Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПАРАДОКСИТЕ НА ЕДИН МЕМОАР ОТ САМОКОВСКО - "КАК ЩЯХМЕ ДА ПОВАЛИМ ТУРСКАТА ИМПЕРИЯ" НА ХРИСТО МАРКОВ

Елена Азманова

web

Настоящата статия ще се опита да припомни един забравен мемоар - „Как щяхме да повалим турската империя“ на Христо Марков. Предизвикателствата за това са:

1. Времето на неговото публикуване. Това е годината 1924-а - време, когато произведенията, посветени на Априлското въстание, отшумяват. Интересът към историята, към „близкото минало“ и стремежът към осмислянето му са характерни за десетилетията непосредствено след Освобождението - 80-те и 90-те години на 19. век. Закъснялата поява на спомена се дължи на обстоятелството, че в периода 1884-1892 г. публикува трите тома на своите „Записки по българските въстания“ З. Стоянов, през 1884-1888 г. излизат четирите тома „Миналото“ на Ст. Заимов, както и редица други мемоарни творби, които „стабилизират правилния, истинския образ на историческите събития“1, изграждат „българския пантеон“. Споменът на Хр. Марков предполага друго естетическо измерение на събитието.

2. Различният естетически подход на изображение - пародийният. Събитие, канонизирано като героично не само чрез мемоарната, но и чрез художествената литература („Епопея на забравените“, „Под игото“, „Немили-недраги“ на Ив. Вазов), става обект на открито пародийна интерпретация, и то в произведение, което в жанрово отношение е между документалната и художествената традиция. Така събитието с героико-историческо измерение се оказва предмет на фикционално осмисляне, където като движеща сила се изявява пародията.

3. Авторът на това „особено“ произведение не се открива в енциклопедиите, липсва и в много от литературните справочници, в библиографските справочници за Априлското въстание, в краеведските трудове за Самоковския край. Малкото оскъдна информация за него е поместена в библиографския справочник „Историята на България в мемоарната литература“2.

Христо П. Марков е роден ок. 1870 г. в самоковското село Доспей3, където по време на Априлското въстание баща му е коджабашия (кмет) на селото. След Освобождението Хр. Марков е собственик на мина „Доспей“. Книжовник, педагог и историк, той е автор на книги с исторически сюжети в областта на мемоарното - „История на 9-те дни в Дряновския манастир, 1876 г.“; „Как щяхме да повалим турската империя“; на художественото - „Край царевите кладенци. Разкази. Том 1“; на две поеми и една историческа драма без художествени достойнства; на географско-историческия очерк „Белчинска баня и нейната околност“; както и на пет статии в периодичния печат, с които се стреми да докаже хипотезата, че Паисий Хилендарски е родом от с. Доспей. Умира ок. 1951 г.

Краткият мемоар на Хр. Марков заинтригува с полифункционалността на заглавието: „Как щяхме да повалим турската империя4 - едно неочаквано и необичайно заглавие за върховия исторически момент, неповторимо по отношение на семантичната си изразност. Съчетавайки в себе си полемичността на въпросителната форма за начин и причина - „как“, условността на бъдеще предварително време - „щяхме“, с леко иронизиращото „да повалим“, заглавието преобръща гледната точка, променя посоката на възприемане на събитията - от високото към ниското, от героичното към делничното, от митологичното към профанното.

И след такова осмисляне на заглавието попадаме на нов парадокс - портретът на Левски, поставен непосредствено под заглавието (в костюм, с бяла риза и папионка, без следа от емблематиката на легионер, знаменосец, революционер, дори дякон), един официален, институционализиран Левски. Текстът под снимката е с функциите на подзаглавие и гласи: „(Спомени), писани по случай 50-годишнината от смъртта на Васил Левски, Апостол за свободата“. Самото посвещение има дарителска функция, която допринася за идентификацията на текста с извънтекстови маркери - паратекстуални (заглавие - подзаглавие) и интертекстуални (образът на Левски в българската култура). От друга страна, съотнасянето на един подчертано двусмислен текст, като заглавието, с категорично емблематичен паратекст - снимката на Левски, и подзаглавието, играещо ролята на своеобразна мартирология („по случай... годишнината от смъртта...“) ражда поне три мисловни постановки:

1. Тези, които са щели „да повалят турската империя“, са съратници на Левски, а заглавието е подчертано патетично, в духа на 80-те години на 19. в.

