Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОТКАТА ОТ СКАЛАТА

Гергана Апостолова

web

Магистралата, свързваща световете на разума, извиваше покрай завихрена галактика, в чиято периферия просветваше спретната система от малко жълто слънце и десетина планетки - всяка оригинална сама по себе си. Вече бяха направили отклонения и бяха отворили врати към втората, четвъртата и петата. Бяха направили съответната маркировка (някой ден интелигентните мравки щяха да се чудят какво е това и да го тачат като дар от незнайни богове - що пък, така си беше - те си бяха богове в строителството на магистрали). Сега предстоеше да пристъпят към третата планета - най-чувствителната и най-интересната за култивиране на разум, защото бе на благоприятно разстояние от слънцето и имаше най-благоприятното количество вода. Щяха да отворят мрежа от пътечки и по-малки врати.

- Това място изглежда подходящо. - Строителят се измъкна от Тръбата на времето тъкмо когато Дизайнерът, който беше всъщност Демиург ІІ степен, казваше това.

- Много е тясно. Когато минават през вратата, ще си удрят носовете или каквото там имат, в камъните - каза Строителят, който просто си беше един джин-бачкатор и няма защо да се напъваме да му мислим специална професионална титла. Освен това обичаше мрачните прогнози. - А пък склонът ще потече с първия по-голям дъжд и ще задръсти пространството на вратата - кой иска да се паркира в кално езеро като ходи насам-натам по света.

- Е, на тебе не ти трябва кой знае какво място. Тук няма да има склад, нито пък наблюдателница. Просто ще открием една врата. А почвата може да се укрепи - винаги сме го правили.

- Ето тези скали ще я закриват, а пред тях ще развъдим от онези големи дървета - продължаваше да планира той. - Къде се мотаят онези от градинарския отдел и от веществата?

- Пак са отскочили до някое от магистралните кафенета. Да се чудиш как успяват да ги построят в такива затънтени места.

В този момент от овалния отвор на тръбата се измъкнаха едновременно Градинарят и Смесителят на веществата. (Ако знаеха древните езици на още нероденото човечество и имаха понятие от етимология, можехме да ги наричаме Тераформатор и Алхимик. Понеже не знаеха, ще си ги зовем по нашенски, за да ни е ясно каква им е длъжностната характеристика).

- Хей, готови ли сте? - жизнерадостно се провикна последният с наглостта на онзи, когото всички чакат.

- Пфу, ама че пустош. По-скапан терен не съм виждал. Тоя хълм трябва да се насели с гора много нагъсто - изсъска Градинарят. А може и да беше Градинарка, но не се осмеляваме да изпадаме в сексизъм - кой ги знае свръхсъществата.

- Погледни, има достатъчно дървесни видове и изглеждат доста издръжливи - подхвърли Дизайнерът. - Сигурно бъкат от живот.

- Уау, вярно бе - предвзето се удиви Градинарят, включи грави-двигателите на стъпалата си и се юрна да оглежда околните хълмове, покрити с гъста тъмнозелена гора, кичеста смесица от прабабите на дъбове, брястове, липи, буки, акации и диви череши. И кленове, и елши. И други, дето вече ги няма. Освен това, с тях вървеше всичко живо, което живееше в гората. И не толкова живото. А също и мракът на гората, заедно с онези работи, дето после щяха да плашат хората. Всичко вървеше комплект в екосферата на Голямата гора.

Строителят внимателно измъкваше от контейнера, който бе донесъл със себе си, частите на сложното устройство, което щеше да извлече от тръбата на времето достатъчно енергия, за да я поддържа дотук и да създаде рамката, която щеше да я застопори извън времепространството на тази планета.

В това време Смесителят на веществата бе разпънал сондата-пръскачка и създаваше нано-динамика в скалната порода, която стартираше поточета и лавини и ги отпращаше навътре в хълма в причудлива мозайка. Смесителят се забавляваше. Вече бе открил, че почвата и скалите могат да се размесят трайно. Сега изпъстряше червеникавата глинена маса с мрежа от лъскава слюда и примеси от гранит и бял варовик.

- Ефектно, нали - сам се похвали.

- Още колко ще се мотаеш - попита Строителят, който обичаше да ходи на лов по екзотични местенца. - Имам ли време да поогледам наоколо?

