1. Стилистична вариативност на произношението

Стилът чрез единството на съставящите го изразни средства представлява езикова подсистема. Речта реално съществува именно под формата на различни стилистични регистри, чрез които се оформя речевото поведение. Изборът на езиковите средства се извършва, както е известно, на различни равнища: фонетично, лексикално, граматично. В областта на лексиката една дума от един семантичен кръг може да бъде заменена с друга, в областта на синтаксиса - някои предпочитат къси и стегнати изречения, а други по-дълги и с по-усложнена конструкция.

В областта на фоностилистиката изборът, обаче, е по-особен, независимо от това, че се основава на същия принцип както при лексиката и синтаксиса - избират се вариантите, които се съдържат в самата езикова система. Както в областта на лексиката може да се направи избор между възрастен, стар и дърт, за да се създаде определен стил и чрез него да се направи емоционално-оценъчна характеристика, така и във фоностилистиката чрез избора на вариантите на сегментните и супрасегментните единици (фоностилемите и интонемите) може да се изгради желаният фонетичен стил и въз основа на него говорещият да се включи в езиковото общуване с оглед на конкретната комуникативна ситуация.

В трудовете по фонология нееднократно се упоменава съществуването на социално-стилистични алофони. Така например Н. С. Трубецкой отбелязва, че факултативните алофони (по терминологията на Н. С. Трубецкой - варианти) се разпадат на стилистично съществени и стилистично несъществени. В групата на стилистично съществените алофони се включват физиономичните алофони, с чиято помощ могат да бъдат обозначени социалните стилове на речта (Трубецкой 1960: 54). Алофоните се подразделят на три типа: 1) основни (типични); 2) второстепенни (комбинаторни и позиционни) и 3) свободни (стилистични).

Свободните варианти (сегментни и супрасегментни) трябва да се разглеждат във връзка със социалната норма, която се обуславя от процеса на условията на общуването и се реализира в речта, докато основните и второстепенните варианти трябва да се разглеждат във връзка с обективната норма, която се обуславя от системата на езика (Попов 1992).

Терминът стил на произношение отразява реализацията на закономерностите при функционирането на фонетичните средства в различни форми и типове на устната реч, т.е. в различни типове дискурс (напр. в сценичната реч на театъра, ораторската реч на политици, диалогът на токшоуто, проповедта на свещенника, спонтанния разговор между близки хора, шептенето в неформална и формална ситуация, речитатива на рекламния дискурс и др). Възникването на термина е резултат от междудисциплинарната координация за изследване на езика, появила се вследствие на взаимодействието между стилистиката, фонетиката, социолингвистиката, акустиката и др. Като продукт на това взаимодействие се появява направлението фоностилистика, в чиито рамки терминът стил на произношение заема централно място.

Фонетичните особености на произносителния стил се определят както въз основа на сегментните, така и въз основа на супрасегментните единици на речта. Ясният и отчетлив изговор на звуковете, тяхното изпускане или вмъкване, допълнителната лабиализация, назализация и др. определят до голяма степен фонетичното съдържание на един или друг произносителен стил. Както беше споменато, най-важно значение за определяне на произносителния стил има употребата на свободните варианти, които за разлика от основните и второстепенните (комбинаторни и позиционни) не са обусловени от позицията. Така например на сегментно равнище редукцията на гласните може да бъде по-силно или по-слабо изразена. По-силната редукция се схваща като белег на разговорност (с наличие на фонетични диалектизми), а по-слабата редукция маркира по-изискания, по-грижливия изговор (напр., произносителния стил на тържествената реч).

Интонационното оформяне на речта (чрез нейните компоненти - мелодика, пауза, интензитет, темп) е съществен критерий за прозодичното обособяване на един или друг произносителен стил. От друга страна стана ясно, че прозодията е призована да диференцира различните типове дискурс с оглед на социалните особености в изговора, с оглед на регионалния или чуждия акцент, половата принадлежност и професионалната детерминираност на говорещия. В този смисъл М. М Бахтин пише, че интонацията е социална par excellence (Волошинов (1926) 2000: 80).