2. Те не са съратници, а само съидейници и продължители на делото на Левски, а заглавието би трябвало да се тълкува в историко-наивистичния дух на епохата.

3. Портретът на Левски присъства в пространството на книгата само за да припомни за известни на читателя неща, т.е. той е маркер, изпълняващ функцията на увод, който трябва да отключи строго определени идентификационни механизми и да свърже в едно, съвсем не празнично, а иронично-пародийно пространство национално консолидиращото „Апостол за свободата“ и тръшкащите цяла една империя.

Най-приемлива се оказва третата постановка - не само защото е твърде провокативна, а и поради факта, че този спомен е писан през 1924 г. - време на изживян патриотико-идеалистичен подход.

Спомените започват направо - „Това бе през пролетта на 1876 год.“. И колкото бързо вкарва читателя в митологичността на приказките от типа на „Когато Господ ходеше по земята“, толкова бързо го и оттласква: „В селото Доспей бе завеял някакъв странен ветър“. Но този вятър е толкова далеч от ечащия на Чинтулов, колкото и събитийността в селото Доспей от тази в Панагюрище. Ефектът е търсен и бързо е намерен в ритмизирането и емоционалната нюансираност на градациите: „по къщите, по улиците, по тъмните кюшета се шущеше нещо тайно, нещо ужасно, а същевременно и радостно“. Събитието е ситуирано чрез представите тайно - ужасно - радостно, където феноменът на страха се оказва основание за съществуване и подбуда за действие. Страхът, със своите измерения от тайна до ужас, е онзи праг на преосмисляне на битието, който довежда до разтърсващото човека прозрение за изстрадването на щастието.

Подобни екзистенциални мотиви за действие се разчитат и в „Боят около Брацигово в 1876 г.“5 на Ат. Митев по повод унищожените от куршуми гюлови градини - „От една страна, се мисляше, че Брациговци губят от производителността, но, от друга, се мисляше, че повече печелят, като с тая загуба се придобива свободата“ (с. 43), където успехът на делото според въстаналите се основава именно на загубата, на лишаването от нещо насъщно.

За доспейци „тъмните кюшета“ са пространството, където се разнася „необяснимата нервозност“ за въстание. Изречението „Тия хора сериозно мислеха за освобождение от турското робство“ (с. 3) затваря текста с рамката на ироничното.

Вътре в този абзац е поместен портретът на Левски (същият от корицата), така че текстът от своя страна се възприема като своеобразна рамка на портрета. Текст и паратекст се оказват взаимосвързани в идеята за търсене и намиране на нови стойности на битието. Те функционират и като корелат за фикционалното и документалното на текста, като пряко афишират фигуративността на събитието.

Събитието се експлицира чрез конкретен образ, който от своя страна изработва концепти за ситуация и състояние: „Кой им бе вдъхнал тази идея; кой им бе втикнал тази опасна мисъл в главите?“ (с. 3). Отговорът на този въпрос организира парадокса на неочакваното пространство - затворено по своя характер и изолирано по разположение спрямо социума, а на всичкото отгоре, според народните представи, и населено със свръхестествени същества - „На този въпрос нека отговорят окадените стени на бай Ивановата валявица в с. Продановци, която е била обърната от бай Иванчо Илчов Валявичара на скривалище за народния апостол Васил Левски...“ (с. 3-4). Пръв от тези същества се оказва бай Иванчо - „бе една внушителна фигура, с дълги нескончаеми мустаци“, които го белязват не само за „луда глава“ (с. 4), но и са признак за нескончаемия му ум - „пък и вън от бай Иванча никаква интелигенция, в тогавашния смисъл на думата, не съществуваше“ (с. 4).

След колоритното описание на съратника авторовата инвенция търси и намира опора за събитието отново във фигурата на Левски - този път вътре в текста: „Събитията, които тук ще опиша, се дължат на деятелността, развита тук от Левски, който е странел от Самоков..., та повечето е пребивавал в околните села. Бидейки това така, Левски образувал един малък бунтовнически кружок около себе си“ (с. 4). И тук свършва позоваването на историческите закономерности - Левски страни от града, защото има основания: „из самоковските чорбаджийски среди недвусмислено му било заявено да не стъпва в града, че ще го предадат“ (с. 4). Но на какви обстоятелства се дължи фактът, че в този кръжок е попаднал и чичо Йовчо Йокпарата, не е ясно - „не зная по какъв начин“. Това оформя два пласта на възприемане на образите в книгата - на историческа закономерност и на историческа случайност.