- Ами според тукашното време - няколкостотин хиляди години. Иначе веднага свършвам.

- Чакай и аз идвам с тебе - каза Дизайнерът, чиято работа освен подбора на места за врати - фиксиране на формата, включваше и разузнаване или фиксиране на предназначението. Обаче мразеше да си я върши сам. Освен това, обичаше да гледа как някой ходи на лов и да се възползва от планетарното време, когато му паднеше. После го компенсираха с времевата тръба и успяваха да се приберат в централата в рамките на работното време. Това си беше жива аванта - стотици хиляди години живот безотчетно.

Когато се върнаха, предварителната подготовка на терена бе завършена - хълмът бе укрепен срещу ерозия, скалите пред него - също, а надолу по склона шумеше вековна гора - прохладна, ухаеща, с полянки, изворчета, животинки, гъби и мъх.

- Абе, големи хора сте - започна Строителят. - Докога ще се занимавате с графити?

- Е, този поне е малък шедьовър - каза Дизайнерът.

В тяхно отсъствие Смесителят, който си падаше по Градинаря или Градинарката, бе скицирал образа му/й стилизирано в мека котешка форма върху една от предните скали. Беше го изобразил лениво отпуснат, с магнетичен поглед и предният крайник леко повдигнат към пътечката към вратата. Образът трептеше и играеше на променливата светлина, но освен това бе и ментално-чувствителен - изискваше се концентрация на психоенергията в точката между очите, за да се задейства и прояви.

Дизайнерът се почуди дали да не помоли Смесителя следващия път да направи изображения на семейната му група. Имаше едно кръгло зелено плато от другата страна на глобуса в срещуположната, предимно водна полусфера, където също щяха да правят врата. Естествено, Дизайнерът не принадлежеше към вида на Градинаря и не си падаше по стилизирани животински акценти. Той искаше нещо просто и ясно.

- Нямаш проблеми - каза Смесителят, - ще ти забъркам скулптурни глави от твърда скална порода и ще ги наредим в кръг с лице към източния изход.

В това време Строителят бе фиксирал формата на вратата с помощта на нано-стабилизатора и бе променил изцяло структурата на времепространството между скалите и хълма.

- Знаеш ли какво - Дизайнерът бе обхванат внезапно от творчески импулс. - Вържи я с графитите - нека се показва заедно с него, нека това да бъде задействащият ключ.

- Ами хубаво - тогава ще оставя пътечка от тази страна, при отворената врата, тя ще се разширява направо към магистралата, която в тази част ще носи илюзорно цветовете, мириса и хоризонта на планетата според първоначалния ти дизайн. - Но, да знаете, релето може да се задейства и без картината, ако има необходимото ментално напрежение, с други думи - един по-развинтен психар ще си го цъка, когато и където му скимне.

- Е, няма какво да му се притесняваш. Докато на птеродактилите им поникне психика, бая време ще мине.

- Приготвил съм един комплект артефакти, които след няколкостотин хиляди години ще се разградят до злато и твърди кристали - каза Смесителят, - дай да ги поставим отдолу в галериите.

Винаги го правеха при отворите на вратите и при означаващите артефакти - това след векове привличаше вниманието на туземните населения и им помагаше да намерят вратите към световете. Ако пък някои по-развити или по-любопитни представители на туземните раси попаднеха на нишите с артефакти, преди да е завършил полуразпада на изграждащите ги елементи, то те заболяваха от незнайни болести и обикновено мястото се обявяваше за табу и го отбягваха векове, за да не предизвикат гнева на боговете.

- Хайде, свършвай. Сега трябва да отворим няколко временни врати, за да изкараме онези грамадни влечуги, които събрахме в долините нагоре към полюса. Освен това имаш да правиш и схемата от означения, за да маркираме планетата като открита за посещения.

- Това е да създаваш база за развитие на науката - изкиска се Градинарят, - ако местните се развият до такова равнище, че да проявяват опасно любопитство...

- Надявам се някой ден да започнат да забелязват вратите - каза Дизайнерът, - преди да е станало твърде късно, преди естественото население да бъде изместено от вторичната култура - клонингите и арте-войните, генетичните чудовища и оперативните биокомпютри.

