ИСТОРИЯТА: ПРИКАЗКА ЗА ВАМПИРИ

Гергана Апостолова

web

Когато летиш над България, долу, страшни и тъмни, надигат дипли планините. Когато влизаш от юг или запад, клисурите стесняват пътя, а когато пресичаш страната, като крепостни стени се издигат планински вериги една след друга, закътали на сигурно китните ни долини и равнини. Ние много не си представяме в каква крепост живее българинът: не само географска, но и историческа, а също и културно обособена и потайна, която представително и спорадично, пестеливо и частично откриваме пред света. Затова винаги е изненадващо, че другите знаят толкова малко за нас, че представата им за нас изобщо не съвпада с това, което знаем за себе си, че се оказваме странните жители на екзотично място, толкова нереално и фантастично, колкото от наша гледна точка е остров Тимбукту. Когато другите пишат за нас, ние се изненадваме от онова, което научаваме за себе си.

В момента никой не приема на сериозно “Историкът” на Елизабет Костова като връх на литературата, макар че е, технически погледнато, една изпипана композиция. Западният читател го приема просто като добре написан развлекателен роман. И за мен беше така някъде докъм 463 страница. После нещата се промениха, защото действието се пренесе в България и фантазията се срина, за да отстъпи място на чувството, че сме били излъгани, и подкопа доверието в предходните страници. След като се възмущавах известно време и си говорих с български и англоезични читатели, се оказа, че никой не го приема толкова навътре. Това си е просто литература - една фантазия - и както е казал Шекспир: ако някой е обиден, нека се посмеем и всичко да премине, защото това е просто като “сън в лятна нощ”.

После го прочетох пак. И тогава наистина го взех насериозно. Защото това е един съвършен текст с достъпен, вариращ според специфичната за героите среда на употреба език и с ретроспективен сюжет, който започва на 15 януари 2008 година, за да се върне назад в тъмното минало, неограничавано от посочените години, до преди половин хилядолетие, но с корени много по-далече в историята на човешката култура. Този текст също съдържа равнища на контекст, които отразяват и внушават чрез серия висши реторически похвати на фантастичния разказ идеи на нашето време, в които някак си се вмества България. Може и да е периферно литературно явление днес, но този роман определено създава представи и ги препраща към бъдещето. Може и да бъде четен бегло, но внушението остава. Романът не задава, но подсказва въпроси, а също така хвърля предизвикателства. Сам по себе си този текст не е достатъчен. Той иска да бъде последван, ако не от по-добри или по-популярни, то поне от равностойни и допълващи текстове.

Източна Европа като място на литературно изследване по времето, когато светът се преобърна наопаки и от когато нашият свят се опитва да се задържи на краката си, се появява за англоезичната литература от едно пространство-време, където историята и географията по начало не са спазвали традицията. Според картата сме на континента Европа, според западноевропейците сме извън картата, според света сме на Балканите: въпросът е къде са Балканите в човешкия космос? Историята тук на това място е изтъкана от пластове, през които едни са идвали, други са си тръгвали, трети са си стояли, докато са се стопили - истории, в които едни и същи места имат различни имена, едни и същи действия образуват различни събития, едни и същи факти предизвикват различно отношение, а едни и същи думи имат коренно различни значения.

България се появява от периферията на големите политически събития, където не толкова явното ни самоизтъкване съхранява дискретността на уникалната ни култура, затворена в родния ни език. Ето защо по начало това е закрито пространство за голямата чуждоземна литература, но пък представлява предизвикателство за фантазията, на която не й е нужна цялата истина.

Подобно на романа на Брам Стоукър “Дракула”, върху който се опира в изграждането на историята за вампира, “Историкът” представлява преди всичко развлекателно четиво, но поради своята достъпност съдържа елементи на манипулативно въздействие върху широка аудитория като внедрява образи и схващания, които предизвикват въпроси - и то от интеркултурен характер.

Разказът, който не е толкова сгъстен, както романа на Стоукър от 19. век, но със сигурност е добре изложен, съчетава няколко проблемни области: етнография, тоталитарни практики и идеология, идентичност и упадък, феминизъм, история и истина, живот и смърт, сексуалност и приятелство, морални и естетически ценности, граници и конвенции - въпроси с непреходно значение, но и с конфликтни интерпретации.

