НАДЕЖДА ТЕФИ И НЕЙНИТЕ ПУБЛИКАЦИИ
В СОФИЯ (1923-1927)

Галина Петкова

web | Наше житье

Името на Надежда Тефи се свързва с развитието на руската хумористика през ХХ век и принадлежността на последната към "истинската литература" (Струве 1984: 111). Благодарение на "хумористичния имидж" Тефи е сред малкото авторки, които сякаш не са маргинализирани, а имат "щастлива писателска съдба", според думите на изследователката на творчеството й - Елизабет Нитраур (1989: 3). В дореволюционна Русия популярността й е толкова голяма, че дори се появяват парфюм и карамелени бонбони с нейното име и лик. След Октомврийската революция писателката е сред най-четените и публикувани автори на руската емиграция, но тя също е четена и издавана и в СССР. Подобна идилична рецепция на Тефи обаче би могла да доведе до туширане на индивидуалността й, до приспиване на ангажимента за публикуване и интерпретация.

Тефи е псевдоним на Надежда Александровна Лохвицка (по мъж - Бучинска). Родена е на 9 май 1872 г. в Петербург в дворянско семейство, в което е възпитаван вкус към литературата (Нитраур 1989: 3). Прадядото - Кондратий Лохвицки (1774-1830) - е масон по времето на император Александър І и пише мистична поезия (Нитраур 1989: 3; Калюжна 2008: 4). Бащата - Александър Владимирович Лохвицки (1830-1884) е известен в Петербург адвокат, професор по наказателно право, автор на научни трудове. Майката на Тефи, французойка по произход, добре познава руската и европейската литератури и успява да пробуди у децата си любов към изкуството (Калюжна 2008: 4). Една от сестрите - Мира Лохвицка (1869-1905), наричана "руската Сафо", е известна поетеса от Сребърния век и на два пъти получава престижната тогава Пушкинова награда (Нитраур 1989: 3).

В автобиографичните си творби писателката словоохотливо разказва за преживяванията от детството и младостта, за привързаностите и страховете, но спестява подробности за личния си живот. В разказа "Моят първи Толстой" ("Мой первый Толстой") Тефи описва как на тринадесетгодишна възраст решава да посети Лев Толстой с намерението да го накара да промени "Война и мир" и да "спаси" княз Андрей, в когото е влюбена. Когато обаче момичето се среща с писателя в Москва, вълнението му е толкова голямо, че успява само да го помоли за автограф върху предварително купената снимка (Тефи 2008: 9).

Първият съпруг на Тефи е полякът Владислав Бучински, юрист по образование. От този брак се раждат три деца, но семейството се разпада през 1900 г., когато авторката започва своята литературна кариера в Петербург (Нитраур 1989: 4).

Надежда Лохвицка дебютира като поетеса в списание "Север", където през 1901 г. е отпечатано първото й стихотворение. През същата година се появява и псевдонимът "Тефи", впоследствие станал толкова известен, че в емигрантските години заменя фамилията й в личните й документи (Трубилова, Николаев 1997: 9). Писателката търси подходящ псевдоним след написването на първата си пиеса "Женски въпрос" ("Женский вопрос"). Тя обаче не заема "мъжко" име, каквато е културната конвенция на епохата, когато става дума за жена-авторка. За раждането на "неидейното" име Тефи, с което в Русия тогава често са наричали домашните фокстериери, писателката говори в разказа "Псевдоним". Така зад доверителната интонация, с която ни е споделено изобретяването на псевдонима, читателят в един момент разбира, че е откровено разигран с маскарада от Тефи-идентификации, които следват една след друга - "образцовият" глупак Стефи, от чието име деликатно е изпусната първата буква, "Малкото-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа-често" - момиченцето Тефи от приказката на Р. Киплинг "Как беше написано първото писмо" и крадецът Тефи от Уелс, герой на стара английска детска песничка. Мистификациите обаче не свършват дотук, в архива на Тефи биографите й откриват доста странно завещание, написано на френски, което започва с думите: "Аз, долуподписаната Надежда Тефи, вдовица на Дмитрий Тефи..." (Трубилова, Николаев 1997: 9).

Първите опити в прозата са публикувани през 1904 г., за тях авторката казва, че са написани "под влиянието на Чехов" (Нитраур 1989: 4), както впрочем ще потвърди преди смъртта си, че принадлежи към "Чеховата школа" (Трубилова, Николаев 1997: 28). По това време Тефи започва да сътрудничи на големите петербургски вестници. От 1904 г. редовно печата в "Биржеви ведомости", от 1905 г. разказите й се появяват в списание "Нива" и ежемесечните му литературни приложения. През април 1908 г. в Петербург започва да излиза ежеседмичното сатирично списание "Сатирикон" и Тефи е сред неговите постоянни сътрудници заедно с Аркадий Аверченко и Саша Чьорни. "Сатирикон" успява да съчетае политическата сатира и хумористиката и създава цяло направление в руската литература. Списанието е изключително популярно чак до август 1918 г., когато е спряно от болшевиките, в него публикуват свои творби автори като Л. Андреев, И. Бабел, А. Блок, А. Грин, А. Куприн, А. Толстой и др. От 1912 г. Тефи сътрудничи постоянно и на големия московски ежедневник "Руско слово".

