ПО ПОВОД^*

Георги Марков

web

Ако трябваше да пиша пиеса за онова, което най-много ме развълнува през последните пет години, заглавието й сигурно би било "Солженицин и Вие". А може би още по-добре "Солженицин ИЛИ Вие". Но се боя, че качествата на нито един драматург не биха могли да съперничат на драматургичните качества на историята, която с неповторимо умение и жестока логика създаде този епохален конфликт, за да пресъздаде още веднъж вечните образи на Ариман и Ормузд, на Мрака и Светлината, на Исус Христос и Юда, на Тирана и Човека. Феноменът Солженицин отдавна надхвърли рамките на литературен и политически епизод и се превърна във феномен на века. Легенда, която ще се разказва дотогава, докато планетата съществува. Съмнявам се много дали след век хората ще си спомнят кой е бил първият секретар на комунистическата партия в Русия или в България, положително не ще помнят съществуването на такива десетки организации като съюзи на писатели, нито пък имената на две дузини нещастници, подписвали някакви декларации. Но ще знаят, че това е било епохата на Солженицин. Ситото на историята е едро, прахолякът и дребните камъчета изпадат моментално и безмилостно.

И тъкмо историята - автор на документалната драма, на която ние сме съвременници - възложи на образа, наречен Александър Солженицин, ролята на апостол на истината. На едната, единствената, истинската истина. Тая истина, която всички ние по един или друг начин, в по-малка или по-голяма степен отбягваме, не признаваме, разминаваме, крием, бием, тъпчем, иронизираме, подиграваме, обезчестяваме, продаваме, предаваме, убиваме, зариваме, погребваме.

Защото основният конфликт на нашето време, основният конфликт на всички времена е бил конфликтът за признаването на истината.

Съвсем не искам да кажа, че самият Солженицин е единственият блюстител на истината в нашия свят. Не. Той е просто типът, обединителният, представителният образ на много, много неизвестни, безименни, неупоменати апостоли на истината.

Според най-различни идеологични квалификации нашият век бил полесражение на революцията срещу реакцията, на комунизма срещу капитализма, на правата вяра срещу кривата вяра, на бедните и гладните срещу богатите и ситите, на онеправданите срещу властниците и т.н., класа срещу класа, раса срещу раса, маса срещу маса...

В действителност конфликтът е един: Истината, че си човек и имаш право да се отнасят с тебе като с човек. Истината, че имаш свое лице, свой ум, свои чувства, свой език, истината, че се различаваш малко или много от другите, истината, че ти си ти. Истината, че в твоята единственост и неповторимост е смисълът на твоето съществуване. Истината, която отрича всякакъв опит да ти префасонират лицето, да ти премодулират гласа, да ти коригират зрението, да ти изтръгнат собствеността на мислите и чувствата и те превърнат от цвете в природата в песъчинка в пустинята.

Всички историци, философи, писатели, пропагандатори, идеолози, политици и пр., които твърдят, че пътят на обезличаването на човешката личност в името на някакво абсурдно бъдещо човешко щастие е оправдан път, лъжат. Защото неистината няма и не може да има никакво оправдание, дори когато трябва да спести страшни болки...

...Напълно сигурен съм, че няма нормален български гражданин, който да смята, че партийната българска литература (спестете ми имената) е нещо друго освен удобно, добре заплатено средство за препитание. Тя е монотонно ехо на втръснали всекиму лъжи. Всичките й малко по-интелигентни създатели дълбоко не вярват в това, което са написали. Те знаят и всеки знае, че до ден-днешен под слънцето няма едно-единствено значимо партийно художествено произведение. Думите значимо и художествено са свързани много тясно с истината.

Но в тази пустиня отведнъж ще бликне силният фонтан на животворен оазис от момента, когато някой дръзне да изкаже истината. Някой дръзне да опише страшната картина на българския архипелаг ГУЛаг - Белене, Ловеч, Пазарджик, ако някой дръзне да възкреси истинската история на последните 25 години, разруши фалшиви жестоки митове, измъкне от тайни и явни архиви струващи кръв заблуди и грехове и поиска отговорните и безотговорните да отговарят. И общество и хора да кажат: това беше лъжа, нека обърнем нова страница, нека започнем на чисто, с истината. Може би невинаги ние ще я намерим, невинаги ще я открием, невинаги ще я разберем, но важното е, че я търсим. Истината - това е път...

...Нима някой сериозно може да мисли, че е възможно да се построи ново, справедливо общество, комунизъм, или както щете го наречете, върху принципите на лъжата, безчовечието, терора, насилието, гаврата, неравенството? Човек трябва съвсем да не е в ред, за да пише това като необходимост на някакъв преходен период, който, щом преминел, и всичко щяло да стане по мед и масло. Нима някой може да вярва, че политически мошеници и въжеиграчи, литературни ментърджии и маниаци, духовни или физически терористи утре внезапно ще се превърнат в апостоли на истината. Но има нещо по-страшно. Вече десетилетия наред всички ония цветя на човешкото достойнство и на човешката правда неумолимо са изтръгвани, за да се предостави цялото пространство на бурените на лъжата. Бурени раждат само бурени. Никога бурени не са се превърнали в цветя. С хората е почти същото. Поколения от обезличени робски същества раждат поколения от обезличени робски същества. Нормално поколения от политически и обществено корумпирани граждани раждат същите поколения. Защото най-добрите синове на един народ, най-достойните, най-честните са унищожени, обезличени. И нравствените еталони на лъжа са също лъжи...

...Преди време нарекох Солженицин съвременен Давид, който се е изправил срещу страхотния Голиат. Сега искам да кажа, че не е толкова важно колко смъртоносна ще бъде прашката на Давид, за да порази Голиат, колкото важно е, че се е намерил един Давид и че е застанал срещу Голиат.

БЕЛЕЖКИ

* Текстът е със съкращения. [обратно]

© Георги Марков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2018, № 8 (225)

Други публикации:
Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България - публицистика. София, 1991.
Георги Марков. Аз бях той. 121 документа за и от Георги Марков. София: ИК "Камея", 1999.