В българската лингвистика е разпространено схващането, че произносителният стил трябва да се разглежда като неделимо единство от сегментни и супрасегментни единици, съчетани по определен начин. От гледище на фонетичната организация както на сегментните, така и на супрасегментните единици се говори най-общо за съществуването два основни произносителни стила - маркиран и немаркиран (Тилков 1974).

В зависимост от целите на изказването и обстановката, в която протича речта, произносителните стилове от своя страна могат да имат различен брой подстилови разновидности.

Под маркираност и немаркираност се разбира обработеност или необработеност на звуковите средства, взискателно или невзискателно произношение, изговор, близък или отдалечен от правоговорните норми. Във Фигура №1 и Фигура №2 са представени за сравнение слуховите образи съответно на небрежен и на взискателен (книжовен) изговор на фразата Не ме пипай, бе! в речта на един и същ говорещ.

Наблюдавайки спектрите на двата изговора и изхождайки от субективното слухово възприиятие, веднага се забелязват както сегментните им диферентори (напр. консонантната геминация, удължаването и др. в невзискателното произношение), така и техните прозодични различия (в мелодиката, паузирането и броя на интонационните групи, скоростта на произношението, напрегнатата / отпуснатата фонация и др).

Фиг. № 1: Небрежен изговор на фразата Не ме пипай, бе.

Фиг. № 2: Книжовен изговор на фразата Не ме пипай, бе.

2. Изговорни стилове в българската реч

2. 1. Маркиран произносителен стил

аркираният стил от гледище на реализацията се характеризира с обработеност на фонетичните компоненти на фразата и със значителна напрегнатост на говорния апарат, обуславящ оптималната артикулация на звуковете в речта. Така напр. неударените гласни се редуцират в по-малка степен, не се допуска изпадане на съгласни и т.н. От друга страна, изискванията на правоговорната норма се спазват максимално. Маркираният стил се използва преди всичко при монологичната форма на езиково общуване. В зависимост от съдържанието на езиковото съобщение и търсения ефект на неговото въздействие маркираният стил може да зазвучи тържествено или по-спокойно и делово, т.е. да се обособи в два произносителни подстила - тържествен и неутрален.

2. 1. 1. Тържественият произносителен подстил се използва за съобщаване на изключително важни събития. За неговото фонетично оформяне основна роля играе интонацията с особено и нарочно подчертаване на нейните компоненти - темп, мелодика, паузи и обща интензивност. Този подстил се характеризира най-общо със следните интонационни особености:

а) Подчертано накъсване на фразата с обособяване на голям брой синтагми;

б) Изобилие на мелодични контури за незавършеност с подчертаване на възходящата мелодика, които създават впечатление за патетика на речта;

в) Голям брой паузи, които в повечето случаи са удължени както на границата на синтагмите, така и в края на съобщението;

г) Бавен темп на речта, създаващ понякога и впечатление за известна монотонност;

д) Ярко открояване на логическите ударения чрез тонална емфаза, които се употребяват от говорещия почти във всяка фраза;

е) Обща засиленост на изговора на цялото съобщение, т.е. повишена интензивност.

ко интонационните ресурси на този стил бъдат използвани за съобщаване на най-обикновени събития, това би създало впечатлението за излишна помпозност на речта или впечатление за суха декларативност и фалшива емоционалност.

2. 1. 2. Неутралният произносителен подстил се използва от говорителите по радиото и телевизията, от докладчици по събрания, учители, изобщо от всички тези, които по един или друг начин се включват в процеса на масовата комуникация. Неутралният стил не означава неутрално отношение към предмета на изказването. Определението „неутрален“ е само от гледище на фонетичната реализация.

