Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕРВИН ГРИМ В БЪЛГАРИЯ: МЕЖДУ ИЗГНАНИЕТО И РЕПАТРИРАНЕТО ИЛИ ЩО СА РУСОФИЛСТВО И РУСОФОБСТВО И ИМАТ ЛИ ТЕ ПОЧВА У НАС?

Галина Петкова

web

Последният ректор на Императорския Санкт-Петербургски университет, историкът професор Ервин Давидович Грим, попада в София през 1920 г. А. Мешчерски в своята "Био-библиография на проф. Е. Д. Грим"1 отбелязва, че още през юни същата година Историко-филологическият факултет на Софийския университет започва процедура по неговото назначаване (Мешчерски 1955). Определени са официалните рецензенти за трудовете на Грим - проф. Ст. Романски и доц. Г. Дерманчев, които в заключителния си доклад констатират: "При разглеждането на всички въпроси от вчерашното историческо минало или настоящето, проф. Грим постъпвал не като политик, който предлага идеологията на една политическа група, чийто възглед той е възприел, но застава на становището на историк (удебеляването тук и навсякъде по-долу в текста и бележките е мое - Г.П.2), който, преценявайки всички условия, които са действали за създаването на едно събитие, било то нам съвременно, и на резултатите от него, се старае да го обясни като последица на историческото развитие. Така пристъпя той - с безпристрастието и непредвзетостта на един добросъвестен учен и при преценката на болшевизма..." (цит. по Мешчерски 1955).

Деканът на Историко-филологическия факултет - проф. В. Златарски - в доклада си до Академическия съвет от 29 юни 1920 г. донабавя положителна репутация на руския емигрант: "Проф. Грим е известен като учен с голяма ерудиция, всичките му работи се отличават с дълбочина и широта на схващанията, а като лектор той има живо, увлекателно и плавно слово - качества, които ще го направят извънредно полезен като преподавател при катедрата по нова и най-нова история..." (цит. по Мешчерски 1955).

След тези благоприятни отзиви и ходатайството от страна на Софийския университет Ервин Грим е назначен с постановление на Министерския съвет за титуляр на Катедрата по нова и най-нова история. Договорът е за две години и е подписан на 20 септември 1920 г. от министъра на народното просвещение Ст. Омарчевски и от самия Грим. На 22 октомври 1920 професорът изнася встъпителната си лекция на тема: "Социални и исторически последици от ХІХ век" ("Социальные и исторические итоги ХІХ века"). Подписването на следващия договор с Грим, този път за срок от три години, е съпроводено с доста перипетии и става едва на 27 декември 1922 г., т.е. няколко месеца след изтичане на срока на предходния - на 1 септември 1922 (Мешчерски 1955).

Е. Грим участва в живота на руската емигрантска общност в София и поддържа контакти с българските интелектуални и научни среди3. През юли 1920 г. той чете реферат на тема "Русия и болшевизмът" в тесен кръг руски и български общественици, резюме на който е отпечатан на български език в сп. "Сила", бр. № 39-40 от 10 юли 1920, с. 7-9. Грим е ангажиран и с дейността на Руския религиозно-философски кръжок, пред който на 14 ноември 1920 г. изнася доклад "Религиозно-нравственият проблем на нашите дни" ("Религиозно-нравственная проблема наших дней"). В пренията по доклада участват проф. И. Созонович, проф. Ст. Цанков, проф. А. Рождественски, проф. М. Поснов. На 5 декември 1920 г. по покана на Славянското дружество Е. Грим изнася лекция "Кризата на европейската култура" ("Кризис европейской культуры"). През май 1921 г. в София е създадена Руската академическа група. На организационното й събрание е избрано временно ръководство в състав: професорите М. Попруженко, Е. Грим и К. Соколов, което има задачата да изготви нейния устав.

През 1920-1921 г. Е. Грим заедно с юриста Константин Соколов (1882-1927), тогава професор в Катедрата по общо държавно право на Юридическия факултет на Софийския университет от 1920 г., с когото се познават още от Санкт-Петербургския университет, редактира и участва със статии в серията "Руски сборници" ("Русские сборники").

