ЗАКЛИНАТЕЛНИЯТ ДИСКУРС НА ТЕОДОР ТРАЯНОВ КАТО ВТОРИЧНО МОДЕЛИРАЩ СЕМИОЗИС

Димитър Попов

web

По традиция заклинанието се разглежда като тип обреден фолклор и като речева практика е засвиделствано в бита и културата на всички народи - както в древни времена, така и днес, но, разбира се, със съответната специфика на проява, характерна за определения хронологичен срез.

За назоваване на разглежданото понятие в различните езици се използват разнообразни наименования (ср. Попов 1995: 255). Независимо от съответната нюансировка на съществуващите наименования като по-обобщено се приема названието заклинание.

В научните разработки заклинанията се разглеждат предимно като „кратки прозаически устно-поетически произведения, които притежават (по мнението на изпълнителите) сила с магическо въздействие“ (Кравцов, Лазутин 1983: 61). При изпълнение на заклинанието преследваната цел е заклеване за благополучие, свързано със стопанско-битовия или личния живот на човека, или предпазване от беди и нещастия. В историческата памет на човечеството заклинанията са свидетелства за вяра в магическата същност на словото.

Съвременните изследвачи са склонни да споделят в интерпретациите си идеите на неохумболтианството, използвайки за основа схващането за езика като вид Energia, т.е. като особен вид дейност или по-точно като въздействаща сила (фон Гумбольдт 1984: 70). Възраждането на тази идея днес намира все повече привърженици (Фрай 1993; Топоров 1993; Айсман, Гржибек, Цивян 1998). По повод на функцията на заклинанието Нортръп Фрай пише следното: „Много „примитивни“ общества притежават думи, изразяващи тази обща енергия на човешката личност и природното обкръжение, които не могат да бъдат преведени с нашите обикновени мисловни категории, обаче са проникнали дълбоко в техните: ...Произнасянето на думите може да задейства тази всеобща мощ и централната роля, която играят в магическото развитие вербални елементи като „заклинанието“ и др.под. Естествено следствие от този принцип е обстоятелството, че във всяка употреба на думите може да съществува потенциална магичност. В този контекст думите притежават мощ или динамична сила“ (Фрай 1993: 28). Тази формулировка се приема като основополагаща в настоящата разработка.

При интерпретацията на заклинанията е необходимо освен това да се има предвид, че думата е в състояние да закрепва, да унищожава или да променя, като по този начин се осъществява някакво действие.

Изначално нерядко употребата на словото се е съпровождала от действие (или свещенодействие) с някакъв предмет или вещ. Вярата в силата на словото е потенциално заложена в основата на заклинанията, които в едни случаи са били съпровождани от символични обредни действия, докато в други - такива въобще са отсъствали.

И. Хамп пише, че силата на словото се предизвиква или от самия говорещ, като по този начин словото представлява един от начините, с помощта на който той упражнява волята си да въздейства, или тази могъща сила се схваща като налична в самото слово (вътрешноприсъща). Следователно магическата сила може да произтича както от самите думи (фактически), така и от говорещия (персонално) (Хамп 1961: 23).

Заклинанията всъщност се осъзнават като вербални (и дори поведенчески) свидетелства за вяра в магическата сила на изреченото слово. Повечето от тях се възприемат като особен вид ритуални текстове с характер на формули и функция на клишета, на които се е приписвала въздействена магическа сила.

В настоящето се наблюдава тенденция към затихване на тяхната ритуална функция. Ако за миналото е характерно синкретично единство на слово, песен и обредно действие, то с течение на времето последните два елемента започват да отсъстват за сметка на засилените функции на думите. Тези словесни формули, независимо от своята краткост, започват да поемат постепенно цялата семантична натовареност, като по този начин се засилва и тяхното въздействие върху слушателя.

Каква е формата на речта при заклинанията?

Обикновено те са построени като кратки, предимно устни, монолози-обръщения, отправени към мним или реален адресат. В рецепцията на адресата лесно се долавя тяхната апелативна функция, предразполагаща в редица случаи и към диалог, при който репликите на втория говорещ представляват рекурентна реализация на репликите на адресанта, чрез което се осъществява и актът на закрепка на речта.

Като вторично моделиращ тип текст - напр. в поезията - заклинанието се употребява в писмена форма, придаваща своеобразна орнаменталност на израза.

