Фидана Даскалова

web

На хоризонта на съвременната българска социолингвистика постепенно се оформя един сериозен проблем, свързан с тълкуването на чл. 13 от Закона за гражданската регистрация. Този проблем е следствие на все по-често изразяваното желание на български граждани да регистрират бащиното име (презимето) на своето дете по образец, популярен в Западна Европа и в САЩ, т.е. с личното име на бащата, без характерната за българския език форма на -ов (-ова), -ев (-ева). Нещо повече - за фамилното име в някои случаи се пренебрегва дори разграничаването на женски род, като се предпочита „общ род“. (Например вместо „Мария Иванова Петрова“ - „Мария Иван Петрова“ или още повече „Мария Иван Петров“.) Оформя се нова езикова ситуация, която съответства на всеобщия за края на 20. и началото на 21. век проблем за глобализацията, в рамките на който придобиват по-ново звучене и по-частни езикови проблеми, като тези за билингвизма, за смесените бракове, за изучаването на чужди езици и др. В съвременния свят, особено по пътя към Обединена Европа, въпросите за единна комуникация у нас се по-ставят с изключителна сериозност. Не зная дали желанието на българина през последните години да се именува не по „нашему“, а по „чуждому“ не е свър-зано с желанието и със стремежа му по-скоро „да влезем в Европа“ (където всъщност винаги сме били и досега!) или пък „да стигнем американците“ (които всъщност в едни отношения са далеч пред нас, но в други - отдавна не само сме ги стигнали, но и задминали!). Какъвто и да е обаче вътрешният психологически механизъм като мотив за появата на този проблем, той вече съществува: през последните години случаи на регистрация на бащиното име от някои български граждани влизат в явно противоречие с исторически установилите се закономерности в българската ономастика като наука за собствените имена. Този проблем накара Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ към Министерството на регионалното развитие и благоустройството да потърси мнението и съдействието на различни специалисти - лингвисти, психолози и социолози, психолингвисти и социолингвисти, по отношение уточняване формулировката на чл. 13 от Закона за гражданската регистрация, който като юридически документ се оказал недостатъчно ясен в създалата се нова ситуация. Вярно е, че анализираното явление е още в своя начален етап и само по-нататъшното му развитие през следващите години ще покаже дали то има закономерен и устойчив характер или е само временно, модно увлечение, което няма да остави трайна следа в нашия език и в нашата антропонимична система. И все пак смятам, че ще бъде особено полезно и важно по споменатия актуален проблем в съвременната българска социолингвистика да се разгърне още на този начален етап дискусия - научна, но и достъпна за разбиране и за по-широко участие и на българските граждани - неспециалисти. Само така семиотиката като наука за знаците и значението на знаците може да се превърне наистина в „компас“ за хората, говорещи на нейния език.

Обсъжданият проблем за гражданската регистрация на бащиното име на българските граждани е частен случай от обекта на изследване на ономастиката като наука за собствените имена (на хора, домашни животни, местности, небесни тела, водни източници, обществени сгради, организации и др.) и по-конкретно на антропонимията като основен дял от ономастиката, който проучва възникването, развитието и отмирането, географското разпределение и социалното функциониране на собствените имена на хората в дадено селище, район или страна. Антропонимията изучава както личните собствени имена на хората, така и бащините, фамилните, родовите и прякорните имена, псевдонимите и криптонимите (тайните имена). Следователно обсъждането и решаването на посочения по-горе проблем трябва да се основава на закономерностите на ономастиката (в частност на антропонимията) като наука.

Първоначално ономастиката и ономастичните изследвания са се свърз-вали само с лингвистиката като наука за езика, доколкото обект на нейното изучаване е всъщност един от участъците на лексиката на езика - собствените имена. В съвременната литература обаче ономастиката, в т.ч. и антропонимията, се представя преди всичко като обект на изучаване от социолингвистиката като сравнително нова междинна научна дисциплина, която възниква на границата между лингвистиката и социологията. Съчетавайки понятията и методите на социологията с огромния опит, натрупан от лингвистиката, тази сравнително нова междинна научна дисциплина, която има много общо с психолингвистиката, се стреми да разкрие същността на дълбинните психологически и социални фактори, които определят начина на ползване на езика в конкретните речеви ситуации. Така езиковата ситуация се оформя като основно понятие в социолингвистиката (Виденов 1990).

Според съвременната социолингвистика антропонимите са сложно не само езиково (лингвистично), но и социално явление и затова изследователите в ономастиката прилагат различни принципи за класификация или систематизация. Антропонимите са преди всичко социално-историческо образувание, възникващо и функциониращо в конкретните условия като необходим елемент на човешкото общуване и мислене. Те включват в своята форма определена информация за материалната и духовната история на разглежданата обществена формация. Важните обществени промени почти винаги слагат отпечатък върху антропонимичната система за определен период от време. Антропонимите са ярки свидетелства за най-значителните социални събития, характерни за даден период. Те се създават, развиват и изменят под влияние, от една страна, на езиковите закони - като всички лексикални единици, а, от друга страна, тяхната мотивация, разпространение и популярност се определят от въздействието на различни екстралингвистични фактори, като културните традиции, религиозните вярвания, обичаите, обществените норми и субективния вкус на хората (Калканова 1994).