Разказите и фейлетоните на Тефи се ползват с голям успех сред широка аудитория от читатели - с различен социален статут, различно образование, интереси, политически възгледи. Според редица свидетелства, сред почитателите на писателката е и самият император Николай ІІ (Трубилова, Николаев 1997: 10-11). Любопитен е фактът, че някои стихотворения и фейлетони на Тефи са забелязани и публикувани от тогавашната легална болшевистка преса, така тя се оказва редом с М. Горки и В. Ленин на страниците на вестник "Нов живот" (Михайлов 1971: 4; Трубилова, Николаев 1997: 12-13).

Първото десетилетие на ХХ век е време, когато Тефи се вписва в кръга на петербургския художествен елит. Тя участва в знаменитите "среди" на Вячеслав Иванов, свободно общува с представители на различните модернистични жестове в руската литература, добре познава Ф. Сологуб, А. Бели, Г. Чулков, Вс. Майерхолд. Акмеистът Н. Гумильов пише положителна рецензия за първата й стихосбирка "Седем огъня" (1910), разкритикувана междувременно от символиста В. Брюсов (Михайлов 1971: 3).

През 1910 и 1911 г. излиза двутомникът "Хумористични разкази", забелязан от критиката на фона на тогавашната литературна продукция и наложил репутацията на Тефи като писателка-хумористка. Но подобен литературен имидж създава определен капан за читателското очакване. Налага се самата писателка в следващите сборници да коригира утвърдилата се представа за нея като за авторка на хумористични творби и да предупреди читателя, че в книгите й има "малко весели неща" и тези, които "търсят смях, ще намерят по-скоро сълзи" (Тефи 1916: 4).

Цитираната вече изследователка Е. Нитраур отбелязва, че разказите на писателката рядко стигат до оголена сатира, в тях звучат ноти на съчувствие и печал, които стават характерни за нейния почерк (Нитраур 1989: 5). В текстовете на Тефи говори вникващ и опитващ се да разбира писател-наблюдател, а не развличащ и осмиващ автор. Отвъд ежедневието, отвъд привичното той провижда един понякога изглеждащ безсмислен и жесток житейски ред, случващ се извън волята на човека. Смехът често е съпроводен с пронизващото чувство за неустроеност на битието и за безприютността на човека в него. Затова вероятно се казва, че разказите на Тефи съединяват "смях и сълзи, добродушна ирония и сатира, усмивка и трагичен поглед към света" (Нитраур 1989: 7-8). Е. Нитрауер нарича героите й "типове от човешка комедия" (Нитраур 1989: 7), други критици ги съотнасят с персонажното поле на малкия човек от класическата руска литература. Тефи разкрива тънък усет за малкия човек, интерпретацията на съдбата му, която тя предлага, е различна от доминиращата в тогавашната сатирична проза и по-конкретно в творбите на А. Аверченко и Саша Чьорни.

След затварянето на вестник "Руско слово" и списание "Сатирикон" през 1918 г. за Тефи, както тя пише в своите "Спомени" ("Воспоминанья"), не остават "никакви перспективи" (Тефи 1989: 269). Същата година писателката се съгласява да замине на гастроли в Украйна, сходен маршрут следва и Аркадий Аверченко. В спомените си Тефи описва пътуването от Москва до Киев и Одеса, пътуване, станало неволно "поклонничество" през цяла Русия, споделено заедно с много други не-прославени, не-героични, а обикновени хора, принудени в един момент да напуснат родината си (Тефи 1989: 268).

През пролетта на 1919 г. Тефи е на един от корабите, които извозват бежанците от Новоросийск до Константинопол.

В достъпните ми биографии, цитирани в тази статия, не намерих данни или информация за евентуално пребиваване или преминаване на Тефи през България. За България обаче споменава самата писателка в разказа "Летец" ("Лётчик"). За първи път той е публикуван в парижкия вестник "Последни новости" от 20 юни 1920 г., впоследствие е преиздаден в София през 1923 г. и е отпечатан в тази книга. В него повествователката ни разказва за събития, някои от които са станали "преди няколко месеца съвсем случайно в България...".

В статията си "Руски писатели в България" литературният критик Александър Дзивгов споменава името на Тефи редом с това на Иван Бунин: "С бързината на метеори преминаха преди две години хумористката Тефи и един голям поет - Иван Бунин. Малкото време, що прекараха у нас все пак им позволи да отнесат няколко ярки впечатления за нашата любов към Русия, към нейния велик народ и велика литература" (Дзивгов 1922: 10). Като се има предвид, че статията е публикувана през 1922 г., очевидно става дума за кратко пребиваване на Тефи в София през 1919 г. или началото на 1920 г. във време, когато българската столица е буквално транзитна спирка по европейския маршрут на много руски емигранти. Александър Дзивгов подробно изброява имената на руските поети, писатели, режисьори, които живеят или са минали през България в началото на 20-те години на ХХ век. От начина му на изложение може да се предположи, че Тефи и Бунин са горе-долу по едно и също време в София, а за Бунин се знае, че това е времето от края на 1919 г. и до края на февруари 1920 г. Не е ясно дали Тефи е осъществила някакъв контакт с български литературни и писателски кръгове, както Бунин например, и какви са били контактите й с руската емиграция тук, за да може да се разсъждава как те рефлектират върху осъществяването на бъдещите й публикации в София.