За методологична база на настоящото изследване са послужили програмните тезиси за семиотично описание на културата на представителите на Московско-Тартуската школа с оглед на приложението им върху славянски текстове. Там тези текстове се разглеждат като вторично моделиращи знакови системи (през периода 1962-1973 г.).

“Под “вторично моделиращи системи” се разбират такива семиотични системи, с помощта на които могат да бъдат конструирани моделите на света, съответно и техните фрагменти. Тези системи са вторични по отношение на първичната система на естествения език, тъй като те почиват непосредствено върху нея (както надезиковата система на художествената литература) или се явяват като паралелни форми (музика или живопис)” (Лотман и др. 1986: 108).

Каква е граматиката на заклинателните текстове? Какви са техните прагматически функции? Или с други думи, какъв е перлокутивният механизъм на заклинателния дискурс? Това са част от въпросите, които са залегнали в основата на изследователския интерес.

В настоящата разработка поетическият дискурс на заклинанието се интерпретира като глобален инхерентен механизъм на интертекстуалността. Конкретната цел на изследването е да бъде откроена ритуалната фреймова структура на заклинанието като вторично моделиращ тип текст.

Структурата на художествения текст може да бъде разглеждана на три нива:

1. Граматико-семантично ниво - представено като асоциативно-вербална мрежа, съдържаща в себе си речника и граматиката. Това ниво представя “хоризонталния контекст”.

2. Когнитивно ниво - регистрирано във вид на йерархически организиран личностен тезаурус на твореца, който включва неговите знания и опит на носител на езика и отразява неговата езикова картина на света, обуславяща “вертикалния контекст”, представен като фрейм.

3. Прагматическо ниво - включващо съвкупност от езикови средства за изразяване на мотивите, стремежите, интересите, интенциите и целите на говорещия (пишещия), които са насочени към постигане на определено въздействие върху слушащия.

Когато единиците на перлокуцията се разгледат на всяко едно от трите нива, би могло да се даде отговор на следните въпроси: Какво е казано? Как е казано? Защо, с каква цел е казано?

За да стане възможно описанието на механизма за речево въздействие на заклинанието в стихотворен текст, като се опираме на упоменатите три нива, целесъобразно е за целите на такъв тип анализ да се използват някои положения от теорията на речевите актове, отразени в работата на Дж. Остин “How to do things with words”. В рамките на тази теория се казва, “че произнасянето на някои думи често и дори обичайно оказва определено последващо въздействие (effect) върху чувствата, мислите или действията на аудиторията, говорещия или други лица, и това може да бъде обмислен, преднамерен, целенасочен ефект” (Остин 1986: 88). Осъществяването на акт от този тип Дж. Остин нарича перлокуция. “С помощта на перлокутивните актове човек способства да се предизвика нещо или да се постигне нещо посредством говорене, напр. да се убеждава, да се принуждава, да се застрашава, да се удивлява някой или пък да бъде въведен той в заблуждение” (Остин 1986: 100). Остиновата теория би могла да способства да се обясни и да се покаже формално на базата на заклинание в поетически текстове как някои външно, привидно независими едно от друго изказвания, принадлежащи към различни поетически текстове от творчеството на един и същ автор, могат на основата на т.нар. постулат за интертекстовост да се разглеждат като единен тип дискурс.

От гледна точка на семиотиката речевият акт е пресечната точка на екзоцентрични и ендоцентрични сили в комуникативната интеракция. Екзоцентричните сили са важни за изразяването на интертекстуалността на поетическия текст. В дадения случай това способства за кореспонденцията на речевия акт заклинание от поетическите творби на Т. Траянов със сакралния речев акт заклинание като магическа формула от фолклора (ср. “Заклинание на земята” от Т. Траянов с фолклорните заклинателни формули - речеви актове за благословия за плодородие на земята). Ендоцентричните сили са представени чрез възможността всеки речев акт едновременно да бъде запланувана (преднамерена) и незапланувана (непреднамерена) постъпка, защото именно във възможността на такова съжителство се проявява субективността на речевия акт (ср. речевия акт благопожелание, изразен чрез формулата “Да пребъде!” от “Заклинание на земята”, и речевия акт пожелание за сбъдване в израза “Кръвта им нека бъде небесното причастие” от “Далечен хор”).

