Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ИЗНЕВЕРЯВАЩАТА ПАМЕТ НА АВТОРИТЕ НА МЕМОАРИ

Георги Марков

web

Никой не може да отрече голямото значение на мемоарната литература, която всъщност ни представя историята, не писана от историците, а от непосредствени участници или свидетели. Колкото и едностранни и субективни да са понякога погледите, които отделни граждани хвърлят към миналото на своето общество, те ни доставят ценна информация за това, което е било, или което не е било. Мемоарната литература, която вероятно води началото си от древните летописи, е извънредно важен фактор в диренето на исторически истини.

В този смисъл всеки у нас се гордее със ЗАПИСКИТЕ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ на Захари Стоянов, които са най-чудесната демонстрация на високо художествено написана мемоарна книга. Сигурно мнозина ще се съгласят с мен, че познанието, което тези записки ни дават за описваното време и събития, надхвърля многократно всичко, което историците са могли да ни кажат...

...Не искам да изброявам огромната поредица от повече или по-малко ценни мемоари, оставени ни от по-възрастните поколения, но искам да подчертая един факт - забележителната гражданска смелост и човешка доблест в излагането на множество факти е характерна черта на мемоаристите от онова време. Естествено, има и премълчавания, усуквания, извинения, но те не са главното...

...След Девети септември 1944 година сякаш приемствената нишка на българските мемоари бе прекъсната с нож. Като че някаква супервластна сила заповяда на хората да не си спомнят нищо и да не се опитват да излагат спомените си черно на бяло. Някой искаше да откъсне цял народ от миналото му, а заедно с това да ликвидира исторически истини и залее с катран цялата нова история. Цялото близко българско минало бе обявено за забранена територия, в която от време на време само можеха да се хвърлят камъни. Целият богат и разностранен живот на българския народ бе характеризиран като буржоазно-капиталистическо мракобесие. Това беше времето, когато "Епопея на забравените" бе тласната под миндера, Пенчо Славейков бе изхвърлен от училищните тетрадки, а цяла една армия от общественици, културни дейци и изтъкнати представители на нашия живот бе обречена на забвение. Човек се усмихва, когато сравнява онези години с внезапно разцъфтелия партиен патриотизъм в последно време. Но може би скоро след смъртта на Сталин някой се сети, че не е възможно да се отрече близкото минало на един народ, защото то все още живее в паметта на оцелели свидетели. Затова партията прибягна до класическия трик - да пренапише това минало. Известната саркастична фраза на Джордж Оруел от романа му "1984-та", че "Всеки, който владее настоящето, владее и миналото", бе приложена в действие.

Така стигнахме до възраждане на мемоарната литература у нас. Разбира се, тя беше далеч от класическата ни мемоаристика и почти изключително концентрирана върху партийно-политическото поле. Започна поток от книги за съпротива, за партийните борби, за партизанството, за затворите и така нататък. Този поток скоро се превърна в река, която настоявала, че преди Девети септември в България не е имало нищо друго освен политзатворници, партизани и антифашисти, един от друг извършили по-героични дела. Този вид литература продължава да излиза и досега. Бе създаден цял механизъм за издаването й. Тъй като много от участниците в описаните събития не можеха да ги описват, то се стигна до прикрепването на добре заплатен професионален автор, който въртеше работата по възкресяването на спомените...

...Човек има чувството, че някои от мемоаристите са се престарали удивително, за да си спомнят нещо, с което да увековечат някоя и друга важна днешна личност. От друга страна, ненаписаното презрение на някои от старите комунистически кадри спрямо това производство на факти ни показва, че нещата съвсем не са били така. Но кое е истина и кое е лъжа от тази огромна мемоарна литература, е друга тема, която аз предоставям на по-компетентни хора...

...Друго мое впечатление от публикуваната мемоарна литература у нас, посветена на партийните борби, е, че авторите са се постарали да придават всемирно историческо значение на себе си и приятелите си. Множество безинтересни и дребни подробности са раздути до исторически факти, психологически състояния са невярно предадени, а обрисуването на врага страда от отсъствието на какъвто и да е реализъм. Всичко това придава прекалено дребен, прекалено личен характер, който в най-добрите случаи има четивен вид. Може би част от тези писания да имат един ден чисто местна стойност, селска или махленска, но безспорно те са вън от отразяването на главното течение на времето, на главните му проблеми и дори на главните му герои...

...Но ако партийно-политическата мемоарна литература у нас се оказва с доста изневеряваща памет, какво да кажем за останалите мемоари, засягащи други области на живота. Първото впечатление е, че пропорционално те са или много малко, или почти липсват. Нямам предвид преиздаването на спомените на Михаил Маджаров или на тези на Симеон Радев, които действително запълват важна празнина, главно що се отнася до поколението под 45 години...

...Съществува съответният въпрос - защо видни дейци на културата или изкуството от това време, свидетели на значителни събития, приятели и другари на големи личности, не проявяват поне една четвърт от амбициите на партийните мемоари и не опишат своето време? Защо видни български учени или генерали, или дипломати си отиват и отнасят със себе си в гроба важни тайни, които биха допринесли много за ИСТИНАТА. Защо не се пише за това време? Защо се мълчи? Ние ще бъдем народ дотогава, докато помним истината, която съхранява нашето минало. И дори ако тази истина е неудобна или мъчителна, ние трябва да имаме куража да я приемем и признаем. Не е ли твърде трагично, ако една нелегална конюнктура на деня ни застави да затъмним паметта си и се съгласим, че все едно нищо не е било, че и ние не сме били. Това е равностойно на историческо самоубийство - да се отречем от себе си и от народа си. Може ли нормален човек да се обърне към биографията си и да й извика:

"Не те познавам?!"

Искам да вярвам, че в прашни чекмеджета стоят хиляди листове внимателно изписана хартия, в която хора са се опитали да ни разкажат истината за себе си и за времето си. Няма значение, че издателствата сега не ще ги отпечатат, че обществото не ще ги прочете. Ще дойде време, когато това ще стане, защото ще дойдат хора, които не ще се страхуват да срещнат истинската история и да назоват нещата с истинските им имена. Никой народ не приема миналото си като карикатура.

(Със съкращения.)

 

 

© Георги Марков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.09.2017, № 9 (214)

Други публикации:
Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България - публицистика. София, 1991.
Георги Марков. Аз бях той. 121 документа за и от Георги Марков. София: ИК "Камея", 1999.