В достъпната ми емигрантска преса, издавана в България (Петкова 2003: 369-451; 2010¹), не се говори много за Тефи, да не кажа, че сведенията за присъствието й в културния живот на руските бежанци у нас по това време са оскъдни. Става ясно, че на 23 ноември 1921 г. руската драматическа трупа в Бургас дава първия си спектакъл, в който са включени едноактната пиеса "Мечка" от А. Чехов и драматизация по разказа на Тефи "Тънка психология".

През 1922 г. в Плевен, преведена на български, излиза първата пиеса на Тефи "Женски въпрос. Фантастичен фарс в едно действие". Преводът е на артиста Александър Халачев, замислил издаването на библиотеката "Сериозни комедии", където, освен тази на Тефи, трябва да бъдат отпечатани едноактни комедии от А. Чехов, В. Билибин, А. Аверченко, М. Море и др. Има ли някаква връзка това издание с пребиваването на Тефи в България или то е резултат на определена издателска интенция - въпросът също остава отворен.

Титулният лист на превода на комедията на Тефи "Женски въпрос", издадена в Плевен през 1922 г.

Така или иначе в началото на 1920-та г. Тефи е вече в Париж. През февруари 1920 г. тя публикува свои стихотворения в едно от литературните списания (Нитраур 1989: 10). Биографите й, като се опират на спомените на Дон-Аминадо, отбелязват факта, че през април същата година Тефи вече организира литературен салон в малката си хотелска стая (Нитраур 1989: 10).

Изгнанието не прекършва духовно авторката, и в емиграция Тефи много и плодоторно твори. Заедно с по-старите писатели-емигранти, като И. Бунин, Б. Зайцев, А. Ремизов Тефи участва заинтересовано в културния и литературния живот на емигрантската колония в Париж (Нитраур 1989: 11). Тя играе активна роля в създаването на вестник "Последни новости", който през първата година на своето съществуване има претенцията да бъде "обединяващ" печатен орган на емиграцията (Николаев 1998: 6). Така през 1920 г. на страниците на вестника през няколко дни се появяват разказите на Тефи. Освен в него, писателката публикува и в други големи емигрантски периодични издания - "Общо дело", "Възраждане", "Звено", "Илюстрирана Русия" (Париж), "Рул", "Театър и живот" (Берлин), "Днес", "Перезвони" (Рига), "Ново руско слово" (Ню Йорк), "Жар-птица" (Берлин-Париж) и др. В цитираните дотук биографии, запознаващи читателя с подробни списъци на тези издания, никъде не се отбелязва сътрудничество на Тефи със софийски вестници и не се говори за публикации на нейни разкази в руския емигрантски печат, издаван в София.

През 1920-1921 г. в различни емигрантски издателства в Шанхай, Стокхолм, Берлин, Париж излизат няколко книги на Тефи, съставени предимно от дореволюционните й разкази. Творбите от първите емигрантски години са събрани в сборниците "Рис" ("Рысь") (Берлин, 1923) и "Градче" ("Городок") (Париж, 1927).

От 1920 до 1940 г. няма друг руски писател, който да е толкова популярен сред емигрантските читатели и особено сред онези, които не четат нищо друго освен вестници. В рамките на тези две десетилетия Тефи ежеседмично публикува свои разкази и фейлетони. Глеб Струве в цитираната вече "Руска литература в изгнание" (1956) отбелязва факта, че писателката сътрудничи изключително на вестници. Той изказва хипотезата, че може би нейните разкази са смятани за текстове с "по-ниско" ниво от това на разказите в списанията, или че самата тя предпочита да печата своите текстове често и редовно във вестниците, а не "накуп" - в някое списание. Явно този подход за него е свързан с причастност или не към голямата литература, затова веднага категорично заявява, че Тефи "принадлежи на истинската литература" (Струве 1984: 111). В творческата лаборатория на писателката обаче публикуваните в тяхната раздробеност разкази впоследствие се обединяват в цикли и книги и така в годините на емиграция Тефи издава деветнайсет сборника, като творбите в тях преди това са социализирани именно във вестниците. Напълно е възможно това да е отработен режим на писане още от дореволюционните години, за който не без значение е как от забавлението се правят пари и колко редовно те се получават.

Наистина "злободневната" литература има своя широк читател и пазар, но Тефи не остава "затворена" във фейлетонната продукция, само за да бъде благосклонно печатана, зад доброволното съгласие да бъде "хумористка" стоят очевидно други неща.