- Тогава ще трябва временно да затворим вратите - вторичните култури винаги са агресивни диваци и тръгват да правят звездни войни.

Малката жълта звездичка като разтопен сладко-червен кръг слезе зад венеца от планини, като повлече след себе си синьото от небето, докато остана дълбоката чернота на вечното пространство, лишена от завесите на отразената светлина. Въздухът носеше влага и аромати. В кадифената нощ очите на екипа заблестяха електриково. Тръгнаха си. Между скалите защъкаха буболечки и дребни животинки. Имаше малко място. Миришеше на гора и земя. Всичко си беше в реда на нещата. Те не можеха да задействат ключа - беше твърде високо за тях и изискваше ментална концентрация, която земните същества на този етап не можеха да постигнат. И не беше нужно. Вярно, понякога магистралата на времето се случваше да загъмжи от бръмбари и червеи, но си имаше специална почистваща програма Дебъг. Във всеки случай, по-добре беше да вземеш мерки в началото и да скриеш ключа. Както и направиха нашите хора или каквито там те си мислеха, че са.

Естествено всичко, казано дотук, не бе казано по този начин - четиримата от екипа нямаха тези думи, нито пък тези понятия. Но ние пък нямаме техните и затова си позволихме една достъпна ни вербална вариация върху онова, което те вършеха. Нещо подобно на онези филми, където кучето говори.

Може пък и да не е било точно така - няма кой да разкаже, - но имаше врата и това в по-близки времена до нашето вече можеше да се установи.

 

Не можеше да повярва. От един час опипваше скалата и нито една грапавина не напомняше за нещо котешко. Погледна слънцето - червено и кръгло на линията на хоризонта. Нямаше време да се връща до Джумбарица и да огледа отдалече скалите - от мястото, откъдето по обед бе забелязал знака на котката върху отвесната стена на отсрещния склон. До там имаше два-три часа път. Оставаше да чака до утре.

 

- Абе, разправят, че някъде отсреща имало заровено съкровище под една скала - каза Миял, комшията им по лозе, докато почиваха на върха на Джумбарица, преди да се спуснат надолу към лозята.

- А на камъка имало нарисувана квачка с пиленца - каза дядо му.

- Не бе, котка беше - каза Миял.

- Е, може и да е било котка, не съм я виждал - каза дядо му. - То пък и кой ли я е виждал.

- Къде е това, бе дядо?

- Ами насреща. Като гледаш оттук, е таме, над гората, под върха. Не тоя, оня ниския.

- Там има сипей, няма скали.

- Има и сипей, и скали. Не гледаш, където трябва.

- Виждам само вадички от водата.

- Да де. Тя, котката, трябва да имаш бая въображение, да я видиш.

- И не е там постоянно. Появява се, когато си иска - добави Миял.

- И си избира човека - продължи дядо му.

- Как си избира?

- Ами някой, който може да я види. Някои я виждали, ама докато стигнат дотам, тя се скривала и не можели да изкопаят имането.

- И после не са ли пробвали пак?

- А, кой ще вземе да ходи по цял ден напред-назад по къра.

- Чувал съм, че имало и такъв един - седял дни наред и гледал. После тръгнал и повече не се видял. Не бил от селото - отнякъде далече дошъл. - Миял се почеса под каскета. Той всъщност се казваше Михаил, ама никой не му викаше така. - Айде да тръгваме, че докато подрежем лозето ...

- Аз искам да погледам още за котката. - На децата не трябва да им се разказват истории, всичко приемат на вяра.

- Я тръгвай, не се втелявай, че ще ти дам един по врата. - Това си беше приятелска подкана от дядо към внук. В други ситуации, използват лицемерната дума “моля”. Как да кажеш на детето, че в дъното на цялата работа има нещо свръхестествено и те е страх даже и да си представиш какво може да докопа човек, като бърка по черни дупки.

- Ама, ако видя котката и изкопая имането? - кой знае защо малките не ги е страх.

- А, ще я видиш... Кой я е виждал? Това са си само приказки. - Това си беше вярно, но нали приказките се градяха върху истини.

- Ама нали са истина? - хвана го в крачка малкият.