Изборът на текстове от творчеството на Теодор Траянов е предизвикан от факта, че този автор е един от най-изявените представители на българския символизъм. Руският символист Александър Блок пише, че ритмичното заклинание хипнотизира, внушава, принуждава. В това именно се проявява перлокутивният ефект, който словото оказва като въздействие върху слушащия. Интересът на символистите към заклинателните формули е мотивиран, защото заклинанието е тясно свързано с мита и по такъв начин служи като ярък текстов модел за неговата символна интерпретация. Функцията на заклинанията предопределя особеностите на тяхната форма и на тяхното съдържание.

Заклинанието в творчеството на Т. Траянов функционира или като отделна формула, притежаваща статута на микротекст, както това е представено в “COR CORDIUM”, където заклинателната формула се състои единствено от императивен предикат (Станете бранен кораб..., С човека се втурнете), докато в “На младостта” заклинателният микротекст е представен индиректно (илюстративно) като метатекст, където поетът-маг описва заклинателния характер на своето вербално поведение, използвайки перформативни глаголи от типа “слагам последно славословие”, “аз славя твойте нощи”.

В художествения текст “Иманяр” на фона на цялото текстово пространство се забелязва вмъкване, вплитане на заклинателен микротекст, като напр. “Възлез, чудотворец, със тайни обгърнат”, т.е. заклинанието представлява отделен малък фрагмент (вставка) в текста.

В лириката на Т. Траянов се забелязват също и заклинания, които функционират като монолитен кохерентен текст, чиито композиционни фрагменти и поотделно също се схващат като самостоятелни заклинателни микротекстове. Такъв е случаят със стихотворението “Заклинание на земята” от триптиха “Български заклинания”, чиято структура се състои от шест композиционни части, всяка от които е организирана и подчинена на определен речев акт (РА). Схематично това може да бъде представено по следния начин:

РА І: ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО, реализирано чрез рекурентна употреба на апели, представени анафорично, напр.:

Възлез проявена,
О сила нетленна,
Възлез самородна
...............................

Двата кореференциални глагола са се интегрирали в категоричния императив на следващите заклинателни формули от първия фрагмент: “В живот се прераждай” и “Гори въплътена, Душа чудотворна”.

РА ІІ: БЛАГОСЛОВИЯ, представена чрез акумулация от предикати във второ лице, единствено число, императивна модалност, напр.:

Заливай със злато
Простори обширни,
Откърмяй, закриляй
Насъщния плод,
Насищай със щедрост
Годините мирни,
Труда благославяй
................................

РА ІІІ: БЛАГОПОЖЕЛАНИЕ, експлицирано чрез един единствен предикат в оптативна модалност в целия трети фрагмент, напр.:

Чрез теб да пребъде
Стоманата свята
.................................

РА ІV: МОЛБА, реализирана чрез акумулация от четири предиката, първият и третият от които са перфективни и придават нюанс на категоричност на молбата, докато имперфективната употребата на втория и четвъртия глагол създава впечатлението за протяжност, за разпростиране на действието във времето. Последователността в редуването на глаголи от свършен и несвършен вид създава впечатлението за релефност и засилена емоционална наситеност на заклинателния дискурс, напр.:

Стори да погинат
Злини и нещастия,
Изтривай следите
На гибел и срам,
Разкрий чудесата
На свойто причастие,
Кръщавай сърдцата
В числителен плам!

РА V: БЛАГОПОЖЕЛАНИЕ, осъществено с участието на усилителния партикул “нека” в императивната употреба:

Чрез теб нека прати
Всевишната Воля
Лазурното чудо
На земния рай,
...........................

РА VІ: ЗАВЕТ, който кореспондира с формулите закрепки във фолклорните заклинателни текстове, като напр.:

О мощ проявена
............................
Завета разкрий:
Делата остават
Човек е преходен!
Народът е вечен
В това, що твори!

В този последен фрагмент заклинателният текст започва с апел и завършва с два констативни речеви акта (“Човек е преходен! Народът е вечен”), които са изречени като сентенции. Тази сентенциална употреба окончателно генерализира закрепката на цялостния дискурс и по този начин представя един сложен заклинателен модел, притежаващ статута на глобален фрейм.