Фейлетоните и разказите на Тефи още преди революцията се отличават от "класиката в жанра", в тях животът, както и човекът в него, са показани и така, и така. В първите изгнанически години, годините преди "Философския параход" от 1922 г., белязал за много емигрантолози институционализацията на "другата" Русия, когато руското емигрантство е още в процес на (само)идентификация, текстовете на Тефи създават чрез думите едно "преходно пространство" (каквато впрочем роля ще започне да играе литературата) между миналото и бъдещето, между структурирания и предвидим дореволюционен живот и непознатата бездна, която изведнъж се отваря. Чрез думите в емигрантското въображение остава да присъства Русия, родното, старото руско битие, навикът за него, който ще отприщи впоследствие мощната мемоарна струя в емигрантската литература. Чрез тях се преодолява болезненото чувство за граничност, за разлом на битието, и новото се интегрира постепенно - през смеха, хумора, иронията, то вече не изглежда толкова катастрофично. С тези механизми на адаптация, на опитомяване на ужаса, както ще стане дума по-нататък, се сблъскват всички емигранти, доколкото са засегнати базови човешки нагласи. Руската емигрантска литература успява да улови и изговори потенциално изменчиви опити, а емиграцията изживява във и чрез литературата противоречиви афективни състояния, настроения, фантазми. Но има още нещо - и то е отвъд литературния текст, свързано е с особената функция на феминността, разкриваща се в "обмена на дарове", с онази амбивалентна, множествена позиция, която е невъзможно да бъде сведена до едната полза от хумористичното творчество.

Биографите на Тефи отбелязват, че тя става "любима" писателка на редовия емигрантски читател, че тя е "обичана" и приемана от всички емигрантски кръгове в Париж. Според фактите тя участва в събранията на Съюза на руските писатели и журналисти, Клуба на младите литератори, Литературно-артистичния кръжок, Руския обществен клуб, в различни срещи, благотворителни концерти и литературно-музикални вечери (Трубилова, Николаев 1997: 23). Желан и търсен участник в послучайните събития, Тефи е съпричастна към участта на приятели и събратя по перо, подкрепя различни каузи. В спомените си за нея съвременниците отбелязват деловитата й доброта, лишена от каквато и да било сантименталност, куража, жизнелюбието и волята й за живот - за всеки ден - скучен, смешен, радостен или печален (Трубилова, Николаев 1997: 26). Писателката запазва ироничен поглед към света и самата себе си дори в най-тежките години на самота и боледуване.

Тефи се превръща в особена присъстваща фигура за хиляди руски емигранти, която ги съпътства в дните им на изгнаници не само чрез текстовете си, но и чрез ситуативната адекватност на житейските си избори, заглаждащи противоречия и търсещи алтернативи, избягващи политическите различия или подчертаващи общото в тях, излизащи извън шаблоните на живеене и културните стереотипи, отстояващи правото на лична писателска история и свободата в нея от много условности, чрез особената дисциплина на оживяването - да не се откажеш от женските си желания и да "изпробваш" различни Тефи-маски, както впрочем това е ставало и в дореволюционна Русия... Изплъзвайки се от каквато и да било застинала, фиксирана идентичност, лично за мен Тефи демитологизира образа на руския писател в изгнание и става пример за жизнена стратегия, трансформираща и мобилна, полиглотична, както биха се изразили някои.

През втората половина на 20-те години на ХХ в. Тефи свързва живота си с руския промишленик от датски произход Павел Тикстън (1870?-1936), също емигрирал със семейството си от Русия, споменат от Н. Берберова в списъка на руските масони в Париж (Берберова 1986: 158). Заради финансовата криза в Европа Тикстън губи капиталите си и се разболява тежко през 1931 г. Именно Тефи е тази, която се грижи за него до края на дните му и заедно с това пише "развлекателни" разкази и фейлетони.

Тефи преживява хитлеристката окупация на Париж. В следвоенните години е ухажвана от различни съветски културни емисари в лицето явно не само на Константин Симонов, на които отказва честта да се завърне в СССР като "товаришч Тефи" (Трубилова, Николаев 1997: 26-27).

Писателката умира на 6 октомври 1952 в Париж. Погребана е на руското гробище Сен-Женевиев де Буа.

Критическите интерпретации на емигрантското творчество на Тефи, както и на дореволюционното, го обвързват плътно с хумора и сатирата. За Глеб Струве Тефи създава безпощадна хроника за живота на руския Париж. Той чете писателката през перото на Салтиков-Шчедрин и отбелязва, че "по-зла картина не би могъл да нарисува и най-отявленият недоброжелател на емиграцията в Съветска Русия" (Струве 1984: 112-113). За него Тефи изобразява "малките трагедии на малките хора" и сплита в едно ирония, горчивина, безпощадност и жалост, а нейният смях е "смях през сълзи". Към малките хора ще се върна по-долу, уточнявам само, че "малките хора и техните трагедии" в дискурса на Г. Струве имат значението на пошли и нищожни същества, които водят съответния начин на живот. Вероятно с разобличителните и критикуващи интонации в духа на Шчедрин може да се обясни и "съветското битие" на творбите на Тефи. През 1920 г. болшевишкият вестник "Правда" препечатва от "белогвардейския руски вестник" "Последни новости" два фейлетона на "белоемигрантката Тефи", които "рисуват настроенията на буржоазните бежанци, избягали от руския пролетариат под сянката на международния капитал" (Михайлов 1971: 12). През 1927 г. в СССР излиза без знанието на авторката и сборникът с нейни разкази "Танго със смъртта" ("Танго смерти").