Като внушаващ ужас и същевременно запленяващ образ от фолклорните разкази и легенди, вампирът се появява като създание от селските вярвания и предразсъдъци. Митът за вампира обаче има по-древни корени от средноевропейското средновековие. Той се отнася към сакралните каменни таблички на асирийците. Древните гърци също вярвали, че кръвта може да възвръща мъртвите от подземното царство и наричали това “плът от луната”. Самото съществително “вампир” се съотнася със сиамската дума “вампра”, с която се означава лунарната събота (Сабат) - ден със свръхестествени сили, който внушава страх. Вярата във вампирите е разпространена в Азия и в Централна Европа, Гърция и Турция, но най-вече се приема като славянско и унгарско вярване, често споменавано в Унгария през 1730 г. (Гелдер 1994: 39).

Този източник за вампирите, който обобщава географските предели на фолклора за тях, не споменава България. Независимо от това обаче средностатистическият популярен историк, който не познава историята на Балканите, допуска логическата грешка да екстраполира: Турция, Гърция, Румъния и Унгария се свързват, като се пренебрегва България, която в отвъдокеанските учебници по история за средното училище винаги е била някаква етническа общност някъде в периферията на Турция. Тази грешка прави и Елизабет Костова - поради инерцията на западната представа за вампирския фолклор и поради характера на фантастичната история, която разказва. Така, ние тука най-после се сдобиваме и с вампир и това е едно наистина любопитно изживяване - не толкова за нас, които сме свикнали на какво ли не, колкото за популярната читателска публика, която се наслаждава на приключението в английския оригинал и която “преоткрива” България като едно тъмно, потайно, изпълнено с пречки и несъмнено изключително привлекателно място за търсачите или по-скоро - търсачките на нещо, което може да се интерпретира като идентичност, свобода, приключение, информация или дори беля.

Един друг източник дава обоснован коментар върху разпространяването на мита за вампирите в англоезичната традиция от 19. век - българският изследовател Людмила Костова свързва появата на вампира с евроцентризма, който приема северозападна Европа като център на цивилизацията и прогреса, който има право да представлява Стария континент, и противопоставя на този център доминираната периферия. (Костова 1997: 11) Вампирът се явява фигура от миналото, която въплъщава разликата на периферията от центъра, появява се като емблематичен образ сред системата от образи, която Западът изобретява, за да определи съдържателно Изтока (по Костова 1997: 11).

Романът на Елизабет Костова се вписва в това обяснение, като създава съвременна история, където пластове реализъм се вграждат контекстуално в пластове фантазия, която завладява вниманието.

“Историкът” е историята на едно американско семейство от космополитичен тип, което търси да намери себе си на места, сенчести и тайнствени като родовото си подсъзнание, във времена, неопределени и разтеглени до европейските корени от Средновековието преди още да е имало Америка, в преследване на непознатото, жестокото, суровото, първичното и фундаменталното като женското и мъжкото начало, кръвните връзки, религията и Балканите.

Елизабет Костова е успяла да сглоби завладяваща история, без да се интересува от подробностите, но и без да засяга другояче, освен чрез бегло споменаване (но нелишено от авторска оценка) болезнените места на преплетените балкански истории, като препраща своето въображение назад - не толкова във времето, разбирано като поредица от събития, колкото в онези тъмни гънки, който са изпълнени с древни страхове, изпълзяващи при споменаването на конкретни събития и имена. Това е направено без излишни ужасии и мелодрама. Рационалистичният начин на изложение създава впечатление за достоверност.

Нека видим сега как е представена България в този роман, чиито предговор несъмнено декларира пристрастие.

На първо място, изграждането на художествена реалност като се използват истински имена на хора, места и истински събития, е практически непостижимо, когато става въпрос за сегашната действителност или за миналото, което историята подробно е описала. Едно фентъзи, където споменаваните герои, места и събития са познати, наистина хвърля предизвикателство, защото всъщност третира тези неща като нереални, като част от фантазията и с това пренебрегва не просто тяхното значение, а самото им съществуване.

Действието тръгва от северозападна Европа, но не от едно място - Амстердам и Оксфорд, Италия (почти като в туристическите диплянки), после - назад към Масачусетс, за да се втурне към периферията. Унгария и Румъния са леко размити, Истанбул внушава сигурност.

