Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАТЯНА ТИХАНОВА И ПОЕТИЧЕСКАТА АНТОЛОГИЯ "ПЕСНИ НА ИЗГНАНИЕТО"

Галина Петкова

web | Женска поезия на руската емиграция в България

Руската емиграция от първата вълна е проблемна културна ситуация, нейното битие разпорежда живеене в ситуацията на криза. За словесното творчество емигрирането неизбежно носи характера на "катастрофа" (Демидова 2003: 9). Вкоренена в родния език, литературата трябва да се случва в чуждо езиково и културно пространство. Тази принуда предполага широк спектър сякаш неразрешими проблеми: от намирането на издател и читател до възможността една литература да съществува в чуждото като национална. Руската литература в емиграция манифестира привързаност към традицията и стремеж да съхрани и предаде на следващите поколения образите на руското, иначе казано, литературата си присвоява онази "родинообразуваща функция", за която говори имагинистиката (Менерт 1998: 101-102).

Дебатите в емигрантологията върху "състояването" на емигрантската литература и валидността на самото понятие (Струве 1984: 7), емигрантския литературен бит и институции, са далеч от отливането им в рефлексии, "вменяеми" на раздробеността и множествеността на литературния праксис. Всички те са все още заложници на емпирическата неуседналост на материята, на утаените факти, на забравените или "загубените" имена. Това разбиране ме подтикна да се обърна към един наглед малкозначим факт на и без това "семплото" емигрантско литературно присъствие в България - антологията "Песни на изгнанието", която излиза в София през 1921 г.

Критическата рецепция сякаш е единодушна, че руската емигрантска литература у нас заема "скромно място" в рамките на общоемигрантската. Съгласието обаче с подобно маргинализиране все повече ни затваря в непреодолими опозиции: емигрантски център-периферия, емигрантска столица-провинция и т.н., дори нещо повече - неглижира мобилността и креативността на различните емигрантски литературни практики. В този смисъл "Песни на изгнанието" не е просто сборник с творби на млади непознати второстепенни поети, а "литературен проект" със своя авторска стратегия, нескриваща домогванията до символната власт, и "блестяща" реализация.

Изданието е вторият антологичен сборник, който излиза в България. В него са публикувани избрани творби от четирима автори: Татяна Тиханова, Владимир Де-Говора Драгомирецки, Николай Зубов и Модест Саевски, които, ако съдим по датировките на тeкстовете и образите в тях, "живеят" в България и участват в една или друга степен в емигрантския литературен живот тук.

Антологията е снабдена с разгърнат паратекстов комплекс в любопитен ред: върху титула най-горе вдясно е набрано посвещението: "Посвящается автору "Осенних скрипок", Илье Дмитриевичу Сургучеву", после следва заглавието (с едър шрифт): "Песни изгнанья", под което е добавено "подзаглавие": "Книга первая". Едва след него са изброени четирите авторови имена в споменатия от мен по-горе ред. На с. 3 е отпечатан епиграф към цялата книга, след него е страницата със съдържанието. Антологията се състои от четири обособени стихотворни "гнезда": в началото на всяко едно от тях присъстват фотография на автора и биографична справка за него, а под тях - епиграф към съответната подборка стихове. Така наред с "външния" паратекст се оформя и "вътрешен" такъв, отнасящ се до представянето на всеки автор. Тези два паратекстови пръстена очевидно са резултат от добре промислена издателска стратегия.

Имената на авторите не са поместени в традиционното начало на титулната страница, но след посвещението, което остойностява, заглавието, което интерпретира, и "цифровото подзаглавие", което обещава. Идентификацията чрез собственото име идва едва "в края", тя е опосредена от относително или достатъчно известна писателска фигура, от престижната тематична капсула и жанровостта, които манипулират определен читателски хоризонт - авторите да се припознават като "творци в изгнание" с присъщото им за руската емигрантска среда митологизиране.

Иконичният материал и биографичната справка за всеки поет имат компенсаторни функции - те не само показват и казват на читателя, че авторите в антологията са млади поети, но и поети със свой имидж и художествен стил, установени в дореволюционна Русия. Биографичните данни обаче колкото и да представят, толкова и "скриват", анонимизират авторите. На тяхно място могат да бъдат който и да е млад поет/поетеса или пописващ младеж/девойка, те са "непознати" както за чуждия, т.е. българския читател, така и за руския емигрантски читател - в България или извън нея.