- Ами, щуротии. Бай ти Миял се намира на приказка. - Дядо му пак се опита да пробута лъжлива реторика. - Как на приказка, верно си е било - засегна се след малко Миял, но побърза да замаже: - Ама е било за старо време. Сега никой не вярва на такива работи.

- Моля ти се, бе дядо, нека да дойдем някой ден пак.

- Хубаво, тръгвай сега - побърза да се съгласи дядо му, уплашен от надеждата на детето да види онова, което не бе дадено на всеки.

- Аз ще я видя - каза Йово.

После забрави и животът го пое - отиде да учи в града. Остана на работа, ожени се. Ожени сина и дъщерята. После жена му се разболя и го остави сам. Дойде да наобиколи къщата на дядо си. През нощта сънува котката. Събуди се като слънчасал. След като я сънува цяла седмица, отиде тайно, като се срамуваше от себе си, горе на хълма. Погледна на север към скалите отсреща. Веднага я видя. После отиде до мястото. А тя се скри.

 

Излезе както вчера, веднага щом се съмна, за да стигне до голото теме на Джумбарица преди осем, когато отсрещната страна на венеца от хълмове над златно-зелената пшеничено-овощна долина се виждаше по-ясно. Разкошното лято беше свод от син пламък върху голото било на хълма и дори в ранната сутрин въздухът трептеше и замъгляваше хоризонта. Слънцето изсмукваше и последната влага по листата и тревата. Маранята му пречеше да вижда ясно повърхността на отсрещното било, където вчера бе видял камъка с котката. Не можеше да бъде. Видя го ясно. После бе отишъл до него и котката бе изчезнала.

Сега нетърпението го караше да тича нагоре по склона и когато се изкачи, пред очите му имаше червени кръгове. Дори когато си пое дъх и те изчезнаха, не можа да види нищо освен просто камъни в далечината. Седна и зачака. Часовете минаваха, жегата го изгаряше, разочарованието го бе оставило без желание да се помръдне. Просто седеше на голия хълм под неистовото слънце и гледаше апатично над пътищата, деретата и ниските хълмове към отсрещната страна на долината, където бяха скупчени няколко големи камъка пред отвесна, проядена от водите стена. Дори на летния ден му омръзна и започна да се готви да си ходи веднага след като слънцето кривна леко надолу по дъговидната пътечка на запад в два часа след обед.

Тя беше пак там. Изведнъж я видя. Не забеляза как се появи. Просто беше там, на камъка - ясна и отчетлива, като че ли си е стояла там хиляда години, очевидна за всеки. Не беше скална рисунка, по-скоро любопитна природна гравюра, изработена от дъжда и вятъра, слънцето и студа. (Да, да! Сигурно!). Тогава би трябвало просто да е подобие, като онези облаци, които приличат на кучета или динозаври, или златисти палачинки с мед. Но не беше. Беше истинска. Не жива, а просто истинска.

Развълнува се, побиха го тръпки на радост, очакване и страх. Изправи се сковано и сковано тръгна бавно надолу по хълма, през деретата и ливадите, без да се отклонява от правата линия. Тя си стоеше там - легнала каменна котка върху каменната стена. Предната й дясна лапа сочеше някъде долу и настрани. Разтреперан, следваше нишката на погледа, която го свързваше с котката, и вървеше бавно като слепец, внимаваше да не падне, да не се отклони. Бавно, бавно.

- Ще я хвана, ще я хвана - повтаряше го като мантра. - Само бавно, да не се подплаши пак. - Говореше само с устни, беззвучно. Устата му бе напукана и го болеше.

Оставаха още двеста метра след последното дере. Трябваше да избира - да мине направо през гората по стръмния склон, или да върви по пътя, докато излезе отзад някъде, на чисто място. Така или иначе, губеше я от поглед. Нишката обаче оставаше и го теглеше по-силна от стомана. Мина през гората. Отново излезе на равно място. Стената бе наблизо, но пред нея имаше дървета. Мина през тях и както вчера, попадна пред земната стена със скалите отпред. Върху тях нямаше нищо. Просто камъни. Обърна се назад - слънцето пак бе на хоризонта - размекнато червено и кръгло. Главата му шумеше от слънчасването и от силното вълнение, което бе отминало, оставяйки солен вкус като морска вълна. Тръгна бавно покрай стената наляво, после се върна. Премина няколко пъти покрай камъните. Синята вечер повя разхлаждащо. Щурците в тревата полудяха и започнаха да вдигат ужасен шум. Полуобърнат, да си ходи, с периферията на погледа си мярна пролука. Ами да, камъните бяха пред стената, картината трябваше да е зад тях. Мина между двата заоблени валуна. Вдъхна уханието на росна трева и бистросиньо небе. И продължи...