На страница 463 от българското издание се споменава България като следващото място на това фантастично пътуване. След това разказът става гъст и в подробностите на описанието и в развитието на действието, като достига своята кулминация, макар и не своя край в “българската” част от романа.

За българския читател може да изглежда малко прекалено намирането на тайнствената книга, четенето на всички тези писма, проточеният разказ, който има нужда непременно от подходяща чуждестранна среда и намека за страх, за да се развие. Също така не липсва традиционната гувернантка, както и идеализираните отношения между подрастващата дъщеря и заетия й баща (странно напомнящи “Дъщерята на Мистрал” на Джудит Кранц). После идва романтичното описание на румънските селяни и една краткотрайна любовна връзка между американския ВИП и румънската селянка, която е излязла като интернационализирана версия на “Ябълковото дърво” на Голсуърти или дори - като подобие на епизод от биографията на английския поет-романтик Уърдсуърт. Само че тук е виновен вампирът. Истинско възхищение предизвиква намекът за тоталитарните порядки в Унгария. После идва ред на Истанбул, където попадаме на едно изключително семейство и на онова изключително поделение от еничарския корпус, което се занимава с вампирите.

България се явява като откриване на нова територия. Макар и във втората половина на романа, тя има ключово място в приключението. Пътуването към нея е като обикаляне по спирала около сърцето на Балканите в търсенето на страшно митично създание и откриването на нови и нови кръгове в познанието на външните и вътрешните страхове и разкриването на външните и вътрешните тайни от света на героинята.

Трудно е да се влезе в България физически заради страшните синьозелени планински масиви, които обграждат земята ни. Трудно е за героите на романа да влязат през 50-те години на 20. век в страната заради политически ограничения достъп. Има обаче трета граница, която съблазнява фантазията: очарованата чужденка вижда външността, без да може да се добере до корените на онова, което чува и вижда, и е предизвикана да напредва в тъмното с помощта на въображението, което свързва недостатъчната информация и я втъкава като екзотичен, но не толкова важен в подробностите си фон на историята.

Културният опит е ограничен до информацията от туристическите брошури и стандартните маршрути до онова, което родният ни “Балкантурист” позволяваше на чужденците да видят. Може би точно тази липса на действително познание прави пътуването из България толкова мистериозно, а натрупването на загадки я превръща в запленяващото място, където Дракула е намерил продължително убежище, закрилян и от тоталитарния режим, който не само е затворил достъпа до страната, но и до информацията за вампира.

За читателя, който е бил вече съзнателен гражданин през 70-те години с отворени очи и уши за света, откритието, че не само миналото, но и настоящето може да бъде “чужда страна”, представлява интересно преживяване. Онова, на което сме били очевидци, онова, в което сме били въвлечени от живота, придобива други измерения, когато го видим през очи, приспособени да виждат друга културна среда, която за нас е открита, но пък за която нашата собствена културна среда е била закрита. Така се осъществява познанието за нас, чрез познаването на “другото”: тази “другост” е онова, което са открили за нас другите, които нямат представа как ние самите възприемаме себе си.

Дори фентъзито не може да скрие откритията за България и за българите, направени от очарованата и невежа за нашите домашни дела чужденка. Тези открития са и наши, защото ни показват познатите ни и не толкова очарователни домашни дела по друг начин.

Може би е добра идея да се замени историята на непрестанни кръвопролития и чудовищни събития, извършени просто от хора, с фантазия за вампири. По този начин сегашните българи, румънци, албанци, гърци и турци си остават едни нормални хора, чиито древни вражди са се превърнали в ужасна приказка, в кошмар, който може да бъде преодолян. Така обаче разказът става плитък. Нали точно в историческите сблъсъци и оцеляването след всеки един от тях на всеки един от балканските народи се съдържа онова, което ни е направило това, което сме сега. Страшните събития, които нашите различно разказани истории споделят, са част от националната ни гордост и самоуважение - такива, каквито всеки един от нашите народи ги разбира. Ние сме кръвно свързани по човешки начин, не от измислици. Вампирът е същество, с което се плашат непослушните. Макар и да представя същинската история на Влад Дракула, романът вече не се отнася до могъщия владетел, който се е борил за независимост и е избил хиляди - и от своите, и от враговете си. Тук имаме историята за транс-националния кошмар, който е преследван и унищожен в крайна сметка от едно сравнително обикновено американско семейство, което живее малко в Америка и повече къде ли не из Европа, и в което жените имат водещата роля.