В специализираната литература съществуват няколко гледни точки по отношение на ономастиката, в т.ч. на антропонимията. Според едно от схващанията (Бондалетов 1970, цит. по Бахнян 1981) основните сходства и различия между ономастиката и социолингвистиката се изразяват в следното:

а) Обект на ономастиката е един от участъците на лексиката на езика - собствените имена, а обект на социолингвистиката - всички страни от езиковата структура (лексика, граматика, фонетика);

б) Ономастиката изследва всички собствени имена, независимо от техния произход и употреба, а социолингвистиката - имената, върху които лежи печат от социалния живот на обществото, в частност отражението на неговата класова (съсловна, групова и т.н.) нееднородност;

в) Ономастиката се занимава с въпросите на спецификата на собствените имена (тяхната природа, съответствие на обозначаваното, същността на номинациите и др.), с техния произход, с взаимодействието им с апелативите в семантично, структурно, функционално-стилистично отношение, докато социолингвистиката вижда своята главна задача в изясняване на причинните връзки, например, между антропонимите и другите ономастични категории в социално-исторически и семантикофункционален контекст.

Другата гледна точка принадлежи на А. В. Суперанская (Суперанская 1970), която смята, че в социолингвистичните изследвания трябва да влиза анализът на:

а) връзката на името с неговия носител;

б) имената, създадени по данни на народа, и имената, употребявани само по традиция;

в) официалните и неофициалните имена;

г) изменението на имената в зависимост от възрастта на носителите;

д) влиянието на социалните отношения на хората върху формата и начините за номиниране и др.

От всичко казано следва, че синтезът на лингвистичния и социологическия подход към решаване на ономастичните (вкл. антропонимичните) проблеми трябва да намери своето въплъщение в методите и процедурите на социолингвистичния анализ. Плодотворността и перспективността на такъв комплексен подход към решаване на ономастичните проблеми са обусловени преди всичко от това, че такъв подход ще даде възможност да се преодолеят стесняването и ограничеността на възгледа за ономастиката и нейната връзка с обществото. За целта обаче са нужни мащабни статистически изследвания.

Засега - без наличието на такива мащабни изследвания - моето становище по решаване на частния проблем на ономастиката (антропонимията), отнасящ се до това, дали бащиното име на българските граждани да приема или не наставката -ов (-ев), се основава само на теоретичния анализ на този проблем в социолингвистичен аспект. Исторически появата на презимената (бащини и фамилни имена) е извикана от нуждата да се направи по-пълно разграничение на членовете в отделните семейства и родове, на жителите в отделните населени места и в обществото като цяло. Презимето се добавя към личното име, за да определи принадлежността на дадено лице по отношение на конкретния родител (баща или майка), предимно по линия на кръвна връзка (изключение се допуска при осиновяване на детето).

Бащиното име, по-рядко майчиното (от гръцки - патроним или матроним), в системата на антропонимите в българската ономастика заема второ място. У нас правно то се определя така: „Бащиното име на всяко лице е собственото име на неговия баща. Бащините имена на българи се вписват с българските окончания съобразно пола на детето“ - Иван Петров, Мария Петрова; Иван Пенев, Мария Пенева (Държ. в-к, бр. 75/30. ІХ. 1975 г.).

Бегъл исторически поглед по решаването на проблема с бащиното име (по данни на Н. П. Ковачев 1987) показва, че през Средновековието и по време на османското владичество се е използвала неофициално и двукомпонентна система с известно разнообразие:

а) ЛИ + ЛИ на бащата: Иван Асен (13. в.), Иван Александър (14. в.), Стою Тодор, Петко Цонко (16. в.), Иван Петър (19. в.);

б) ЛИ + притежателно прилагателно от ЛИ на бащата (майката): Петър Теодосов (14. в.), Стойко Милев (17. в.);

в) ЛИ + притежателно прилагателно от ЛИ на бащата (майката) и определението „син“, „дъщеря“ пред или след прилагателното: Тодор син Радивоев, Драга дъщи Радивоева, Димитър син Дъбов, Станко Белев син, и т.н.;

г) ЛИ + БИ или прилагателно с турски завършек -оглу (-олу) „син“: Цочу Нешолу, Илия Пенолу (Ловеч, 1847);

д) ЛИ + прякорът или професията на бащата (майката): Киро Абаджи, Колю Сапунджи (Ловеч, 1847).