Изследователят Д. Николаев отбелязва, че в емигрантското си творчество Тефи повтаря заглавията на своите дореволюционни творби, изказвайки хипотезата, че "писателката ни кара да си спомним предишното, отминалото, понякога за да покаже как се е изменил животът, но най-често, за да подчертае неговата неизменност" (Николаев 1998: 14). Тефи реферира емигрантските си разкази към дореволюционното си творчество, като използва похвати, сюжетни ситуации, целия хербарий от личности - дойки, дами, кокетки, глупаци, самохвалковци, неудачници, дори фрагменти от издадените още в Русия и добре известни текстове. Така след революцията светът сякаш си остава "същия" - същата суета, същите проблеми, същите хора. Миналото и настоящето не са противопоставени, а свързани, не само чрез паметта, но и защото са части от едно цяло. Тефи, според Николаев, връща на читателите истинското усещане за времето, което разрушава временното и утвърждава вечното (Николаев 1998: 14). Комичното и трагичното не се определят от времето, а от сблъсъка на времето с вечността.

През 1933 г., много преди всички цитирани тук критически възгледи, в статията "Живот и литература" именно от София и както винаги с присъщия му усет П. Бицили казва, че творчеството на Тефи "оголва духовните корени на хумора" (Бицили 2000: 484). За него хуморът е свойство на зрелия интелект, на интелекта, съчетан с потребността и способността въпреки всичко да обичаш и благославяш (Бицилли 2000: 485). Ученият открива у писателката именно тази способност за хумор, която е и способност за любов, без заслепение, без преклонение, любов зряща, съдеща, осъждаща и прощаваща. Иронията на Тефи е ирония на "прекраснодушието", т.е. на равнодушието, на онова удобно равнодушно състояние, заради което хората сами си измислят словесни формулировки (език) и живеят в тях (него), или обряди, или условности. Това "капсулиране" на съзнанието е слепота за ужасното, чиято обратна страна е слепота за истински прекрасното, така всяко нещо, което излиза от рамките на обикновеното, условното плаши, не може да бъде осъзнато. Виждаме, че Бицили насочва тълкуването отвъд "хумористичната парадигма", и логиките му за мен лично са изключително адекватни. Каквато и "хроника" на руския емигрантски живот да създава Тефи, пред творбите й стои възможността не само да бъдат каталогизирани и складирани в големия архив, наречен "руска емигрантска литература", но и чрез веригата интерпретации да станат "оборотен капитал" в съвременната емигрантология.

Допълвайки цитираната вече "Хроника на литературния живот на руската емиграция в България", се натъкнах на публикации на Тефи, осъществени в София. Успях да издиря общо 30 разказа и фейлетона, публикувани през периода 1923-1927 г. във вестниците "Рус" ("Русь") и "Седмица" ("Неделя"). Това са разкази, голяма част от които първоначално са социализирани през 1920 г. във в. "Последни новости" в Париж, а впоследствие включени в споменатия вече сборник "Рис", отпечатан в Париж през 1923 г. В сборника "Рис", според коментаторите, са издадени текстове, за първи път публикувани през 1920 г. на страниците на "Последни новости". Избягвам каквато и да била категоричност относно съвпадението на двата масива текстове с "корпуса", излязъл в София, тъй като не разполагам нито с течението на вестника, нито със сборника "Рис".

Дали Тефи е имала някакъв ангажимент към емигрантската преса в София, дали е имала контакт с редакторите на вестниците и ги е познавала, дали осъществените публикации са просто препечатка - с предварително известяване или не на авторката, какви са били условията за подобна публикация и републикация, какви са механизмите на селекция, ако е имало изобщо такава - това са въпроси, които засега могат, по-скоро, да бъдат поставени. Така или иначе в случая е важна реалността, а реалността е тази, че през 1923 г., когато са публикувани 28-те разказа и фейлетона на Тефи (през 1924 е публикуван един и с прекъсване от няколко години - през 1927, излиза още един разказ), масовият руски емигрантски читател в България е имал възможността да чете нейните текстове и да живее "нейното присъствие", така както читателите в другите страни с емигрантски колонии. Не бива да се забравя, че през и след 1923 г. интензивността на културния живот на руската емиграция в България започва да намалява в сравнение с предишните две години.

Софийските публикации на Тефи са осъществени почти изцяло във вестник "Рус", който се появява през 1922 г. като издание на руските емигранти националисти, "на противниците и жертвите" на тогавашния революционен режим и има еднозначна антисъветска насоченост. През 1924 г. неговото издаване и редактиране се поема от Иван Калиников, редактирал през 1921 г. седмичното обществено-политическо списание "Мълния" ("Зарницы"), което започва да излиза в Константинопол, но е спряно от тамошната цензура и се премества в София. Той е редактор и издател и на илюстрирания ежеседмичник вестник "Седмица", където през 1924 е отпечатан един разказ на Тефи - "Съветват ме" ("Советуют"). Самият Иван Калиников израства като журналист и редактор в либералния петербургски вестник "Ново време", забранен през 1917 г. Съвременниците му го определят като блестящ журналист, блестящ организатор и борец за национална Русия, станал жертва на политическо убийство на 25 юли 1924 г. в София.