Някак си е трудно да съчетаем фона и екшъна: все едно да сложим пластмасови столчета върху персийски килим. Текстът подсказва дълбочина на проблемите и символите, но едновременно с това дава прекалено простичко решение на заплетените балкански истории. Просто взимате едно просветено американско семейство и вашите вампири са успешно проследени и премахнати.

Самото представяне на България е многоцветно и емоционално натоварено. Явно е, че България съдържа особена магия за авторката, която я доближава до нея с ужаса и очарованието от непознатото и неестественото. Има три нива на литературна репрезентация в развитието на романа: историческите събития, хората и местата.

Българите са представени чрез няколко характерни типа герои: човека от държавните служби за сигурност, стария професор по история и неговото обкръжение, монасите от Рилския манастир, хората от затънтеното селце в Родопите. “Типично” - както биха казали американците. Те са определени също така и по простичката схема на отличаване на добрите от лошите в зависимост от това, доколко са дружелюбни и склонни да сътрудничат на двама американци, които тръгват да търсят в страната нещо, с което сериозната наука не се занимава.

Мистериозната задача да се намери вампирът е емблематична метафора за усилието да се проникне през “желязната завеса” в опит да се разбере една скрита култура. Една простичка история, предназначена за обикновената публика, съответно ще търси артефакти, а не истински живи герои като носители на тази култура. Всъщност методът на представяне на българите като герои на романа е този на “черната кутия”: добре описана видимост и някои проявления при кратковременното преминаване на главните герои по пътя им към тяхната цел. Онова, което е вложено, и онова, което се извършва в тази “черна кутия”, начините на нейното функциониране - остават закрити, но пък и те са извън интереса на действието, което си взима онова, което му е нужно. Това поставя героите във фона на основното действие, където идентичността на главните герои се установява чрез открояването им от двуизмерната плоскост на непознатата култура.

Историческите събития се представят като бележки към читателя, писма на очевидци, цитати, преведени (иначе неразбираеми) документи, разкази от герои, на които може да се вярва. Удивителен е начинът, по който се вгражда във фантазията истинската история на Влад Дракула. Поради многообразието на подходите, цялостно се създава впечатлението за достоверност и документалност. Формално художествената реалност толкова наподобява действителната професионална процедура на фактологично и документално изследване, че придобива за читателя истински измерения. Това е и най-силната страна на романа.

Когато се стигне обаче до героите и събитията, особено на онези, които познаваме, магията се стопява.

Има известен брой исторически фантазии, които водят към заключения и отношения, не съвсем приемливи от българска гледна точка.

След като се описва София така, както би могла да изглежда през 1989 г., докато действието всъщност е ретроспекция от 50-те години, на страница 500 небрежно се хвърля изразът “сталинисткият диктатор Георги Димитров, който беше починал преди пет години”. След това няколко пъти се повтаря “диктаторът”. Като оставим настрана фактът, че през 1954 г. няма как да бъде представен Георги Димитров като “сталинистки диктатор”, освен от пряко пострадали по време на неговото ръководство (каквито в този роман няма сред ограничените типове герои), това определение, макар и разбираемо (вж. напр. Лалков 2006), противоречи на по-разпространеното отношение към този велик (не непременно добър във всички отношения) българин (вж. напр. официалния български сайт, или Уикипедиа).

Това е наистина “чужд” подход, който поражда дебати между читателите от различните поколения или различните читатели от едно и също поколение в зависимост от тяхното участие, познаване или пряка засегнатост от не толкова отдавнашната ни история. Тук съществуват сблъсъци между националната ни история и транскултурния исторически контекст: и все пак един български читател е склонен да толерира разнопосочните интерпретации в зависимост от контекста, докато авторката на книгата, която не изглежда да знае (нито пък да е заинтересувана) кой знае колко за този българин, се задоволява с приемането само на черното и бялото като критерии за определяне.

По отношение на книгата обаче това си е чиста реклама, защото е предизвикателство, поне за българския читател, защото се оказва, че другите, които са чели английското издание, въобще не са забелязали това.