И така, паратекстовият пакет "разпознава" четирима млади руски поети, които, загубили родината и попаднали в емиграция, издават своите творби, за да "разкажат" за изгнанието и за себе си. Той не се доверява на херменевтичния капацитет на читателя и предлага мощна инструктивна мрежа, в която различните нишки така или иначе не се "оплитат".

Първият автор, който представя антологията, е Татяна Тиханова. Присъствието й тук, още повече присъствието й в началото на стихосбирката, може да се мисли отвъд куртоазната декорация и като комплементарност към мъжкото авторство, утвърждаващо себе си през аналогии с първата антология на руската поезия, издадена от Б. Божнев и К. Парчевски в София през 1920 г., която започва със стихотворение от Ахматова.

Биографичната справка ни казва, че Татяна Тиханова е родена през 1903 г. в Новочеркаск. За първи път публикува свои творби през 1919 г. в сп. "Журнал для женщин" в град Ростов. Нищо повече от тази информация не успях да открия в достъпните ми литературоведски хербарии, посветени на руската емиграция. В случая удовлетвореното архиварско любопитство на емигрантологията може да има друго лице, наречено маргиналност, случайност, графомания, а говоренето за Тиханова да продължи заради едните джендърни ангажименти.

В антологията са публикувани седем стихотворения - "Родине", "У моря", "Последнее", "Последняя панихида", "Песнь китаянки", "Ночное", "Желанья". Първите шест от тях са датирани през 1920-1921 г. в София и Варна. Седмото - и последно в списъка - "Желанья" е писано в Екатеринодар през 1919 г. и очевидно е "програмно" за Тиханова: с контаминация между неговите първа и трета строфи се формира епиграфът, предварващ подборката и заявяващ героинята като "поетеса" с театрализирано литературно битие.

От всичките седем творби само три се опитват да тематизират изгнанието или да говорят за него с алюзии. Родината може да е изведена в заглавието или да бъде адресат на творбата, но в текстовете е лишена от "субектност", присъства чрез местоимението "ти", на места изписано с главна буква. Женският поетически дискурс след Ахматова разпознава зад "Ти" по-скоро "Той", героя, любимия, отколкото - оскърбената Русия. Героинята споделя тъгата си от случващото се с "Теб", но то е твърде дискретно конкретизирано, за да бъде еднозначно съотнесено със ставащото в Русия. Читателят е онзи, който може да си набави смисъла, като зад раздялата с "ти" и края на любовта идентифицира "революционния контекст" и "раздялата с родното", опирайки се на инструкцията от паратекста към цялата книга и "сверявайки" с датировките (София, 1921 г.; Варна, 1920 г.).

Влиянието на Ахматова се долавя на различни нива - в тематизирането на раздялата, мъчително преживявана като реалност и увековечена в паметта, в психологическите състояния на героинята и нейните маски - включително и тази на "китайска" певица, в метриката, прозаичната интонация на стиха, анафоричните конструкции, афористичността на изказа, граничеща с безвкусица. Но ахматовският палимпсест не е единственият, самата уморена и обезверена героиня - "болна душа", както и нейните преживявания - копнеж по далечното и невъзможното, самооплакване, живот в печал, желание за бягство от тъгата в мечтите, отпращат художественото писмо на Тиханова до станалата клише модернистка топика. Банализирана и мелодраматизирана, загубата на родното се изплъзва от стабилизиращия се емигрантски литературен канон, който не толерира опошленото обговаряне на кризата и изтласква изгнаничеството изцяло в полето на високата риторика.