Вечерта дойде кадифена и звездно-диамантена. Мекият път си оставаше пуст. Морените си стояха, а между тях в тревата свиреха щурци. Всичко бе толкова обикновено. Само някак неловко витаеше очакването някой да се върне. Всъщност никой не чакаше - и никой не се върна.

 

Никой не се беше връщал. Изгубените иманяри, тръгнали да търсят скритото съкровище, за което се разправяше, че било ограбено някога от църквата, обикновено бяха самотници и след като връстниците им измираха, вече никой не си спомняше за тях. Само се знаеше, че има някакво предание за такова съкровище под камък, белязан с котка, че никой не бе го намерил и че бе някъде там сред гората. Хората, улисани в ежедневните си работи, не вдигаха поглед да търсят имане. Пък и кой вярва на приказки. Нали всеки ден имаше хора по къра, а никой не бе забелязал скали с котки отгоре. Някак си обаче, всички знаеха, че хора са тръгвали да го търсят и не са се връщали. И понеже толкова дълго го знаеха, че вече не му вярваха, започнаха да го разказват като - е не като приказка, защото си беше местно - как да го направиш приказно, като през лятото всеки ден трамбоваш прашен и потен по пътя нагоре да копаеш лозето, после да пръскаш, после да береш круши, после да отсечеш нелегално някой габер и други такива. Разказваха го като атракция: ами защото децата не искат да ходят, скучно им е - е, тогава им разказваш нещо с рекламна цел.

И на мене така ми го разказаха - някак си гузно - абе, лъжа си е, но е предизвикателна, бърка ти направо в апарата на въображението и манипулира. Е, ако си беше стояла в града, с приятелите щяхте да ходите на кино и там пак щяха да ви показват разни измислици. Това не е чак като на кино, затова пък трябва да е по-силно. Сам си го измисляй нататък... ако успееш да минеш границата на страха, който като мембрана отделя действителността от историята.

 

Белият път се виеше нагоре между къпините с тежки черни гроздове от зрели плодове. Шляпах с изтънелите си сини джапанки, които, както и краката ми, бяха потънали в прах. Белият прах от пътя ставаше черен, когато полепнеше по краката ми. Потръпвах от студа на ранното утро, но слънцето вече се беше измъкнало от розовия хоризонт, беше пожълтяло, а когато го гледах по-дълго, ставаше електриково зелено. После в синия въздух танцуваха малки блестящи сфери - малки слънца-отражения. На мене обаче ми харесваше да си мисля за тях като за миниатюрни планетки - еднодневки. Явно съм имала много занесен вид, защото дядо ми разказа историята за котката: имало там някъде, където северозападният край на долината се издига към меките синьозелени заоблени планински ридове, заровено имане. Имало и знак, за да си го намерят после, като се върнат - на каменна стена била издялана фигурата на котка, с вдигната предна дясна лапа, която сочела точно къде е заровеното. Защо котка? Ами да се познава. На друго място имало квачка с пиленца. Тука била котка... После никой не се върнал, не се знае къде са отишли, но имането си стояло там.

- Откъде знаеш, че си стои?

- А, знае се, никой не го е намерил - щеше да се разбере.

- Ей, ами ако аз го намеря?

Седях и зяпах по отсрещната страна - слоговете между терасите бяха от светлочервена едрозърнеста, камениста земя, набраздена от дъждовете и цялата на резки и черти. Започнаха да ми се привиждат котки навсякъде, та чак тигри.

- А, не е толкова лесно. Не гледаш, където трябва. Е, по-нагоре.

- Ама там е гора.

- А, тя сега е пораснала, ама зад нея има сипей и там има големи камъни.

- Да, ама те не се виждат.

- Е, затова и никой не може да ги намери.