През януари-февруари 1922 г. Е. Грим присъства на тържествата, посветени на годишнините от основаването на Московския и Санкт-Петербургския университети, организирани от техните възпитаници. През април 1922 г. в София той изнася доклад "Строителството на Русия в България" пред Националния съюз - организация на руската емиграция. През същата година в сп. "Сила", бр. 15 от 2 октомври 1922, с. 2-5, под заглавието "Към историята на Търновската конституция" е отпечатана в превод на български език част от последната глава на изследването на Е. Грим "История и идейные основы проекта Органического устава, внесенного в Тырновское Учредительное собрание 1879 г." (1921). Публикацията е съпроводена от встъпителна бележка, в която се отбелязва, че "резултат на едногодишните издирвания и изучвания на руския историк е крупното съчинение, с което той иде да обогати нашата тъй бедна книжнина около създаването на Търновската конституция" (Встъпителна 1922: 2). През 1923 г. Е. Грим води кореспонденция с проф. Макс Фасмер (1886-1962), тогава редовен професор в Лайпцигския университет, с когото очевидно се познава от времето, когато последният преподава сравнително езикознание в Санкт-Петербургския университет. В писмата си М. Фасмер от името на новосъздадения Източноевропейски институт в Лайпцигския университет моли Е. Грим да съдейства за изпращане на различни издания, вестници и други трудове, публикувани в България.

Хроникираните събития обаче не казват нищо за другата - неритуализирана - страна на живеенето, за ежедневието и изгнаническия бит. А те в голяма степен са зависими и от "незадоволителното материално положение на професорския персонал" в Софийския университет в началото на 20-те години на ХХ, за което говори проф. М. Арнаудов (1939: 412-416). Университетското ръководство, по думите на проф. А. Цанков, ректор на университета през 1919-1920 г., "цени добре мъчните условия, при които има да работи един учен човек" и се старае "доколкото условията в България позволяват, да се обезпечи едно сносно положение на руските колеги" (Арнаудов 1938: 406). Дали обаче старанието е било достатъчно - през погледа на назначените емигранти? През 1921 г. Грим се обръща към Ректора на Софийския университет с молба за съдействие пред съответните институции, от които зависи да му бъдат предоставени "реквизирани стаи" (цит. по Мешчерски 1955), където да се настани със семейството си, защото свободните наеми и цените на хотелите не са по джоба му. Същата година той живее в село Княжево, свързано със София с не винаги изправна трамвайна линия (Мешчерски 1955). Освен материалната неосигуреност, свързана донякъде и с неумението да се променят дореволюционните навици на живот, А. Мешчерски споменава и сблъсъците на политически теми в средите на университетските професори (Мешчерски 1955).

Любопитен контрапункт за живота на Е. Грим в София предлагат спомените на Стилиян Чилингиров. Руският професор е представен като "рядко приятен събеседник", който откакто е дошъл в София, не излиза "от кръчмите", "освен тогава, когато трябваше да си чете лекциите" (Чилингиров 2012: 172). Дали подозира българската историография, че именно в тях, "особено в кръчмата на Спаса", Грим пише "своето капитално съчинение върху Търновската конституция" (Чилингиров 2012: 172). Хоризонтът на една интерпретация понякога говори повече за своя автор, но, за да съм коректна към изложеното от Чилингиров, трябва да добавя и направеното уточнение, че "пиенето у него [Грим - б.м., Г.П.] не беше порок, а някаква носталгична болест, която искаше да удави с виното" (Чилингиров 2012: 172).

Рационалната логика вероятно ще търси на тези нива промени във възгледите и нагласите на Е. Грим. През 1922 г. той се ангажира с каузата на създадения "Съюз за връщане в родината" ("Союз возвращения на родину") и подготвя анонимно програмните редакционни статии в част от броевете на издавания вестник "Към родината" ("На родину")4. Целта на организацията е да пропагандира и практически да реализира сред руската емиграция в България една "невъзможна" идея - тази за връщане в Съветска Русия. След разкриване на авторството Е. Грим е бойкотиран от руската емигрантска среда и се оказва в изолация (Мешчерски 1955). На 20 юли 1923 г. правителството на проф. Александър Цанков го екстрадира от България като "комунист и болшевишки агент". На Грим не е изплатено обезщетението, предвидено в случай на прекратяване на договора с университета без предизвестие5.