Неутралният стил се определя като подстил на маркирания преди всичко с обработеността на фонетичните компоненти, т.е. тази обработеност е негов основен белег. В същото време обаче в сравнение с тържествения подстил той е неутрален именно с липсата на подчертаните и нарочно търсени ефекти на интонационните компоненти. Най-общо той може да бъде характеризиран по следния начин:

а) Липса на удължени паузи;

б) Среден темп на изговор (нито бавен, нито бърз);

в) Умерена сила на изговора;

г) Комбинирано използване на възходящата, равната и низходящата мелодика.

Изговорът на отделната дума съвпада с нейното писмено отбелязване. Не се допускат изпадания и сливания на отделни звукове и срички, които са непрепоръчителни от гледище на правоговорната норма. Неутралността на интонационната огласовка понякога създава впечатлението за монотонност на речта (липса на интонационна релефност).

2. 2. Немаркиран произносителен стил

Немаркираният стил, наричан още непълен, битово-разговорен, непринуден, е произносителната практика на ежедневието - в сферата на битовото общуване и трудовата дейност, в семейството, в компания сред приятели и т.н. Нарича се немаркиран поради липсата на обработеност на фонетичните компоненти, за които се спомена при маркирания стил. Обичайната форма на неговата реализация е диалогичната (чрез последователности от реплики), при която събеседниците не полагат особени усилия за грижлив изговор на сегментните единици. Отделните реплики се отличават с краткост и опростени синтактични конструкции.

От гледище на произношението немаркираният стил се характеризира с липса на отчетливо артикулиране на звуковете, сливане на отделни звукове в един звук и най-вече с изпадане на звуковете от състава на думата (напр. тва вм. това, тримесчие вм. тримесечие, матрялна база вм. материална база, идьот вм. идиот, виши военни вм. висши военни, ткъв вм. такъв, отиъмси вм. отивам си, шходтили вм. ще ходите ли и др.), изобщо с това, което обикновено се нарича небрежен изговор. Интонационните характеристики на немаркирания стил са извънредно разнообразни и трудно се поддават на описание поради неизчерпаемостта на речевите ситуации и многообразието на целите на изказването. В най-обобщен вид те биха могли да бъдат охарактеризирани по следния начин:

а) Слабо изразено членение на фразата на отделни синтагми;

б) Наличие на хезитационни паузи (за колебание);

в) По-малък брой и скъсено времетраене на реалните (лингвистичните) паузи в сравнение с броя и времетраенето на тези при маркирания стил;

г) Темпът на речта е неравномерен - ту забавен, ту забързан в зависимост от обстановката и целта на съобщението;

д) Неравномерна е и силата на изговора на отделните съобщения;

е) Сравнително по-малки интервали между мелодичните контури на отделните синтагми.

3. Регионални изговорни типове

Регионалните фонетични особености на родния диалект често съпътстват книжовното произношение. Въз основа на влиянието на диалектите се обособяват две основни регионални произносителни практики: от източнобългарски и от западнобългарски произносителен тип.

Екстремните прояви на палатализираност на съгласни пред е и и (ср. разликата между екстремно мекия изговор в сравнение с книжовния във Фиг 3а и Фиг 3б и редукцията в източния произносителен тип в редица случаи стават обект на насмешка (ср. напр.: д’ет’иту вм. детето, мумич’ънцътъ вм. момиченцата, Ний см’и ут’ дъл’еко, щот’ гувор’им м’еку). В западнобългарския произносителен тип като некоректна изговорна практика и белег на немаркиран стил се окачествява твърдият изговор на някои граматични форми (глаголни окончания и определителен член, напр.: говоръ, спъ, мислъ вм. говор’ъ, сп’ъ, мисл’ъ; учителъ, писателъ, зетъ вм. учител’ъ, писател’ъ, зет’ъ).