Друга невероятна история е празникът в къщата на историка Стойчев, който е обявен за “враг на народа” заради своите религиозни убеждения и затова е изгонен от университета. Това не е много убедително като истински мотив да изпаднеш в немилост и един автор, който има смелостта да дава квалификации, се очаква да продължи по-смело с причината. Но явно знанието тук е пак само от широко достъпни източници. По-нататък се разказва как в присъствието на двама съмнителни чужденци, съпровождани от човек на комунистическата сигурност, множество колеги и студенти са се събрали и явно засвидетелстват уважението си към този известен “враг на народа”. Хайде бе! Кой би посмял да го направи? Дори близките на такъв човек се правеха, че не го познават, а и самите тези “набелязани” хора се самоизолираха, за да не хвърлят подозрение върху онези, които наистина ценяха. Картината, която имаме, е възможна в началото на 90-те години и тя е по-скоро една фантазна романтична ретроспекция за мълчаливата съпротива на българите, довела до тихата революция. Преживяването на тоталитаризма обаче, за този тип хора, като героя Стойчев, не е било нито толкова романтично, нито толкова открито, нито толкова гордо.

Следва откритото религиозно празненство с нестинарския танц. Ами, през 80-те години, когато доста хора ходеха на църква на Великден, щатните служители на комунистическата партия и комсомола дежуряха по цяла нощ и следяха да няма явни публични прояви, а също си отбелязваха кой точно ходи на такива места. А тук става въпрос за 50-те години. Нестинарите, които са типични за Странджа, в този роман са преместени в централните Родопи - абе само малко сменихме планината - голяма работа, то и без това никой нищо не знае за България, дето е една педя място. Св. Константин и св. Елена явно са или непознати, или недостатъчно авторитетни като светии, та родопските “нестинари”, създадени от Елизабет, изнасят иконите на св. Богородица и св. Георги.

Следващата невероятна фантазия е наличието на огромна крипта под някаква църквица в затънтените дерета на Родопите. Това е чак ласкателно, макар че бедните българи не биха могли да си го позволят, не и през турско, когато самите църкви са били снишени в земята, нито пък преди това. Нито пък са били нужни на българина каменни грамади, за да го съхранят като християнин. Явно и това е работа на вампира.

Описанието на околността обаче носи аромата на истинската планина - това е истинският опит на авторката.

Книгата може да се доближи и от друга гледна точка извън тясното национално възприятие. Тя е приключение на неназована личност, история в първо лице на една героиня, белязана със знака на вампира, но израсла на безопасно място или по-скоро като част от защитено от миналото поколение. Макар че повечето от историята са разказите на двамата историци, женското начало е водещо и не се подменя от неутрална или абстрактна демонстрация на хуманността. “Аз” е през цялото време разказвачът, зад който в крайна сметка стои героинята, която предизвиква действието. Общо взето послушната и обичлива дъщеря предизвиква навлизането в тъмните пространства на Балканите, за да се разкрие и чрез своето родословие (майка, баба и леля) като борец.

Ако сравним този вампирски роман с романа на Стоукър, виждаме явната липса на романтичност около самия вампир. Тук женствеността не е поставена като фон на действията на мъжете, нито пък се принася в жертва, за да победи вампира чрез любовта. Тя е силна и неотклонна в своята вярност и последователност. Любовта, естествено присъства, защото тя е неотменима част от женското начало, но тя в никой случай не е подчинение. Омразата, от друга страна, както страхът не са такива неотменими части и те не могат да отклонят една жена от твърдото й решение да изпълни мисията си и да освободи бъдещето на своята дъщеря от вампира.

Романтичната част в този роман няма за цел да върне вампира към човечността. Любовта е просто нещо между хората, на което вампирът пречи. Жената, дори два пъти ухапана, се бори и остава независима за влиянието на вампира, докато мъжете предпочитат смъртта, преди да са станали зависими. Дали това пък не е някакъв отглас на балканското “свобода или смърт”, или просто е израз на слабостта на мъжа, който се съмнява и се страхува да постави интелекта си в зависимост от вампира? Надали авторката е запозната с първото; по-скоро е утвърждаване на силата на волята на жената.