"Текстът Грим" маркира един от възможните битийни сценарии на руската емиграция (а в България в началото на 20-те години на ХХ век се апробират различни такива), моделиран чрез перфидната инфилтрация от страна на тогавашната болшевишка агентура в София. Намесите на последната могат да се търсят в умелото манипулиране на руския фантазъм за родното, циментиран от идеята за държавността. В статиите си Грим поставя мъчителните въпроси на едно разделно за Русия време, в което няма наблюдатели, а всички са участници, въпроси за живота и смъртта на Отечеството и за мястото на бежанците - с него или срещу него6. Изговореното очевидно докосва нещо дълбинно у много емигранти, оттук резкостта и категоричността на отхвърлянето и бойкота срещу Грим.

Ако за руската среда тази нетолерантност е разбираема или поне обяснима, то българското пространство някак лесно се съгласява да приеме имиджа на "болшевишкия агент" Грим и странно не успява да го оразличи сред останалите подобни. То чете неговата личност през тревожещия филтър на политическото, а за тази рецепция се оказва невъзможно припомнянето за широката ерудиция на един университетски професор, в чиято адекватна сдържаност към чуждото ни убеждават изследванията му7. Нещо повече, "стигмата", която налага българската страна8, както и самите действия по екстрадирането (Мешчерски 1955), не само дискредитират екзистенциалната позиция на учения-емигрант, без какъвто и да е опит за вникване в иманентно руските й смисли, но публично унижават Грим, донякъде случват "българския аналог" на едно позорно наказание, познато ни от руската история през ХVІІІ-ХІХ в. като "гражданска екзекуция" ("гражданская казнь").

И така, в този контекст през 1923 г. се появява вероятно последната българска публикация на Е. Грим - статията "За русофилството и русофобството в България" ("О русофильстве и русофобстве в Болгарии"), (на)писана, както става ясно от нея самата, през 1922 г. Тя е отпечатана в сборника "Русите в България" ("Русские в Болгарии"), продължаващ за мен вече споменатите "Руски сборници", от които излизат две книжки - през декември 1920 и през 1921 г. Вероятно разкриването на репатриантския ангажимент на Грим води до разпадане на редакторския тандем и преустановяване на поредицата, но също така по това време проф. К. Соколов вече е сериозно болен9. Така или иначе от титулния лист на сборника, чието заглавие фиксира чуждото пространство с уседнала емигрантска колония, научаваме, че той е издание на дружеството "Руско-българска дружба". Последното обяснява формулираните от председателя на тази организация послания за благодарност на емигрантите към българския народ10 и за укрепване на "братските връзки между двата дълбоко нещастни славянски народа" (Кедрин 1922: 28).

Статията на Грим е лишена от патетичните кухини, с които в началото на 20-те години на ХХ век изобилстват текстовете, крепящи се на риториката за славянското братство и вековната руско-българска (или обратно) дружба. В този смисъл тя стои достатъчно самотно: не толкова, защото не е куртоазна, колкото заради смелостта да назове, да събере под един покрив русофилство и русофобство, да се усъмни в противоречието между тях, да ги интерпретира, тръгвайки от политическите им опаковки и стигайки до мирното им съвместно съществуване в главата на българина.

Текстът на Грим извежда в самото си заглавие двете страни на една свръхзависимост от Русия, проявена като "русофилство" и "русофобство". Той е прицелен в същината на българо-руските отношения и напипва болезнения им възел - възможността за отделяне на България от Русия и възможността за равноправно партниране между България и Русия. Цялата рефлексия на Грим е опит тези отношения да бъдат извадени от символните наслоения и размишлявани, с една дума - осъзнати.

Е. Грим се опира върху достатъчно експлоатирания в емигрантската славянофилстваща литература топос - Руско-турската война (1877-1878) и освобождението на България от османско иго, но отваря рефлексията си за времето "преди", визирайки началото на руско-балканските отношения, и - "след", обговаряйки фигури като кн. Александър Батенберг и Ст. Стамболов отново през призмата на руската политика на Балканите. Така авторът излиза от капсулираното представяне на едно събитие, което неизбежно води до неговото митологизиране, и предлага вписването му в определен наратив със съответните причинно-следствени логики. Грим борави с историческата фактология изключително свободно, важни са обаче желанието и умението му да разпознае и реконструира чуждата гледна точка - в случая тази на българите в контекста на тълкуваното и преживяваното от тях самите.