В поетическия цикъл “Български балади” на Теодор Траянов заклинателните формули са представени най-добре в триптиха “Български заклинания”, който включва “Заклинание на земята”, “Заклинание на духа” и “Заклинание на словото”. Като знак тази универсална магическа триада, изградена от трите глобални концепта ЗЕМЯ, ДУХ и СЛОВО, излъчва особена въздействаща сила върху реципиента. Всеки отделен концепт сам по себе си изгражда тематичния център на фрейма на когнитивно ниво, а фреймовите структури са изградени като последователност от речеви актове (ср. “Заклинание на земята”). Отделните микротекстове съществуват като перлокутивни типове речеви актове.

При статистическо наблюдение е интересно да се отбележи каква е фреквентността на употребата на различните типове заклинателни речеви актове в стиховете на Т. Траянов. Обработката на данните свидетелства за това, че едни от най-често срещаните типове заклинателни речеви актове са БЛАГОСЛОВИЯТА и БЛАГОПОЖЕЛАНИЕТО.

Прави впечатление и това, че заклинателните текстове са изпъстрени с множество монолози-обръщения, които обикновено се произнасят с повелителни и възклицателни интонации, като напр.: “О, сила нетленна”, “О, мощ проявена” (в “Заклинание на земята”); “О, дух на буйствен праотец!” (в “Заклинание на духа”); “О, реч на дух свободен, с победно славословие” (в “Заклинание на словото”); “О, дух неспокоен на мойта земя” (в “Иманяр”); “О, сънища безбройни” (в “Cor cordium”).

Прозодията на заклинанието свидетелства за преобладаващо използване на възклицателни възходящи императивни интонации (маркирани с мелодични контури за незавършеност). Предикатите са обикновено акцентно изтъкнати и тяхната интензивност (сила) при изричането им способства те да се открояват като семантични доминанти на фона на останалите елементи в текстовото пространство. Като маркери на патетичен дискурс изброените показатели въздействат особено емоционално върху слушащия.

Изводът, който се налага от слуховото впечатление на заклинателните поетични текстове в творчеството на Теодор Траянов е, че цялата мощ от употреби на заклинателни речеви актове функционира като глобален фреймов механизъм с чародейно въздействие, зададен генетично още и като универсален код в историческата памет на човека.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Гумбольдт 1984: Гумбольдт, В. Избранные труды по языкознанию. Москва, 1984.

Кравцов, Лазутин 1983: Кравцов, Н., Лазутин, С. Русское устное народное творчество. Москва, 1983.

Остин 1986: Остин, Дж. Слово как действие. // Новое в зарубежной лингвистике. Вып. 17. Москва, 1986.

Попов 1995: Попов, Д. Лингвистични функции на заклинанието като тип вторично моделиран текст. // Език и свят. Съвременна филологическа проблематика. Юбилеен сборник. Т. І. Езикознание. Пловдив, 1995.

Топоров 1993: Топоров, В. Н. Исследования в области балто-славянской духовной культуры. Заговор. Москва, 1993.

Фрай 1993: Фрай, Н. Великият код. София, 1993.

Айсман, Гржибек, Цивян 1998: Eismann, W., Grzybek, P., Civ’jan, T. Semiotische Studien zu Zauberspruch und Beschwörungsformel. Simple Forms Reconsidered III. Bochum, 1998.

Хамп 1961: Hampp, I. Beschwörung. Segen. Gebet. Untersuchungen zum Zauberspruch aus dem Bereich der Volksheilkunde. Stuttgart, 1961.

Лотман и др. 1986: Lotman, Ju. M., Uspenskij, B., Ivanov, Vjač. Vs., Toporov, V. N., Pjatigorskij, A. Thesen zur semiotischen Beschreibung der Kultur (in Anwendung auf slawische Texte). // Eimermacher, K. (Hg.). Semiotica Sovietica 1 & 2. Sowjetische Arbeiten der Moskauer und Tartuer Schule zu sekundären modellbildende Zeichensystemen (1962-1973) (=Aachener Studien zur Semiotik und Kommunikationsforschung 5.1. & 5.2.). Aachen, 1986.

(c) Димитър Попов, 2004
(c) Издателство LiterNet, 18. 03. 2004
=============================
Първо издание, електронно.