За седем години съществуване вестник "Рус" отвоюва свое място в емигрантския печат не само с безкомпромисния си антиболшевизъм, но и с подбора на литературните творби, доколкото последният е възможен в едно политически ангажирано издание, излизащо три пъти седмично. Лично за мен "Рус" създава едно "пространство на култура", което обитават и където се срещат "над бариерите" автори от метрополия и емиграция, много преди да се институционализират дебатите за количеството и принадлежността на "руските литератури" от ХХ век. Освен Тефи и другите сатириконовци - А. Аверченко, С. Чьорни, Н. Агнивцев, Lolo (Л. Мунщайн), тук са публикувани М. Цветаева, В. Шулгин, Ал. Яблоновски, М. Волошин, М. Зощенко, Б. Пилняк, О. Бебутова, Вяч. Шишков, М. Булгаков и др.

Отпечатаните в София разкази и фейлетони могат да се мислят като своеобразен цикъл, тематически фокусиран върху Гражданската война в Русия, последвалото изгнание и живота на бежанците в първите емигрантски години. Революцията, Гражданската война, емиграцията са проблемна културна ситуация, нейното битие предполага живеене вътре в случилата се катастрофа, преломила живота в Русия. Станала водеща тема в ранната емигрантска литература, неотделима от спомена за дореволюционна Русия, кризата при Тефи има своята конкретност и плътност, говоренето за нея е лишено от патетични кухини. Разсъжденията за отвлечени категории, понятия, ценности са иронизирани, а опростяващите живота абстракции - дискредитирани. В разказите могат да бъдат разчетени редица питания: Как се пази националната памет? Какво за бежанците е Русия? Кои са те след революцията? Какво са загубили и какво ценят? Как живеят конкретното изгнание, обичат, творят, в какво се заблуждават? Как преодоляват неприемането от чуждото и какво са те един за друг? Кога голямата история става част от личната им история? Но всички те, премълчани или само имплицитно формулирани, ще бъдат сведени до едно - артикулирано и едновременно дискредитирано в знаменитата френска калка на екзистециалния руски въпрос от ХІХ век - "Ке фер? Фер-то ке?", която ще прозвучи в разказа на Тефи "Ке фер?", отпечатан през 1920 г. в същите "Последни новости". Дали случайно той не е сред (ре)публикуваните в София текстове?

Изгнанието за героите на Тефи се проявява в обикновени неща и неговата болезненост може да бъде преодолявана също чрез обикновени неща. Писателката ни показва, че вътре в катастрофата може да се живее, като се изобретява самото ежедневие. За нея емигрантското битие е да се подреди бита - след глада, страха, загубите, с което изпитание емигрантите посилно се справят, както се вижда от разказа "Суровина" ("Сырье"). Тази дискретно заявена рецепта за запазване на живота е същностна за смисловия пласт на емигрантското творчество на Тефи, тя обединява разкази и фейлетони, тя предполага да се живее отвъд големите героични жестове и борби, да се измайсторява бита от бездната, която може да превърне емигрантите в "суровини". В разказа "Шапка" ("Шляпка") героинята се радва, фантазира, чувства се прекрасна и обичана благодарение на новата си шапка, но накрая се оказва, че е забравила да си я сложи, и така разбира, че е изпитвала тези чувства сама по себе си, че те са част от нея, дори и когато имат външен стимул. Това "минимализирано" живеене може да се интерпретира и като недуховно и пошло, но за мен в основата му стои разбиране, много близко до Чеховите послания, а именно, че животът сам по себе си не се нуждае от "някакви" оправдания. Минимализираното живеене в изгнание е по-скоро опит за минимализиране на катастрофата.

Как се създава и организира този руско-френски, руско-немски или свое-чужд бит - странен, беден и страшен? Той често се опитва да се уталожи в рутината, да намери своите "опори" - някои са илюзорни, други условни, трети се сменят с нови, но всички те укрепват устоите на живота, неговата повторяемост и предсказуемост. Така се задвижва колелото на общоприетото, договорирано и ритуализирано емигрантско живеене - празници, сезони, курорти, моди и т.н. Понякога емигрантският бит и отношения показват своето уродливо лице, дори не всички начини за приспособяване са приемливи, но всички те са прояви на живота, който, както пише Тефи в разказа "Смешното в печалното" ("Смешное в печальном"), "колкото се смее, толкова и плаче".

Това е то - трудното изгнаническо битие, за което от името на емигрантите говори Тефи, използвайки често инклузивното "ние". Затова и избрах да озаглавя книгата със заглавието на първата от поредицата, отпечатани в София, творби, с които разполагам, - "Наше житьё" - "Нашето живеене", или: "нашето живеене, наречено руска емиграция".