Грим проблематизира репутацията на Русия през българоезичния идиом "дядо Иван" и разкрива как зад "името на бащата" (няма заигравка с лаканианския смисъл) стои представата за обгрижващата, спасяваща, всемогъща майка. За автора обаче освобождението на България не е извоювано от някой друг, а е дело на самите българи в стремежа им към "собствено национално битие", който е част от движението на европейските народи към самоопределение. Именно по този път България среща силното влияние и подкрепа на Русия, доколкото това съответства на националните интереси на последната. И именно по този път Русия играе изключителна роля в стимулирането на културния и националния живот на България.

Грим се отказва да припознае в успоредицата "благодарност - вина" базовата комуникативна рамка за общуването между българи и руси в началото на 20-те години на ХХ в., още по-малко споделя жалбената риторика за унизените и оскърбени два братски народа. "Българската благодарност" е дестабилизирана чрез концептуализацията на неадекватната руска представа за българския национален живот, която определя невнимателната политика на имперска Русия. "Руската вина" - чрез отмествания в дискурса, които насочват вниманието от Русия въобще към "предишната руска власт", т.е. казаното засяга политиката на дореволюционната "руска държавна власт". Споменаването в края на статията в съседни абзаци четири пъти на "народния живот в Русия" (разширени варианти: "масовия народен живот в Русия", "вътрешните процеси на руския народен живот") евфемистично преизговаря новия политически режим след 1917 г. В текста си Грим предлага един различен език, с който обговоря руско-българските връзки. Той се опитва да излезе извън клишето или афекта и да ги прагматизира, като въвежда през понятието "национален инстинкт" националните интереси на всяка една от двете суверенни държави.

В своите жестове на Балканите Русия се ръководи преди всичко от "собствения здрав национален и стопански инстинкт", който преобладава над всички други съображения. Българите от своя страна не винаги могат да разберат отстъпленията и сложността на руската вътрешна и външна политика, която междувременно допуска и редица "грешки". Грим подробно ги изброява и, ако се абстрахирам от конкретиката, колкото и да не са добри обобщенията, всяка една от тях опира до неразбиране, незачитане, неотчитане на българската "национална енергия". В резултат представата за "дядо Иван", макар и в различна степен сред отделните прослойки на българското общество, е белязана с двойственост, както е пропукан и носи болезнено разочарование образът на всемогъщия, всепобеждаващ "северен богатир". Когато става самостоятелна държава, България също има своите интереси с всички произтичащи трудности в международната си политика, отношения и действия. Грим назовава и основния й страх - да бъде погълната, т.е. да бъде денационализирана или превърната в "задунайска губерния".

Изграждането на отрицателен хетероимидж за Русия, мислена като "полуварварски Изток", Грим свързва и с все по-нарастващото влияние на Западна и Средна Европа, с една дума - на "Запада", с навлизането на неговите ценности сред младата българска интелигенция. Но "Западът" се отнася пренебрежително към славяните и техните културни приноси, от него може да дойде само "изкушение".

В тази почти "едипова" ситуация се налага да разгранича две неща. От една страна, отделянето на България от Русия чрез намесата на трети - "Запада" - е необходим стадий за припознаването й като субект със собствени желания и интереси. От друга, третият в тази триъгълна структура - "Западът", според Грим е "лош" обект, ако използвам по-специализиран език. Еднозначно отрицателната оценка на европейските ориентири на България тук е твърде странна, след като самият автор ги сочи за адекватни на българския стремеж към национална държава по-горе в статията си или ги остойностява положително, когато говори за Търновското учредително събрание (Грим 1922: 4). Грим сякаш остава в плен на отложилата се в руската обществена мисъл митопатологема "Русия vs Европа" и на собственото си участие в нейното изобретяване (Грим 1920: 1-161). В разсъжденията му остава неиздържана докрай хипотезата, че България в различните си избори е в състояние да излезе от всякакви инцестни връзки и да следва своите "национални инстинкти", т.е. "национални интереси", макар че рефлексията му преди това върви именно в тази посока.