В първия случай събитието е предпоставено от фигурата на националната консолидация. Тя е исторически конкретна, обществено известна - завършен, изграден образ за читателя. Не се нуждае от портретна характеристика, от мотивиране на действията и постъпките, защото сама по себе си е значеща, означаваща. При позоваването й се отключват определени, строго регламентирани асоциации, т.е. самата фигура се превръща в текст, документален и изчистен от всякаква фикционалност.

Във втория случай фигурите са сякаш случайно попаднали в предзададената им ситуация от исторически обоснованата фигура. Те са документално неустойчиви, варират, променят статута си, броя си („С кои хора още от Доспей се е познавал Левски, това не ми е известно“), техните образи носят следите на фикционалната игра и затова не могат да задействат събитието, а са участници в отделни ситуации на голямото Събитие. Тези герои на мемоарния текст функционират като състояния, предполагат рефлексия и идентификация, т.е. активират битие на събитието.

Така зададени, образите в мемоара обособяват революционното пространство: „Доспейци се бяха пробудили от дълбокия робски сън и сериозно замислили (?!) за провалянето на турската империя“ (с. 4). След тази втора семантична рамка текстът излиза категорично от всякаква митологичност и започва да се изгражда социумът на сериозно замислилите се: „главнокомандующият на четата“ чичо Йовчо Йокпарата, бай Мите Стафиткин и дядо Гълъб Ковачки - двамата аази (стареи) на селото, местният чорбаджия бай Иванчо Кашъмов (или Кашамов - името е написано с голяма носовка, б.м., Е.А.), „боговдъхновеният пророк“ даскал Главе, прочутият иманяр дядо Лазо Попов, „големият майстор в поставянето на барикади и засади и ужасен ловджия с примка на живи черкези“ бай Йончо Блажов, „чудният певец на народни песни“ бай Христо Докуза, „прочутият по онова време майстор“ Христо Чонгура, дедо Мито Кугията, Коле Стойков Сарамандата, бай Геоне Бусата, „винаги философски настроеният“ Иванчо Павлето - „Целата чета наброяваше около 30-40 души“.

Имената на героите предполагат богата метафоричност, а всеки от образите носи специфична и оригинална характеристика: за чичо Йовчо Йокпарата „Това военно изкуство... стратегия, за него бяха играчка“ (с. 8), бай Христо Докуза - „Голям юнак и бунтар по природа, той биваше винаги със запретнати ръкави и готов за бой като запнат арнаутски пищов“ (с. 9), дедо Мито Кугията е ходил на Севастополското „мурабе“, а лозунгът на прочутия иманяр дедо Лазо запраща образа дори отвъд героичното пространство: „Я разков, я москов“, сиреч имането ще се яви, ако би имало на лице едно от тия две средства: некакво биле, наречено разковниче, или пък ако дойде московът“ (с. 7).

Тук вече не може да отминем явната пародия, която се налага още в началото на прочита. Директното пародиране на променящото се пространство е породено от усилията на обикновения човек да разчете знаците на новото, но извършва търсенето на друго равнище - различно от това, в което са положени новите събития. Любопитните доспейци все още тълкуват света чрез Вечния календар, Мартин Зедека и премудрости Соломонови, при все че през същото село е минал отец Паисий и е оставил препис на „История славяноболгарская“...

Но този факт подлежи на друга интерпретация от селяните - той битува като митологичен маркер, а не като историческо писание - „турците откъдето са дошли, там ще си идат, техното е до „усиление“. - Усилиха ли се, те ще падат. Това го има у писанието: най-напред у премудростите Соломонови, у апокалипсиса, у славяноболгарската история, написана от нашия хилендарски светец, що е станал „невидим у Горублене“ (с. 7). Нещо повече, той играе ролята на оразличител между даскал Главе и дядо Лазо - и неочаквано се оказва приоритет на иманяра: „Заслугите на дядо Лазо се свеждат към едно: с откъслечни разкази из Паисиевата славянобългарска история той е подигал духа у съселенете си“ (с. 13). Това е и повод за омразата между двамата: „щом дойдеше старецът до славяноболгарската история, скръцнеше със зъби, стиснеше юмрук и изсипе куп хули против даскал Главе, който взел книгата уж да я чете, пък я заложил у некоя кръчма в Самоков“ (с. 8). Преди още да се задвижи, историческото се оказва неспособно да въздейства - „Историята“ достига до жителите на с. Доспей като мълва - за посвещаването на Паисий - и основание за раздори, но не и като документ. Пропадането на историята за сметка на всекидневието не може да внесе в социума търсеното революционно настроение, ето защо селяните приемат въстанието като манна небесна, нещо свръхестествено, за което те трябва да се подготвят.