Тук се намеси майка ми и взе да разправя, че просто не са търсили сериозно. Освен това се знаело, че това било съкровището на хайдут Велко и поп Мартин. Имало нещо нечисто в цялата работа - намек за кърваво убийство, грабеж, бягство - а, не, оставили били нещо, ама май не златни пари, ами оръжието си - от онези големите пушки и пищови със сребърни инкрустации и вити петлета. Също и кожени чанти и някакви книжа. Дядо ми обаче се подсмихваше:

- А, това са го измислили после. Истината е, че не се знае.

Това ми хареса. Добре е да не се знае - иначе ти разваля удоволствието да си го представяш като тайна.

- Хайде, тръгвай - каза след някой-друг ден баба ми, като си пое дъх. Бързаше да копаем лозето, а пък аз я завлякох чак на билото, вместо да си обикаляме по пътя. Без друго през хълма си беше напряко.

- Чакай, да видя. Там имало скала с котка.

- Е, ти си чакай да я видиш, щом си нямаш работа - привидно грубо баба ми продължи да ми говори, като ме хвана за ръка и ме поведе надолу. - Какво само гледаш да тичаш по къра, ти си момиче.

- Какво като съм момиче. Да не би момчетата да са по-добри от мене.

- Не са, ама са момчета. Те могат да ходят, където искат.

- Да, да...

- Хайде, после ще идем да наберем от онези круши за туршия. - Баба ми си имаше друг стил на изкушаване: сега ще наберем от онези кръгли, дребни, твърди и стипчиви круши, а през зимата тя ще изнесе от кацата в зимника цяла тава - едри, меки, сладко-тръпчиви и жълти плодове и ще разправя на гостенките в каква пустош сме ги брали от единственото дърво на километри наоколо. Голям купон!

- Е, добре де, добре. - Пак започнах да се преструвам на добро момиче, но си знаех, че някой ден, като порасна, няма да ми казват какво да правя и тогава ще съм свободна да ходя и да си гледам за котки, ако си искам, и да я намеря... абе малко страшничко - какво ще стане, ако наистина я намеря...

Ходихме много пъти до лозето, което беше съвсем близо до върха, но не ме пуснаха сама нагоре през гората - било диво, имало змии, имало глигани, нямало време, имали сме друга работа. Два-три пъти минахме с дядо ми през Джумбарица и всеки път сядахме на билото и зяпахме през къра чак до отсреща. Кърът си беше доста пищен - закръглени хълмове, покрити с ниви с цвят металик и дъх на топъл хляб, прорязани от синури и дерета; тук-таме малки криви вишни; големи череши с тъмнозелени глави и гладки стъбла с тръпчив мирис; скучни круши с напукана кора и крехки клони; тъмнозелени фантастични дюли; грамадни опасни орехи с дебела йодена сянка, под която не трябва да се спи, защото е смъртоносно; изисканото тюркоазено на напръсканите със син камък и вар лозя. Деретата пък бяха бухнали от габери, елши и липи. Габерите бяха с къдрави изящни листенца и заядливи закачащи се клони, елшите - надменни, лъскави и тъмнозелени, липите - зелено-сребристи и пищни - всичките с добре оформени фризури, съразмерни и напарфюмирани, аристократично-спокойни. По-нагоре към върховете имаше поляни с билки и щурци, които замайваха главата с мирис и звук. После идваха дъбовете - шефовете сред дърветата - твърди, дълголетни, с могъщи корени, теглещи вода за цялата долина. Могъщи като живота, бъкащи от бръмбари, калинки, светулки, големи кадифени пеперуди, бухали, соколи, катерички, лалугери между корените, по някоя пепелянка тук-таме, с по някое леговище на по-голямо животно - абе - всичко живо ходеше при тях, ама на тях не им мигваше окото - стояха си достолепно и поддържаха системата. От тях тръгваха изворчета и поточета надолу по деретата - с жива вода. И дишаха въздуха на живота. Айде бе! Ама така си беше. Ходиш, дишаш, напълваш се с живот и бързаш да си ходиш, защото няма жив човек на километри и те хваща шубето. И понеже няма никой, и понеже не се вижда, не се пипа, не се пренася - иди разправяй, че има жива сила - ще те побъркат от майтап, а после един по един тайничко ще ходят да дишат. И си карат свежо до сто и пет години.