Фиг. № 3а: Мек източнобългарски произносителен тип на фразата Добър ден  

Фиг. № 3б: Книжовен изговор на фразата Добър ден

Характерен фоностилистичен западнобългарски изговорен вариант на сегментно равнище представлява редовната употреба на твърдото билабиално в Пернишкия край, което предизвиква насмешка сред останалите носители на българския език и често се възприема като маниерен изговор, напр. , . Подчертано иронизиране и пародиране на тази изговорна особеност, пораждаща ярък фоностилистичен ефект, се наблюдава в речитатива на песента “Скакалец”, изпълнявана от групата “Хиподил”. Такава преднамерено търсена пародийна употреба се наблюдава и в изговора на радиоводещ, ср. Фигура № 4:

Фиг. № 4: Изговор на билабиално твърдо “л” в думата СКАКАЛЕЦ

Това явление се е превърнало дори във фоностилистичен “хит” в разговорната практика, когато говорещият преследва постигането на ярък комичен ефект в изказа си.

Екзотичната стилистика на източнобългарския регионален изговорен тип може да бъде илюстрирана с речта на дете от рекламния дискурс на телевизионна медия от гр. Шумен, където много от гореспоменатите характеристики на местния диалект се проявяват ясно по спектрите - виж Фигура № 5:

Фиг. № 5: Източнобългарски фоностилистичен вариант на фразата Много искам да порасна и да уча в Шуменския университет (детски глас)

ного рядко срещана стилистична окраска притежава и архаичният регионален изговор (с особен квантитет на гласните) на 100-годишна жена от с. Голица (Варненско), носителка на старинния еркечки диалект. Представата за уникалната музикалност на тази екзотична речева практика е илюстрирана чрез слуховия образ на нейната интонационна огласовка във Фигура № 6:

Фиг. № 6: Регионален изговор от с. Голица (Еркечки говор) на фразата

Стъмнило ли се беше

Интересен стилистичен ефект върху реципиента в България предизвиква и необичайното произношение на лица, говорещи български в семейната си среда, но родени и живеещи постоянно в региони извън пределите на България, чиято реч е силно повлияна от регионалната артикулационна база. Употребата на чужди за българската фонемна система звукове при продукцията на българска реч може да се определи като проява на ксенофония (от англ. xenophones - термин на Р. Еклънд и А. Линдстрьом). Речта на днешните банатски българи (с. Винга) е повлияна във фонетично отношение от румънската фонетика. Такива изговорни особености изглеждат необичайни спрямо книжовния български изговор и се възприемат като свидетелство за чужд акцент, който оказва и определен стилистичен ефект върху реципиента. Илюстрация за характерния мек изговор на като белег за особен чужд акцент в произношението представлява Фигура № 7.

Фиг. № 7: Слухов образ на фразата Ми, нали колежката беше млада, изговорена с чужд (румънски) акцент

Прозодичната регионалнодиалектна вариативност на българската реч все още не е била обект на проучване. Настоящият принос също не си поставя за цел такова изследване. Изучаването на прозодията на регионалнодиалектната вариативност е сложна задача, която би могла да се осъществи само при екипното участие на група от изследователи, ангажирани в разработването на специален проект.

4. Групови изговорни типове

Речевото поведение на говорещия човек се формира под въздействието на сложния комплекс от редица реално неотделими социално-демографски обстоятелства. Според М. Виденов говорещата личност е разностранно и уникално явление и тази уникалност произтича преди всичко от безкрайното разнообразие от социални контакти, от индивидуалните наклонности и предпочитания, които се вербализират с помощта на различни социолингвистични речеви маркери, свързани с произхода и местоживеенето, с възрастта, с образованието и професията, с пола, с етническата или религиозната принадлежност и др. Една част от маркерите изпълняват стилистични функции, т.е. те са търсени и желани (ср. Виденов 1998).

Груповите изговорни типове представляват цяла галерия от различни социолектни речеви практики, предопределени от принадлежността на говорещия към съответна група въз основа на критерииите полова идентичност, възрастова идентичност, социален статус, професионална принадлежност и др.