Най-важните хора в този момент се оказват предсказателите, гадателите - баба Гена Пусулката, чиито „метеорологически познания... бяха несъмнени“ (с. 11), „местният астроном“ дядо Иванчо Джупанов, на когото не само Вечният календар и всички подвижни празници, но и „шикалкавенията на луната бяха му досущ познати“; а даскал Главе уверява, че „кръст от пет лъчезарни звезди предшествал изгрева на слънцето на Богоявление..., а това било знакът, че кръстът ще победи полумесеца“ (с. 6).

Обърнатият свят на героичното заживява с проблемите на случайно попадналите в Априлските събития доспеевци. Задвижването на селското събитие отново е отключено от образа на Левски - „Наистина, Левски вече не беше между живите, обаче посятото от него семе не изчезна, а здраво се бе вкоренило в душите на неколцина хора от селото и трябваше в каква-годе форма да се прояви и се прояви, макар и да съдържаше в себе си нещо наивно, нещо смешно и дори детинско“ (с. 8).

Сформираната революционна чета започва своето посвещение във военното изкуство. Организирането на революционното пространство се осъществява „посредством пискливото чуруликане на една особна свирка“, а обучението се извършва на ... турски език, „защото главнокомандующият владееше изрядно този язик, пък и военните си науки беше свършил в Тузлука“ (с. 9). Селяните тръгват да бутат турската империя, без да променят нещо от досегашния си свят. Преодоляването на репресивните знаци на чуждото се осъществява чрез усвояването им - военният опит на част от четата е придобит в сражения на страната на турците. Авторът съобщава, че дядо Мито е участник в Севастополското мурабе, „като е придружавал по неволя турската орда“, но тази информация е опровергана от думите на героя: „щом съглеждаха казаците високи върлини и на върха копие, разбегваха се като зайци на всички страни“ (с. 10). А свършването на военните науки в Тузлука на чичо Йовчо Йокпарата - земите край гр.Омуртаг, населени предимно с турци, - говори самò по себе си.

Въоръжението на четата също не отговаря на съвременните очаквания: „Пет-шестнадесет кремъклийки и евзалии пушки и толкоз ръждиви пищови съставяше лютото огнестрелно оръжие. Неколко касапски ятагана щяха да изпълняват ролята на възпеваната в народните песни кралимарковска „сабя дамаскиня“ и щяха да режат бръснатите и чалмести глави на турците. Една част пък бе въоръжена с коси по подобие на смъртта...“ (с. 9). Приведеният цитат не само описва, той и дава оценка, сравнява, разсъждава, обяснява. Това е позиция на разгръщане и разширяване на човешкото поведение. Героят има предзададена действителност - бедност и невъзможност да се въоръжи добре, която отключва механизъм за изработване на модели - набучване на острието на косата, подобно на щик, „защото можело и да сече, и да мушка“; да се изработят копия, „по подобие на онова, що носи Св. Тодор Стратилат“. Така, от гледна точка на рецепцията, събитието се случва, за да се разкрият образите - двама от четниците са се били на страната на турците, Коле Сарамандата, който предлага усъвършенстването на копията по подобие на християнските икони, „може би през целия си живот само еднаж е влизал в църква“ (с. 10), за подобрение на въоръжението „три пръта железо завчера откраднахме... от новия мадан“ (с. 10). Страшната артилерия обаче се състои от „далнобойното шишане“ на дедо Лазар Попов, което „поражавало всичко по пътя си до 600 и повече крачки и гърмяло неистово с такъв трясък, че близки и далечни чуки и канари ехтели и треперяли, като че вселената се разрушава“ (с. 10).

