от типа на "разбира се, това правило има изключения", а когато описва турските затвори, най-добросъвестно отразява факта, че те биват изпълнени с първенците на селищата - чорбаджии, свещеници и т.н. Вазов пък, макар да утвърждава виждането си за всеобщия характер на въстанието, почти никъде не създава отрицателен герой, който да не принадлежи към чорбаджийското съсловие. Изводът е, че конкретните изображения у двамата писатели в този план са доста сходни. Доколкото обобщенията от идеологически характер се разминават, това се дължи в голяма степен на спецификата на романовия жанр (романовите елементи в "Записките" отдавна са признати). Бахтин изтъква като главна особеност на романа неговите "проблемност, специфична смислова незавършеност и жив контакт с незавършената, формиращата се съвременност". Именно тази диалогичност с настоящето определя разногласията по отношение на миналото. Ив. Вазов и З. Стоянов имат противоречиви позиции по много въпроси от политиката на следосвобожденска България, което неизбежно се отразява и в художественото им творчество.

Декларативното разминаване в публицистичните пластове от творбите на двамата автори е от второстепенно значение. Определяща е общата "патриотична" константа в техните най-представителни произведения. Но голямата роля на Ив. Вазов и З. Стоянов не се изчерпва само с очевидното присъствие на тази константа. Стремежът да се "вплете" в художествената тъкан на произведението една идея, една ценностна позиция сам по себе си не означава, че реализацията на този стремеж осигурява естетическа пълноценност на произведението, а оттам и дълготрайно утвърждаване на самата идея. Литературната практика по-скоро дава примери за обратното. Същественото за творчеството на двамата български писатели обаче е, че то е с високи художествени качества. Широк е диапазонът на използваните художествени средства - те се базират на архитектониката и семантиката на православната мисловност, на фолклорно-епичния усет към историчното, включват се и ерудитски препратки към световния културен фонд и т.н. Ако бъдат сравнени творбите на Ив. Вазов и З. Стоянов с националноосвободителна проблематика с тези на техни съвременници, ще бъде установено, че голямата и несекваща популярност на двамата автори, тяхната значима роля в процесите по утвърждаване на националното чувство и на държавността се дължи във висока степен на умелото взаимодействие между нов смисъл и традиционна организация на словото. Пунктуалният хроникьорски поглед на Т. Георгиев, П. Бобеков и др., както и недотам сполучливите "охудожествявания" на Ст. Заимов едва ли задоволяват потребността на българското общество от национална митология. Докато за успеха на Ив. Вазов и З. Стоянов свидетелства и това, че и днес продължаваме да гледаме на Априлското въстание като на "Пиянството на един народ"; че продължаваме да наричаме нашите велики революционери не агенти или агитатори, а именно апостоли и т.н. От тази гледна точка творческото дело на Ив. Вазов и З. Стоянов е повече от значим литературен факт - то е културен феномен.

 

 

© Георги Стаматов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 1
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 1.