ПРИШЪЛЕЦЪТ, КОЙТО РАЗДАВАШЕ ПОДАРЪЦИ

Гергана Апостолова

web

Това било по времето, когато на земята живеела расата на змейовете в мирно съжителство с разни таласъми и техните братовчеди - троли, банши, елфи, самодиви, морски хора, снежни човеци и великани.

Змейовете водели войни с много огън и трясък, а под тях зелените хълмове ставали златно-жълти. Понякога - златно-червени.

Другите не обичали много войните, ето защо се споразумели да разделят земята на зони. Морето, естествено си останало, каквото си било. Сушата обаче, тъй като змейовете били естети и обичали реда, била разпределена на цветни ивици така - тъмнозелено по средата, жълто и червено след това, после зелено и кафяво, които се редували лете и зиме, накрая - бялото на снеговете.

При преместването си расите оставили своите стари градове и си направили нови. Змейовете обичали пирамиди, троловете - мостове и сводове, баншите и елфите - храсти и дървета, таласъмите - замъци, самодивите - призрачни дървесни домове, морските хора си имали коралови, кристални и мраморни замъци, а снежните човеци си падали по дворци, солидно издялани в скалите.

Когато започнало голямото преселение, някои от пътищата минавали за по-пряко през полюса. И тогава станало ясно, че има още някой на тази планета: там някъде сред вечните ледове се издигал замък - искрящ и бляскав, защото бил леден, а около него - цяло село с ледени къщурки, в които се влизало през комина.

Това били пришълци от космоса, които нямало къде другаде да се настанят, защото земята вече била заета, та се паркирали на ледената земя, ракетата им, обляна с пара, се покрила с бляскав лед и я преустроили в замък, а екипажът пък си направил самостоятелни къщички. За да се виждат, ходели с червени екипи, а скрежът полепвал по яките и маншетите им като бял пух. Понякога отлитали на едноместните си шейни на юг за дърва (най-често борчета и ели, защото миришели на хубаво, горели ярко, пък и били меки и лесни за дялкане), за цветя (за да украсяват скуката, навявана от белотата на снега) или просто на пикник (защото вкусните неща омръзват у дома, докато и обикновената храна става вкусна, когато пътуваш). И понеже били ужасяващо честни - когато си взимали нещо от чуждите дворове, те оставяли нещо в замяна - но, тъй като си мислели, че на всички вратата е отгоре на покрива, пускали даровете през комина.

Постепенно другите раси западали, а нашите пришълци се разпростирали по планетата. В ледения замък останал само командирът, който веднъж годишно обикалял своите хора и им пускал по нещо през комина. А хората взели да му приготвят по една елха, накичена с цветя и дребни подаръчета. Той естествено не можел да вземе всичките, но така пък се познавало кой го чака.

Змейовете, които били поети, и таласъмите, които били невежи, започнали да разказват приказки за стареца с червените дрехи и летящата шейна, който носи дарове за всички. И постепенно всички започнали да чакат този ден - защото и в онези далечни времена всичко живо обичало подаръците - и той станал голям празник.

Всичко отдавна е прах и имената отдавна са други, а също и приказката, а също и даровете. Но не и очакването, което всъщност е неосъзнатият копнеж по дома, изгубен сред звездите.

© Гергана Апостолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2006, № 3 (76)