Последно в подборката на авторката е вече споменатото стихотворение "Желанья", в което героинята се налага като поетеса на "бутафорния живот и изкуството на позата". Изглежда тази програма от 1919 г. не е загубила валидността си и през 1921 г., въпреки "разделното време". Текстовете на Тиханова предлагат интимен дневник, описващ душевния живот на една жена - смела, търсеща, боязлива, ранима от раздялата, като използват стереотипизирани образи и боравят с клиширани женски идентичности. Ако и да представя глас на руска жена, живееща в емиграция, а не само стихотворения, напечатани извън Русия, това "женско" творчество не се мисли и не е положено в политизирания следреволюционен контекст, то е слабо свързано с означаващата структура на борбата срещу болшевизма и не тематизира, а още по-малко интимизира изгнанието като екзистенциален избор. Бутафорното битие на героинята, което има подривен потенциал на фона на високото четене на женските образи - майка, сестра, любима, баналността, позата и афектираните състояния са търсен език, чрез тях се ословесява частен женски опит, форматиран и захранен от модернисткия дискурс, моделиран не от идеологиите, а от индивидуалните желания.

Руската емигрантска литература в началото на 20-те години на ХХ век, създавана от художествените елити, налага високия прочит на собствената участ, идентифицирана като изгнаничество и скиталчество. В конкретната емигрантска ситуация в България в началото на 20-те години който и млад и неизвестен автор да заговори за собствените си емоции и избори едва ли би бил забелязан, ако не декларира причастност към престижната самоидентификация. Могат ли тези автори да се изплъзнат от пресата на канона или са обречени на "клиширано" поетическо говорене? Успява ли емигрантологията да открие интерпретативен хоризонт, различен от квалификациите за "подражателно" творчество?

"Изгнаничеството" е въведено и защитено в интересуващата ни антология чрез "външния" паратекст. Така озаглавена и инструктираща цялата книга става лесно продаваема, а нейните автори - лесно разпознаваеми като емигрантски "поети". Вътрешният паратекст обаче "разплита" предложената инструктивна мрежа на стихосбирката, а творбите в нея, белязани с литературност и вторичност, се реферират по-скоро към руската дореволюционна литература, отколкото към "емигрантския" живот. В процепа между външен и вътрешен паратекст и между текст и паратекст се долавя онази "микросъпротива" срещу високото писане за изгнанието и четене на изгнаничеството, която дава и "микросвободата". Макар авторите на антологията да "приемат" жалбената риторика, на практика те я отклоняват в друг регистър - според своя "графоманстващ" сценарий, и така подриват нормата. Те не са "откриватели", тяхното изкуство е да "употребява" онова, което му е "наложено". Те "бракониерстват", както би казал Мишел дьо Серто (2002) из високата литература, не за да се иденфицират с нея, а за да оцелеят чрез нея и да станат известни в ситуацията на криза.

"Песни на изгнанието" е пример за успешно реализирана стратегия за правене на литература, която демонстрира креативността и изобретателността на неизвестните автори. Последните задействат едно присвояване или преприсвояване на културна памет и измайсторяват със и вътре в емигрантската културна икономия "метаморфози" на нейните ценности и правила. Младите автори в една "слаба" позиция се адаптират и утвърждават в натрапеното изгнаничество чрез своите желания, те внасят в моделите на културно поведение и литературно писмо свои интереси, чувства и представи. Непознатата България/емиграция в началото на 20-те години на ХХ век е обживяна чрез техните литературни и културни симпатии, пристрастия и вкусове отпреди времето на кризата. Това не е просто съобразяване с "надзиращите" правила и подчинение на литературната дисциплина, а ако пак си послужа с Мишел дьо Серто, "изобретяване" на емигрантския културен и литературен живот.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Демидова 2003: Демидова, Ольга. Женская проза и большой канон литературы русского зарубежья. // Мы. Женская проза русской эмиграции. Санкт-Петербург, 2003.

Дьо Серто 2002: Дьо Серто, Мишел. Изобретяване на всекидневието. София, 2002.

Менерт 1998: Менерт, Елке. Образни светове - световни образи. Кратък пътеводител в имагинистиката. // Величко Тодоров. И свой своя (не) позна... Етюди по славянска имагинистика. София, 1998.

Струве 1984: Струве, Глеб. Русская литература в изгнании. Paris, 1984.

 

 

© Галина Петкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.02.2009
Женска поезия на руската емиграция в България. Съставителство, подготовка на текстовете и коментар Галина Петкова. Варна: LiterNet, 2009.

Статията е вариант на доклада, четен на юбилейната международна научна конференция "35 години катедра "Обща и сравнителна литературна история" на ВТУ", Велико Търново, 16-17 май 2008 г.