Следва един доста труден край, да не кажа, че статията сякаш не може да завърши и има няколко финала, струпани в последния абзац. Използвайки високата риторика, Грим призовава към връщане на отношенията в една - "предедипова" - фаза, когато българското общество трябва да преодолее увлечението от "Запада", да признае чувството за славянско родство и да възстанови старата симбиоза между България и Русия, защото техните съдби са "неразривно свързани". Впрочем възможно ли е друго послание при положение, че сборникът "Русите в България" се издава от дружеството за руско-българска дружба? Възможна ли е друга риторика, ако статията е писана или довършвана в ситуацията на изолация от всички среди и връзки? Мисля си, че ако този финал за Грим беше достатъчен, текстът сигурно би свършил дотук. Следва обаче корекция, която представя свързаността между Русия и България като обременена с грешки, направени и от двете страни. И дори не пожелателната, а предписващата модалност ("трябва да ги [грешките - б.м., Г.П.] забравим", "трябва да строим нов живот и нови отношения"), по-скоро фиксира съществуващото напрежение, отколкото неговото преодоляване. Явно обаче и този финал не е достатъчен, дори напротив - между него и предходния се отваря смислов зев. На това място в отпечатания през 1923 г. текст - случайно или не - стои едно иначе ненужно за пунктуацията тире.

В абсолютния край на статията се появява скрит цитат от баладата на руския поет В. Жуковски (1783-1852) "Тържествуването на победителите" ("Торжество победителей")11 (1828). Останала в културната памет с фаталистичните афоризми и примирителните мотиви, творбата на В. Жуковски е авторизиран превод от Фр. Шилер (любопитен щрих по повод обсъжданите руско-европейски връзки и раздели). Изглежда, "литературният" финал е най-уместният завършек на рефлексията, но той е нещо повече от формално излизане от зоната на говоренето, сравнимо с перформативното казване "край". Все пак литературата винаги произвежда многозначие, а метафорите спасяват поне от реалните неудобства. В случая това би могло да означава, че бъдещите отношения трябва/могат да са "нови" и да се градят на "нови" основания, ако не остават затворени в мъртвите схеми на миналото. Така, написаното от Грим прекрачва границите на текста и се взира в живота - вече десетилетия наред.

Нарушената линейност на изложението и смисловите разпълзявания изваждат текста на Грим от традиционната научна логичност и дестабилизират интерпретацията. Кое прави възможна подобна стратегия на писане - тогава - през 1922 г. и какво струва тя на своя автор в контекста на случилото се през 1923 г.? При цялата авторитетност на Чилингировото свидетелство, позволих си да се усъмня в "кръчмата на Спаса"12 като водеща за текстопораждането и се насочих към по-баналното - позицията на емигранта, оказал се в своите избори твърде сам и радикално друг и за своите, и за чуждите. Дали изолацията не дава на Грим ирационалната свобода да назове конфликти и страхове, които са травматични както за рускоезичното, така и за българоезичното културно съзнание? Каква е цената за тази единичност/различност? Кой си спомня днес (в България) за Ервин Грим?

Преводът целенасочено възпроизвежда грапавата текстура на статията, нейната накъсаност, парцелираност на абзаци, в които мисълта може да остава аксиоматична, тезисно обозначена или да се самообглежда. Подобна конспективност ме навежда на хипотезата, че, ако не целият текст, то поне части от него може да са били използвани или предназначени за устно изложение.

Идиолектът на Грим е белязан с особена метафоричност, зад наглед парадоксалните формулировки, към които публицистичният дискурс сякаш е по-търпим, отколкото научният, стоят назовани проблемни възли, днес размишлявани усилено не само в академичното пространство. Преводът няма как да оголи зависимостта на Грим от българския изказ ("бесправный турецкий режим" в оригинала е една от проявите на езиковата интерференция), но той целенасочено запазва авторовото изписване на названия на държави, топоними, имена на български писатели и революционери. Показателно в този план е присъствието на два пъти на формата "Ботйов", невъзможна в този си вид в руския език, при паралелно срещащо се в същия сборник "Ботев". Конкретният жест на зачитане/разпознаване на другия в случая е поредната Гримова инвестиция в реалния диалог с българското, към което ученият-емигрант подхожда с изключителна усетливост.