Настоящото изследване не си поставя претенциозната задача да даде една пълна представа на груповите изговорни речеви изяви. Тук са представени само отделни типични и характерни прояви на изговора, които свидетелстват за корпоративната принадлежност на говорещия към определена група. При това границите на отделните групи са отворени и подвижни, което свидетелства за това, че определен говорещ по редица особености може да бъде отнесен към различни групи с оглед на проявата на съответните социолингвистични маркери в неговата реч.

По повод на определянето на половата идентичност по гласа на говорещия е необходимо да се отбележи, че основната честота на гласа (pitch, F₀) не е определящ фактор за различаването на мъжки / женски глас, въпреки принципната визуална реализация на женските гласове в горната част на спектъра и съответно изобразяването на мъжките гласове в по-ниските спектрални честоти. Така напр., гласът на американската певица Шер, както и този на известната от близкото минало Аманда Лиър са характерно по-ниски от гласовете на много мъже, ала въпреки това те се възприемат като женски. Множество рок певци (мъже) пък изпълняват песните си с фалцет и гласовете им се възприемат като женски, в редица случаи дори някои аудитори се затрудняват при определянето на пола на изпълнителя. Същото важи и за спинтовите тенори в оперното пеене. В това отношение интерес от фоностилистично гледище представлява речевият репертоар на говорещи с транссексуална идентичност, които са с мъжки произход, но в обществото присъстват с женската си идентичност, която типизира тяхното речево поведение. В процеса на трудовите им изяви в публичното пространство те изпълняват различни роли - на радиоводещи, артисти, модератори, певци и др. Тук интерес представляват фоностилистичните признаци на прозодичната огласовка в дискурса на травеститите.

А. Дискурс на травеститите

Тази група говорещи се стреми да подчертае максимално женствения си маниер на изговор като за тази цел се използва говоренето с фалцет. Фалцетът функционира като маркиран регистър, който се реализира чрез прехода в горната граница на честотния диапазон. Перцептивно подобна речева практика се осъзнава от реципиента като женствена артикулация с характерен висок регистър, при която обаче на места се забелязват преходи към параметрите на вродения по-нисък диапазон на нормалния непреднамерен изговор. Фалцетната фонация в случая е преднамерено търсена от говорещия и тя се постига чрез повдигането на ларинкса (в това число и на адамовата ябълка), в който са разположени гласните струни, нагоре и намаляване на дължината на гласовия тракт (изнесена напред артикулация); чрез постоянните изменения на модулацията на гласа и увеличаване на основната честота; чрез удължаване на времетраенето при изговора на гласните; чрез провлачването на артикулацията, което от своя страна се възприема като ленив, артистистичен и леко небрежен, дори в отделни случаи като разглезен изговор, съчетан с придихателна фонация и назална артикулация(като свидетелство за превзетост и дори флиртуване в речта) (ср. фиг. № 8 и фиг. № 9).

Фиг. № 8: Маркиран висок регистър с фалцетна фонация в изговора на травестит (водещ на развлекателно рекламно-информационно радиопредаване)

Фиг. № 9: Изговор на травестит Това той съм аз (FCT+PDH)(имитация на женска реч)

Б. Дискурс на младежкия сленг (“мачо”-изговорен тип)

Така нареченият “мачо”-изговорен тип се наблюдава в мъжката реч, както и в речта на някои тийнейджъри, които вече се самоосъзнават като представители на мъжкия пол (през периода на пубертета) и чрез речта си се опитват да прикрият мутациите на гласа си, демонстрирайки мъжественост с дрезгав глас в изговора. Характерна особеност на този изговорен тип представлява и използването на вибрацията като характерен тип регистър, който се постига чрез преминаването в долната граница на честотния диапазон. Перцептуално такова произношение се квалифицира като ниска темброва окраска, маркирана с вибрация. Преобладава небрежният изговор с емфатично удължаване на гласните при изразяване на ярка емоция, изпускане на съгласни, бърз темп на речта и сливане на компонентите на фразата в една дихателна група. Тези фоностилистични особености свидетелстват за характерна доминантна реч, за изразено чувство на превъзходство (или презрение) в речта на говорещия, тшеславие и пренебрежително отношение към останалите участници в комуникацията (ср. фиг. № 10).