Е, някъде там - между липите и дъбовете, беше тайнствената скала. Така и не отидохме да я търсим. Вярно, през следващите десетина години ходихме там - покрай мястото - за дърва, или за копитничета есен, за божури и иглика пролет, или се връщахме от далечните стръмни ливади в голямата гора на втория венец от върхове - все покрай мястото, никога през него - вярно, нямаше път или пътека натам, а никой не искаше да си признае, че иска да поскита специално и да я потърси.

Аз бях там.

Отидох, измъкнах се. Бяхме с баба ми да копаем лозето и после тя каза: отивам да набера круши и да отсека един два габера, ти стой тук. Тичах като луда по нанагорнището. Една жълта змия пиеше вода от дерето, което се беше разляло в бистри локви по пътя. Измих си джапанките, които веднага се разкаляха, и зашляпах през гората, като се плъзгах и ядосвах. Стигнах до стената. Имаше скали, нямаше котка. Минах покрай скалите нагоре, после надолу - върху каменната стена нещо затрептя, полъхна свежест. Върнах се малко назад и я видях - пътечката между камъните - зад тях имаше безкрайна сребристозелена дъхава трева, светлосиньо небе и въздух, и свобода. Стоях на прага. Някак си знаех, че пак ще я намирам тази врата - и на други места, само трябваше да се съчетае необходимият брой елементи. Котка не видях - не бях и търсила. Върнах се спешно, за да не ме усети баба ми.

Не ме усети. Поне аз така си мислех. Дядо ми разбра. Само ме погледна - очите му бяха жълто-зелено-кафяви, ту пъстри, ту едноцветни - и много дълбоки и светли - знаещи. Дори после, когато го хвана склерозата и погледът му помътня, пак ме усещаше и си знаехме.

После, в деня на погребението, на гробищата замириса на билки и там пак имаше врата. Тогава разбрах, че баба ми също я знае. Не говори за нея, защото това си е нещо лично между нея и тебе, както между твоя си живот и тебе. Тя също знаеше кои други я знаят. И когато минат през нея, за всеки ще има само по една пътека и после безкрайно... какво?

 

Елементите, които ни съставляват, носят в себе си спомена за другото битие, отвъд границите на познанието на земния човек. Те обаче не дават цялата картина, а в своето натрупване образуват емоции и образи, които теглят към нещо смътно първично. И тъй като не е организирано и няма структура, то е диво: дивото в тебе създава образи. Такъв образ е вътрешната ти врата: минава се през болката на спомнянето, сблъсъка с ограничението; следващият етап е липса на страх от свободата, стимулиран от мирис на билки, зелени листа, чиста вода. И е наложително да си сам, защото тогава няма нужда от доказателства за онова, което винаги си знаел - не е смешно, не е абсурдно да си вярваш. Защото това си ти - неосъзнато, знанието е самото ти съществуване. Осъзнаването е преход към друго съществуване.

 

След трийсет години хълмовете са неузнаваеми - гората пак си е там, дори тук-таме има някоя мизерна житна нива с повече мак отколкото пшеница; деретата са пресъхнали, останали са криви хилави габери и акации, крушите и черешите са изчезнали, има подивели кръпки лозя и сипеи, сипеи, прорязани от водата като стара напукана кожа. Магистралата реве и мирише на бензин. Никой не ходи по къра. Сега е моето време.

Джумбарица сякаш е по-ниска. Започвам да се катеря нагоре, краката ми затъват сред тръни, диви карамфилчета, мащерка и всичките дъхави тревички, които и преди си бяха там. Лъхна топлината на земята и отнесе бензина надолу по магистралата. Стигам най-високата част на билото - нали съм метър и половина, все гледам да стъпна на най-високото. После слизам от другата страна, сядам и започвам да оглеждам. Пусто и голо е. От земята се надига мирис и връща картината назад. Погледът ми опипва и отделя линиите на пейзажа. Полека се приближавам на фокус. Далече отсреща на фона на земна стена има плоска скала, а върху нея лежи котка. Едната й лапа... се протяга напред и дърпа нишка до очите ми и навътре. Връзва цялата ми жизнена сила и дърпа. Тръгвам. На двеста метра до мястото има дере с поточе и после гора. Губя всичко от поглед, но нишката ме държи. Вървя през гората. Скали - остро-сив гранит с черно-златни петна от лишей. Зад тях е просто пресеченият хълм. Вървя напред-назад покрай скалите. Полека се свършва денят. Щурците вече не дразнят, а мъркат. Вятърът меко минава, гальовен като котешка лапа. Между две морени се мярва пролука - като врата. Тръгвам и спирам на прага. Лъхва ме аромат на безкрайна свобода. Сядам и пиша, сега ще пусна листа назад, в случай, че някой чака. В тревата пред мене се раздвижва форма - прилича на котка...