Както е известно, тази двукомпонентна система постепенно е изчезнала, за да остане официалната система за регистриране бащиното име на български граждани посредством образуване на притежателно прилагателно име от личното име на бащата (майката) и наставката съответно за мъжки или женски род: -ов, -ова, -ев, -ева, -ин, -ина (Петров - Петрова, Пенев - Пенева, Елкин - Елкина). Изключение правят бащините и фамилните имена с наставка -ски, -ска (Раковски - Раковска, Странски - Странска).

Явно е, че наблюдаваната тенденция да се регистрират бащините имена на български граждани не по утвърдената официална система е следствие на засиленото влияние от закономерностите в ономастиката (антропонимията) в Европа и САЩ. Що се отнася до игнорирането на разграничението по род не само в Европа и САЩ, но навсякъде по света, то е характерно за обозначаване на някои професии като следствие на въвличането на жените в обществения живот и увеличаване на тяхното участие в обществено-производствения труд. В езиците това се отразява в оформянето на „общ род“ (той/тя е лекар, учен, педагог, председател, директор, професор, доцент, химик, физик, философ и т.н.). В примерите с оформен „общ род“ за някои професии в руски език се наблюдават даже изречения без съгласуване по род на глаголната форма със съществителното (Доктор пришла или Професор сказала).

Ако с това положение работата се изчерпва, то не би било нужно да се поставя в този конкретен случай въпрос за отделянето на т.нар. адгерентна социолингвистика, а би могло просто да се ограничим с т.нар. ингерентна социолингвистика, според която просто езикът така „решил“, условията на обществения живот така са се изменили, правилата за съчетаване на думите са станали други и задължителното изменение на наставката, както и формата за род на бащиното и фамилното име или на думите, означаващи професии, последователно се изравняват във форми от „общ род“. Но всъщност положението се оказва много по-сложно. На първо място - какво да правим с такива думи в езика, означаващи пак професии, като шивачка, предачка, тъкачка, машинистка и др. - думи, които напълно „кореспондират“ със съответните по значение съществителни имена от женски род? При това има и думи, като фигуристка, скиорка, гимнастичка, атлетка и др. Какво да правим също и с онези български граждани, които няма да приемат изменение в регистрирането на бащиното и фамилното им име по образеца на: Иван Петър Димитров, Иванка Петър Димитрова (още повече Иванка Петър Димитров)?! Изводът е да се засили вниманието към адгерентната социолингвистика, защото решаването на спорния въпрос за регистрацията на бащиното име на български граждани е именно в нейната компетентност.

Адгерентната социолингвистика, за разлика от ингерентната, се занимава с въпроси, които се характеризират с прозрачност по отношение на своята социолингвистична природа. Тук се усеща непосредственото влияние на външен по отношение на езика социален фактор при избора на една или друга дума, един или друг начин на езиково оформяне и изразяване. Адгерентната социолингвистика се интересува не просто от „вътре-езиковото“ установяване на дадения факт. Тя започва отначало винаги с из-учаването на социалната проблематика, с разглеждането на явленията и измененията, характеризиращи даденото общество, и едва след това се обръща към езика и езиковите форми.

Изводът е, че така трябва да се постъпи и при решаване на интересуващия ни въпрос за регистриране на бащиното име на български граждани, живеещи в Република България, по съответната исторически оформила се и официално призната за страната ономастична система. Що се отнася до регистрацията на български граждани, живеещи в чужбина временно или постоянно, както и на чужди граждани, живеещи временно или постоянно в Република България, те би следвало да имат правото на свободен избор коя система на ономастиката (антропонимията) ще приемат - тяхната национална или тази на страната, в която живеят. Може би това ще бъде най-верният път за решаване на обсъждания спорен въпрос в едно истински демократично и хуманно общество, в каквото имаме поне претенциите да живеем.

В заключение ще отбележа, че тук аз се опитах теоретично да разсъждавам по повдигнатия въпрос с оглед на това, да се постави неговото решение на научни основи. Накрая отново ще подчертая обаче, че за целта е необходимо основно проучване на проблема и сериозни изследвания в областта на ономастиката (антропонимията) като важен дял от съвременната адгерентна социолингвистика.

ЛИТЕРАТУРА

1. Бахнян 1981: Бахнян, К. В. Социолингвистический анализ антропонимов. // Теоретические проблемы социальной лингвистики. Москва, 1981, с. 305-325.

2. Виденов 1990: Виденов. М. Българска социолингвистика. София, 1990.

3. Калканова 1994: Калканова, Т. Динамика на българските лични имена след 1990 г. // Социолингвистика, 1994, № 1, с. 152.

4. Ковачев 1987: Ковачев, Н. Българска ономастика. София, 1987.

5. Суперанская 1970: Суперанская, А. В. Языковые и внеязыковые асоциации собственных имен. // Антропонимика. Москва, 1970.

6. Таджер 1973: Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част - дял 2. София, 1973.

© Фидана Даскалова, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 21. 02. 2004
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2003, бр. 5.