Възможно ли е обаче изграждане на нов живот, когато душата гледа на "Изток", и е обърната назад? Миналото може да е било пълно с малки чудеса, отдавна забравени, като обикновения дървен молив "Фабер" или копринено-гладкия лист бяла хартия в разказа "Молив" ("Карандаш"), или да е далеч от идеализацията, ако се вгледаме в характера и вслушаме в неадекватната реч на старата бавачка от "Крепостна душа" ("Крепостная душа"), останала закрепостена в себе си жена със закоравяла душа. В новия живот, дори изграден и овеществен, завинаги се заселва една неприятна гостенка - Голямата печал. В разказите на Тефи и героите, а и самата повествователка преживяват изключително мъчително своето отделяне от Русия: от една страна, ни е представена категоричността и окончателността на този процес, който е необратим, от друга - виждаме силния копнеж по родното, желанието да се завърнеш. Емигрантското Въображаемо за Русия е мощен циментиращ фактор за единство особено през първите години на изгнание, то подхранва илюзията за слятост с родното и неговото "портативно" пренасяне в чуждата среда. Но истините са различни и достатъчно болезнени: оказва се, че всеки от бежанците спасява конкретно собствения си живот, а Русия няма нужда от спасение и празни разговори за съдбата си, че копнежът по родното е фантазъм и е нещо различно от конкретното намерение и реалната възможност да се върнеш в тогавашната болшевишка държава, че Руското дори и да се експортира като битова екзотика, отвъд нея символните му характеристики понякога повече разделят, отколкото сближават емигрантите.

Героите на Тефи са по мярка на света, в който живеят и който изграждат. Но авторката не се затваря в еднозначна дискредитация на персонажите, внимателното вглеждане ни показва разбиране и съпричастност към обикновения човек. Хората могат да са богати, бедни, хитри, лукави, глупави, умни, и едновременно - наивни, доверчиви, слаби, объркани, самотни и нещастни. Човешките характери се проявяват в ежедневието, което е по-скоро буфер, а не огледало на кризата, те не са "родени" от революцията и емиграцията или моделирани от тях. Героите живеят в един привидно микроскопичен свят, върху който сякаш големите катаклизми и катастрофи имат слабо влияние. Обикновените хора от нейните разкази по-скоро приличат на Чаплиновите герои или на тези на Уди Алън. Бих нарекла героите на Тефи не типове, а отделни ликове на човека, който в себе си потенциално има всичко.

Героите на Тефи не са психологизирани, те се саморазкриват в конкретни сюжетни ситуации. Липсата на мотивировки прави късия разказ каталог от външни и окончателни жестове, които са внимателно фиксирани, но за читателя остават скрити връзките между подбуди - мотив - реакция. Така в разказа "Летец" е щрихиран пътят на героя - от боязливо момче до смел мъж, избрал да стане военен летец и сражавал се смело през Първата световна война, откъдето се връща като инвалид. По време на Гражданската война в Русия по един перфиден начин е заставен от болшевишката власт да бомбардира града, в който живее семейството му, и след съмнения, събрани само в няколко реплики, героят избира да аварира с летателния апарат и да загине. Никой от съгражданите му не припознава обгорялото му тяло, дори майка му, станала свидетел на взривяването на самолета, смята, че това е "кучешка смърт", която е заслужена. Подобни творби, повествуващи фрагментарно, на пресекулки, с нанизване на почти анекдотични случаи, в които смешно и печално често се релативизират, могат понякога да шокират читателя. Последният е емоционално докоснат и отговорен за събития, които трябва да логизира, реконструира, с една дума да фабулира сам и едва тогава за него изборите на героите биха станали познаваеми и съзнателно споделени. Почти всички сюжети на публикуваните в София творби са взети от ранната съветска реалност, която е толкова фикционализирана, че както се казва в разказа "Без предразсъдъци" ("Без предрассудков"), "човешкото въображение е нищо пред комунистическата действителност".

Често героите на Тефи са представени като познати на повествователката, или влизат с нея в лични отношения, това ги извежда от затвореното пространство на фикционалното. Така отвъд идентификациите руският емигрантски читател се учи да опознава себе си.

Хората в разказите на Тефи не винаги могат да говорят за кризата, но онова, което не успяват да направят те, прави авторката, когато разказва тяхното неумение, вцепенение, мълчание. Шокът от насилието по време на Гражданската война и травмата от последвалото изгнание са толкова големи, че героите в моменти на страх и самота се нуждаят от споделено присъствие, а не рефлексия: в "Двамата" ("Вдвоём"), много горчив разказ, каквото и да е литературното му родословие, ни е представена дружбата на учен-филолог, който в самотата, изолацията и нищетата на следреволюционните години се сприятелява с една "муха", станала единственото "живо същество", с което общува преди смъртта си. В разказа "Кулата" ("Башня") единственото познато нещо на емигрантите в Париж е небето, което може само да бъде съзерцавано. Там някъде в него е Голямата Мечка, която руснаците обичат да търсят, и така между търсещите се ражда усещането за общност. Едва след реалното присъствие ще бъде възможна странната свързаност на хората чрез знаците-език, която е наднационална, надполитическа, надгеографска и кара да се разбират и монахът-електротехник от радиотелеграфа на Соловецкия манастир, и емигрантът в Париж, който чува биенето на часовника на Айфеловата кула, и "Африка и Америка", и "северът, югът, западът, изтокът". Така се създава едно пространство на помирение и взаимност, а не само на вражда и унищожение, в което хората могат да пребивават, без силово да се налагат, което може да се опознава, без да се контролира.

Кризата и болката се проживяват и изживяват в текста чрез изговарянето на неща, които може да са странни, смешни, анекдотични, парадоксални, несъединими. Хората могат да общуват някак "повърхностно", периферно, думите могат да са отчуждени и чужди, да не се разбират (буквално и метафорично: така е по курортите, в киното, в ресторанта, в театъра, в обикновените ежедневни разговори), но именно в тях е лекарството. Години по-късно, в спомените си за поета К. Балмонт ("Бальмонт"), Тефи ще представи едно поразително свидетелство за това, как думите спасяват по време на революционната криза.