Не бива да забравяме и факта, че историята е разказана от бъдещето: самото начало на романа е обръщение към читателя с дата от 15 януари 2008 г. Оттам действието се връща в 1972 г., където е началото на приключението, което се връща назад до 1930, отива до 1950-те и през цялото време върви назад още пет века. Разказът представлява стъпки назад във времето, надолу в тъмното. Има “признания” и благодарности към “историци”, както и “документи”. Любопитно е, че от читателите на романа, с които разговарях, само една тийнейджърка беше забелязала годината 2008, докато останалите възприемат тази част от романа като предговор, който потвърждава документалната стойност на разказа. И пак коментарът на тийнейджърката беше: “Тази жена наистина си вярва!”

Накрая трябва да споменем и факта, че българското издание носи заглавието “Историкът”, с което доста ме озадачи за кой точно от историците става въпрос, след като в споменатите вече “Бележки към читателя” на страница 7 се казва:

“Тази история разказва как на шестнайсет години се впуснах да търся баща си и да изследвам неговото минало и как самият той е търсил своя любим учител и е проучвал неговата история и как всички ние се озовахме на един от най-мрачните пътища на историята. От разказа ми ще разберете и кой оцеля в това търсене, кой не успя и защо. Като историк научих, че далеч не всеки, който се зарови в историята, оцелява.”

Английското заглавие, всъщност, се отнася към всички “историци”, които са герои на романа. Ако не звучеше толкова рекламно това “един от най-мрачните пътища на историята” бихме могли да търсим исторически символизъм в разказа за вампира, а също така и да го намерим. Но може би това не е предназначението на романа, а ние няма да пишем негов двойник.

В крайна сметка излиза, че няма истинско представяне на Балканите и специално на България в тази книга - не и като цел на фантастичното повествование, не дори и като контекст, възприеман от читателите. Онова, което е наистина представено, е американецът, който се опитва да открие своите транскултурни корени в историята, човешките отношения и свръхестественото оцеляване като гражданин на света, пътуващ из места, толкова близо и същевременно толкова далече от американската мечта за глобалната перспектива. Разказът е отражение на индивида, опитващ се да излезе от границите на етноса, интересуващ се само от своите проблеми, чието разрешаване неотклонно преследва с очи, затворени за истинската обич, истинското страдание, истинските проблеми, християнството, етническите сблъсъци, ценности, страдания и оцелявания на всички онези балкански хора, край които преминава бързият влак на бляновете за действие и значимост в историята.

Като разказ тази книга е маловажна. Като репрезентация на Балканите тя е слаба. И все пак, има въпроси, които тя поражда при четенето й от български читатели. Тези въпроси засягат съвременните глобални подходи към културна трансформация, където историята, литературата, фантазията и четенето съхраняват и пренасят през мембраната на епохите фактите, мислите, чувствата, отношенията на действителни и обособени в своята уникалност култури. Може би и в тази книга, както и в не многото други съвременни произведения на англоезични автори, българите са фонови герои или пасивни герои просто защото ние не сме отворени информационно към света за своята човешка същност, за непреходните неща, съхранени през вековете. Оградени сме с екзотиката на видимостта, която е просто атракция, и така караме света да си фантазира за нас. Но ние сме истински и ни има.

Книги като “Историкът” имат своето значение на предизвикателство да разрушим “желязната завеса”, зад която сами сме се скрили от света. В общокултурен план появата на такива книги е мотивирана, защото те се опитват да отворят стените и да хвърлят светлина над вампирските убежища.

БИБЛИОГРАФИЯ

Гелдер 1994: Gelder, K. Reading the Vampire. London and New York: Roultedge, 1994.

Комунист б.г.: Communist Bulgaria. // History of Bulgaria <http://bulgarianestates.org/details/wb_history9.htm> (23.03.2006).

Костова 2005: Костова, Е. Историкът. София: Сиела, 2005.

Костова 1997: Kostova, L. Tales of the Periphery: The Balkans in the nineteenth century, British writing. V. Turnovo: Univ. Press, 1997.

Лалков 2000: Lalkov, Milcho. Georgi Dimitrov (1946-1949). // Lalkov, Milcho. Rulers of Bulgaria. Sofia, 2000 <http://www.bulgaria.com/history/rulers/dimitrov.html> (23.03.2006).

© Гергана Апостолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2006, № 3 (76)