Поправените печатни грешки, зад които е трудно да се каже дали винаги стоят фактологични такива, когато става дума за исторически събития, не се обговорят, те са често явление в руските емигрантски издания в България. Необходимите разширения на думи, възстановени конструкции или допълнени съкращения са въведени в квадратни скобки.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "Био-библиографията на проф. Е. Д. Грим", наричана за краткост от мен "Био-библиография Грим", е подготвена от кн. Андрей Мешчерски и запазена в неговия личен архив като част от неиздаден ръкопис, датиран от 1955 г. и посветен на живота на руските учени-емигранти в България (Мешчерски 1955). За живота и трудовете на Е. Грим вж. също и публикуваната за него през 2010 г. "Биобиблиографска справка" (Петкова 2010а: 151-160). [обратно]

2. Подчертаното в становищата е от особено значение с оглед на последвалите събития през 1923 г. - вж. по-долу в текста. [обратно]

3. Данните са почерпани от българската и руската емигрантска преса, издавана в България (Петкова 2010б: 229-262; Петкова б.г.). [обратно]

4. От вестника "Към родината" излизат общо 51 броя в периода между 24 май и 25 октомври 1922. А. Мешчерски нарича "блестящи" статиите, появили се в броевете 39-47, и отбелязва, че тези анонимни текстове, написани от "много талантлив", "много умен и темпераментен" човек привличат вниманието на емиграцията. Проф. К. Соколов припознава в тях стила на своя колега, но следва почти криминален сюжет, за да се докаже авторството на Грим (Мешчерски 1955). [обратно]

5. На запитването на ректора на Софийския университет проф. В. Моллов до министъра на народното просвещение по повод на неустойките, които Е. Грим има право да получи, следва краткият отговор на проф. А. Цанков (от 17.ХІ.1923): "…Съобщава Ви се, г. Ректоре, че на професор чужденец Грим не следва да му се плати никакво обезщетение, понеже той е екстерниран като комунист и болшевишки агент" (цит. по "Био-библиография Грим" - Мешчерски 1955). Впрочем през 1920 г., годината на назначаването на Е. Грим в СУ, в отчетния си доклад на ректор А. Цанков използва друга мярка: "Руските колеги ни дойдоха на помощ в един момент, когато нашите собствени сили не бяха достатъчни и ние сме били особено доволни, че те, като хора с преподавателска опитност, а някои от тях и със своите авторитети, ще ни помогнат, за да издигнем престижа на Софийския университет... Българското професорско тяло е особено доволно, че то можа в злощастни за Русия дни да привлече в своята среда тия по неволя изгнанници" (Арнаудов 1938: 406). [обратно]

6. "…В эти страшные годы, когда ставится вопрос не о жизненности политических программ тех или иных партий, а ставится вопрос о жизни и смерти нашего Отечества, мы должны решить ГДЕ наше место - с Россией или против нее. В этой борьбе нет места наблюдателям со стороны - мы все должны быть ее участниками. Но вот вопрос: на чьей стороне должны мы быть?..." (цит. по "Био-библиография Грим" - Мешчерски 1955). [обратно]

7. "Да се съди за собствено българските политически настроения на онова време или да се изобразяват те макар и фактически, за да се осмисли напълно решението на Търновското събрание и да се определи до колко те съответстват на истинските масови настроения на българския народ, е извънредно трудно. Трудно е дори за българина по произход [...] Толкова по-трудно е това за чужденеца, колкото и да се е постарал той да изучи документите [...] по тоя въпрос. [...] Събирането на тези материали е работа, извънредно важна от национално гледище, на всички обществени деятели в България изобщо, на всички нейни млади учени историци в частност" (Грим 1922: 4).