В софийските публикации на Тефи читателят се докосва до един изключително нюансиран, многообразен живот в емиграция, без еднозначни оценки и еднозначна положеност спрямо миналото. Конкретният факт често води до обобщението и афоризма в края на разказа, който съединява ироничното и трагичното. За разлика от високия канон на емигрантската литература дори в носталгичните си описания Тефи не "разсъждава" за големи идеи, а въвежда загубите чрез детайла, чувствения образ. В ранните емигрантски разкази на Тефи могат да се открият ембрионите на цялата последвала емигрантска литература, а непретенциозната хумористика на авторката следва да бъде четена като "енциклопедия" на руския емигрантския живот.

Подредбата на творбите в тази книга следва хронологията на появата им в емигрантския печат в София. Разказите и стихотворенията се печатат в оригинала им на руски език, според софийската им публикация, като навсякъде са посочени изданията, в които тя е осъществена - вестниците "Рус" и "Седмица". Десет от текстовете в "Рус" излизат в специалната рубрика на вестника "Малък фейлетон", като в настоящето издание тази фейлетонна идентификация се запазва във всеки един от случаите.

Стихотворният фейлетон "Тоска" на Тефи, отпечатан във в. "Рус"

Фейлетонът "Дети" на Тефи, отпечатан във в. "Рус"

Текстологични сверки със съвременни издания на творби на Тефи, съобразени според коментаторите с първата им публикация в Париж, регистрират някои разночетения, които тук не са обект на констатиране или анализ. Текстовете са съобразени с нормите на съвременния руски правопис. Запазена е като цяло пунктуацията на авторката, както и някои особености на лексиката, чиято употреба на места е белязана от конкретното време. Поправените печатни грешки, които са често явление в емигрантските издания, излезли в България, не се обговарят.

*

Книгата се издава с финансовата подкрепа на Факултета по славянски филологии на Софийския университет "Св. Климент Охридски" и е осъществена в рамките на проекта "Жените в руската култура и литература" (2008-2009). Изказвам моята колегиална признателност на д-р Ирина Белякова (Москва) за помощта, оказана при подготовката на текстовете на Тефи.

БЕЛЕЖКИ

1. Разширеното и допълнено издание на хрониката е отпечатано в книгата "Русские в Болгарии. Юбилейный информационный альманах Русского зарубежья в Болгарии 1877-2007 гг." (Петкова 2010). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бицили 2000: Бицилли, Петр. Жизнь и литература. // Трагедия русской культуры. Москва, 2000.

Берберова 1986: Берберова, Нина. Люди и ложи. Русские масоны ХХ столетия. New York, 1986.

Дзивгов 1922: Дзивгов, Александър. Руски писатели в България. // Балканский журнал (София), 1922, № 5 (Октябрь).

Калюжна 2008: Калюжная, Л. С. Тэффи. 1872-1952. // Тэффи. Сост. Л. С. Калюжная. 3 изд. Москва, 2008.

Николаев 1998: Николаев, Д. История одного городка. // Тэффи Н. А. Собрание сочинений. Том 3: "Городок". Сост. и подготовка текстов Д. Д. Николаева и Е. М. Трубиловой. Москва, 1998.

Нитраур 1989: Нитраур, Элизабет. "Жизнь смеется и плачет..." О судьбе и творчестве Тэффи. // Тэффи. Ностальгия: Рассказы; Воспоминания. Сост. Б. Аверина. Ленинград, 1989.

Михайлов 1971: Михайлов, О. О Тэффи. // Тэффи. Рассказы. Вступ. статья и составление О. Михайлова. Москва, 1971.

Петкова 2003: Петкова, Галина. Хроника литературной жизни русского зарубежья. Болгария (1919-1940). // Литературоведческий журнал (Москва), 2003, № 17.

Петкова 2010: Петкова, Галина. Хроника культурной и литературной жизни русской эмиграции в Болгарии (1919-1940). // Русские в Болгарии. Юбилейный информационный альманах Русского зарубежья в Болгарии 1877-2007 гг. Пловдив, 2010.

Струве 1984: Струве, Глеб. Русская литература в изгнании. Опыт исторического обзора зарубежной литературы. 2-ое издание, исправленное и дополненное. Paris, 1984.

Трубилова, Николаев 1997: Трубилова, Е. М., Николаев, Д. Д. "Единственная, оригинальная, чудесная... ". // Тэффи, Н. А. Собрание сочинений. Сост. и подготовка текстов Д. Д. Николаева, Е. М. Трубиловой. Том 1: "И стало так...". Москва, 1997.

Тефи 1916: Неживой зверь. Петербург, 1916.

Тефи 2008: Тэффи. Сост. Л. С. Калюжная. 3 изд. Москва, 2008.

© Галина Петкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2010
Надежда Тэффи. Наше житье. Рассказы и фельетоны, опубликованные в Софии (1923-1927). Составление, подготовка текстов и вступительная статья Галины Петковой. Варна: LiterNet, 2010