Пред мене се вие широка, равна, безкрайна и пуста асфалтова магистрала. Въздухът е свеж. Небето е от Салвадор Дали. Няма хоризонт. Няма край. Леко е - няма въздух, няма болка. Дишаш свобода.

Край магистралата има ниска, квадратна, облицована с мрамор постройка с големи прозорци. Влизам вътре - я, това е чакалня. Има мраморен под, дълги черни кожени пейки и ламперия от златисто-петмезено дърво. И висок тучен фикус в половин бъчва. Не съм забелязала кога помещението се е напълнило. Чакаме. Какво чакаме. Не знам, но не се притеснявам.

Чува се шум. Като от стъпки на хиляди мравки. Излизаме на пътя и гледаме на ляво. Далече, далече се вижда плътна маса от тъмни фигури, някои ръждивочервени от засъхнала кръв. Приближават се бързо. Не е страх, а просто тръпка - треска от очакване на неизвестното. Една ръждива, подобна на брана бариера се вдига със скърцане и те са тук. Всички влизаме обратно в чакалнята и започват нескончаеми разговори: сега вече ми е ясно. Това е среща с мъртвите. Другите са си викнали близки и познати, някои са дошли да видят велики исторически личности. Аз не съм знаела. Иначе щях да викна Рени... Затова започвам да си уплътнявам времето, като разглеждам великите личности - има тълпи от тях - явно там, откъдето идват, им е скучно и са дошли малко на обмен на информация - малко клюки от бъдещето. Виждам в тълпата от лица, странни дрехи, черни пейки и фикуси Васил Левски, Цезар и Ленин. После излизам на магистралата. Вляво бариерата е пусната. Не е разрешено да се ходи там. Тръгвам надясно. Върви се леко. Стигам до по-тесен път, а магистралата внезапно изчезва. Тръгвам по него и срещам тълпи от хора с любезни лица и розови и светлосини дрехи. Те идват отсреща - по-нататък по пътя е Домът на Смъртта - ходили са да питат за своите близки. Отивам там - една огромна каменна крепост с квадратен двор. Стените са застлани с тъкани шарени пътеки. Отдясно е чакалнята - по-груба, но също покрита с ламперия. Няма врата - просто стените пропускат чакащите. Не ме пускат. Пред мене се образува един широк дървен екран. Смъртта - трептящ и чезнещ силует на безноса бабичка с избеляло до зеленикаво черно облекло и едновременно с това само абстрактното знание, че тя е там - ми казва рязко, но приятелски:

- Нямаш работа тук. Отивай си.

- Може ли да попитам...

- Не, отивай си. Не е още време да питаш. Далече е времето на твоя изход.

Тръгвам си сияйно.

Вървя обратно. Магистралата пропада. Черно в средата, озъбени краища. Напред преса за пране от два огнени пламтящи валяка. Минавам между тях, душата ми пищи. Глас в тъмнината:

- Повреда в тръбата на времето. Скачай.

Калейдоскоп в края на кадифено-тъмния тунел.

- Успя, прескочи.

Пак съм на асфалта, стъпалата ми са подбити от скока. Бързо работят. Даже бариерата е сменена - сега е новичка и лъскава, на черни и бели ивици. Спусната е. Не ми дават да мина. Връщам се.

Събудих се в леглото. Зад плътните пердета е сияен ден. И още много дни. Стъпалата ме болят. В ръката ми има няколко смачкани листа с недовършен текст. А, да, за вратите към световете. Още са затворени. Но някой ден скоро...

 

 

© Гергана Апостолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.09.2007, № 9 (94)