Задействането на революционното пространство се осъществява чрез провеждането на учебна стрелба, от която резултатите са „няколко пръсти вързани, една пушка и два пищова счупени, а на бай Петър Муховеца и чичо Георги Бусата веждите и клепачите опърлени, тъй като тия бъдащи въстаници хептен не пестили барута си“ (с. 14). Погледът на повествователя неслучайно пада върху комичното - все още опитът на бунтовниците не предполага прерастването му в знание.

Мотивите на тези революционери остават скрити, единствена крепителна нишка се оказва присъствието (паратекстуално) и влиянието (косвено) на Левски, но то не е достатъчно, за да предизвика активност от подобен род. Това създава особена релация на събитията към явен и скрит план на изразяване, които битуват в различни пространства. Тяхното несъвпадение обуславя и разминаването между наличност и необходимост. Оказва се, че механизмите на пародията се задействат в момент, когато разминаването в плана на героичното и плана на делничното е толкова голямо, че се появява необходимостта от компенсиране на загубата. Чрез функциите на пародията образите се приобщават към новото посредством уподобяване.

Така делничното настояще е видяно като предбитие на въстаниците, където движението на образите към героично преосмисляне на пространството така и не се осъществява. В крайна сметка двама черкези изненадват упражняващите се революционери и след кратка схватка малобройният противник избягва, а за стрелбата научават турските власти в Самоков. Взетите навреме мерки - сплашването на коджабашията и двамата стареи на селото - се оказват достатъчни за потушаването на революционния огън.

Приближаването и преместването на смисли, снопове от значения задействат процес на наслагване на парадоксални фигури в раздвоеното пространство. „Сгромолясването“ на Турция е най-усилно в кръчмата, където на групи бъдещите бунтовници изпразват чаши „и ги обръщат с дъното нагоре, викайки:Хайде, колкото капки, толкоз турци да останат на земята...“ (с. 13). Образите на мемоара активират случващото се не в пространството на историята, а извън него. Ситуативното им вписване се оказва обаче непреодолима трудност. Чрез разместване на маркерите за разпознаване на настоящето и разколебаването на пространството в света на доспейци нахлуват знаците на новото: „в къщата на бай Христо Докуза заседаваше висшият военен съвет, начело с чичо Йовчо Йокпарата. Така зер... тук се решаваше съдбата на цяла една империя!“ (с. 13). Така образите на ситуациите (доспейци) се приближават до захранващата фигура на събитието - Левски, Апостола на свободата.

„Отварянето“ на времето в мемоара и неговото преекспониране в двойна перспектива преодолява представата за времето като колективно единство. Измъкването от рамките на времето определя нов статус на героите - тяхната идентификация се извършва не на базата на вписването им в общественото събитие (което се оказва неуспешно), а именно чрез оттласкване от него.

Априлското въстание се оказва основен семантичен ключ за разчитане на българското пространство - силно колебаещо се в границите си, с висока амплитудност на приближаване към и оттласкване от света на „народите“.

Април 1876 година е емблема на национален връх, символизиращ въставането на народ с минало величие; но то се превръща и в онзи крайъгълен камък, който разрушава старото, разгражда и измъква пространството на българина от порядъка на митологичното време, освобождава съзнанието на българина от хипертрофиралия образ на старото отечество и изгражда нови образи на битието.

Така мемоарът се оказва модификация на знание и въображение за събитието. В крайна сметка творбата успява сама да задвижи механизма на разчитането на заглавие като „Как щяхме да повалим турската империя“ и ни дарява с възможността да проумеем още по-парадоксалното „как турската империя се спаси от „явна погибел“.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Пелева, И., Хранова, А. Учебник по литература за ХІ клас. София: Просвета, 2001, с. 45. [обратно]

2. История на България в мемоарната литература. Библиографски указател. Част І. София: Народна библиотека „Кирил и Методий“, 1985, с. 65. [обратно]

3. През 1965 г. селото е присъединено към с. Говедарци, Софийско. Енциклопедия „България“. Том 2. София, 1984, с. 420. [обратно]

4. Марков, Хр. Как щяхме да повалим турската империя. Бургас, 1924. [обратно]

5. Митев, А. Боят около Брацигово в 1876 г. Пловдив, 1881. [обратно]

 

 

© Елена Азманова, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 04. 03. 2004
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2003, бр. 5.