В научните си трудове Грим настоява за прочити "по пътя на извънредно внимателния и от никакви партийни и традиционно идеологически съображения не замъглен анализ" (Грим 1922: 2). [обратно]

8. Колкото и обобщаващи да са конструкциите "българското пространство", "българската страна". [обратно]

9. Според Библиографския указател на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" за изданията на руски език през периода 1878-1944 от поредицата "Русские сборники" има две излезли книжки, а "кн. ІІІ е обявена, че е под печат" (Библиографски 1983: 386). За проф. К. Соколов вж. по-подробно в спомените на кн. Ал. Ратиев (1999: 507-508). [обратно]

10. "Спасибо тебе [Болгарский народ - б.м., Г.П.], что, и в дни своих испытаний, ты поделил с нами свой скудный, политый потом, кусок хлеба! Будущая Великая Россия сумеет воздать тебе за это сторицей" (Кедрин 1923: 28). [обратно]

11. При Грим: "Пусть мертвые хоронят своих мертвых: жизнью пользуйся живой". При Жуковски: "Смертный, силе, нас гнетущей, // Покоряйся и терпи; // Спящий в гробе, мирно спи; // Жизнью пользуйся, живущий" (Жуковский 1982: 257). И двата цитата впрочем "помнят" Евангелските речения, отварящи херменевтични процедури не само в рускоезичната културна традиция. Срв.: "Но Иисус сказал ему: предоставь мертвым погребать своих мертвецов; а ты иди, благовествуй Царствие Божие" (Лк 9: 60). [обратно]

12. Конкретното усъмняване не означава пренебрегване по принцип на топоса "българска кръчма" в структурирането на руското емигрантско битие. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Арнаудов 1939: Арнаудов, М. История на Софийския университет "Св. Климент Охридски" през първото му полустолетие 1888-1938. София, 1939.

Библиографски 1983: Библиографски указател. Народна библиотека "Кирил и Методий". Български книги. 1878-1944. Азбучна поредица. Том VІ. У-Я. Издания на чужди езици. София, 1983.

Встъпителна 1922: Встъпителна бележка [без автор] "Едно ново крупно съчинение на проф. Е. Д. Грим". // Сила (София), бр. 15 от 2 октомври 1922.

Грим 1918-1920: Грим, Е. Три стадии культурного развития народов. // Годишник на Софийския университет. Юридически факултет. Том XV-ХVІ, 1918-1920.

Грим 1922: Грим, Е. Към историята на Търновската конституция. // Сила (София), № 15 от 2 октомври 1922.

Жуковский 1982: Жуковский, В. Избранные сочинения. Москва, 1982.

Кедрин 1923: Кедрин, Г. В стране поруганных надежд. // Русские в Болгарии. София, 1923.

Мешчерски 1955: Мещерский, А. Эрвин Давидович Грим [Био-библиография]. // Заметки и материалы к биобиблиографии русских преподавателей в высших учебных заведениях Болгарии. 1920-1944 (рукопись, 1955).

Мешчерски б.г.: Мещерский, А. Эрвин Давидович Грим [Био-библиография]. // Saved Archives, б.г. <http://savedarchives.net/article/bio-bibliografiia-na-profe-d-grim> (22.05.2013).

Петкова 2010а: Петкова, Г. Професор д-р Ервин Грим (1870-1940). Биобиблиографска справка. // Анамнеза, год. V, 2010, № 11 <http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi11-filifobi/fili-fobi.html> (22.05.2013).

Петкова 2010б: Петкова, Г. Хроника культурной и литературной жизни русской эмиграции в Болгарии (1919-1940). // Русские в Болгарии. Юбилейный информационный альманах Русского зарубежья в Болгарии 1877-2007 гг. Пловдив, 2010.

Петкова б.г.: Петкова, Г. Хроника культурной и литературной жизни русской эмиграции в Болгарии (1919-1940). // Централна библиотека на БАН, б.г. <http://rusmir.cl.bas.bg/ruskie%20v%20bg/hronika.pdf> (04.03.2013).

Ратиев 1999: Ратиев, А. То, что сохранила мне память. София, 1999.

Чилингиров 2012: Чилингиров, С. Александър Митрофанович Фьодоров. Встъпление, подготовка на текста, публикация и бележки: Емил Димитров. // "Погасло дневное светило...": Руската литературна емиграция в България 1919-1944. Съставители и научни редактори Радостин Русев, Йордан Люцканов, Христо Манолакев. София, 2010.

 

 

© Галина Петкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2013, № 5 (162)

Други публикации:
Класика и канон в руската литература. Българският поглед. София: Факел, 2012, с. 194-203.