Фиг. № 10: Тонална емфаза в нисък тонален диапазон, маркирана с вибрация във фразата: КаКЪ-ЪВто и да е вашия би-изнес (VBR).

В отделни случаи пренебрежителното отношение се експлицира и с помощта на ленивата назална артикулация (тъй нареченото “говорене през нос”) и относително високия тонален диапазон на изговора (ср. фиг. № 11).

Фиг. № 11: “Мачо”-изговорен тип с назална артикулация на фразата Мно-о яко (VBR)(с вибрация)

Дискурсът на младежкия сленг е ярко прозодично явление, чиито реплики много често се изговарят с извънредно бърза скорост, изключително небрежно произношение и монотонен разтеглен равен интонационен контур, разположен в изключително висок тонален диапазон (ср. фиг. № 12). На пръв поглед се създава впечатлението за безизразност на прозодията поради липсата на релефност в реализацията на мелодиката и заради отсъствието на ясно откроими паузи, които да парцелират отделните фрагменти. Това впечатление обаче се компенсира чрез използването на фонационни средства, като напр. напрегнат глас + крясък в гласа, които способстват за оформянето на фоностилистичния ореол на тарикатската реч.

Фиг. № 12: Тарикатски небрежен изговор на фразата Неа-а се пла-ашиш ко-опеле-е! (маркиран висок регистър, разтеглено произношение, “провлачен” изговор)

В. Дискурс на футболния коментар

Речевият репертоар на коментатора в процеса на футболния дискурс е типичната устна практика, която свидетелства за характерните прозодични особености на това събитие. Независимо от декларацията на спортните коментатори, че са безпристрастни по повод на отношението си към двата съперничещи си отбора във футболния мач, в процеса на техния коментар ясно се забелязва тяхното емоционално вълнение, пристрастие и отношение към играта, както и към високите постижения на футболистите в съответното спортно събитие. Всички тези фактори се отразяват върху интонационната огласовка на тяхната реч. Като цяло дискурсът на футболния коментар се характеризира с бавно до умерено темпо на изговор, с равна съобщителна и изброителна интонация, равни по брой и времетраене паузи, както и неутрална фонация. В конфликтните ситуации обаче темпото е забързано, в гласа се наблюдава напрегната фонация, която на моменти се прекъсва от хезитационни паузи. Тонална емфаза се забелязва в такива информационни моменти на речта, в които се съобщава за вкаран гол, които обикновено са маркирани с двоен акцент и преминаване в по-висок тонален регистър.

Високият маркиран регистър, на който се произнасят цели последователности от фрази, при изключително висока скорост на изговора, се използва за съобщаването на изключително важна информация, свидетелстваща за високите постижения на спортния тим. Целият футболен дискурс е оформен в този случай като речитатив, който се възприема от слушащия като свидетелство за патетичност на речта и израз на извънредна емоционалност (ср. фиг. № 13).

Фиг. № 13: Футболен дискурс: Какво невероятно събитие // Българският отбор на фиНАла на шампионската лига (фраза, произнесена с емфаза, висока скорост на произношението).

Г. Дискурс на радиорекламата

Радиорекламата има за цел да провокира слуха на възприемащия и по този начин да манипулира неговото съзнание.

Един от начините за постигане на тази манипулация с прозодични средства това е изграждането на своеобразен ритъм на речта при предлагане на съответната информация. Ритъмът се създава чрез повторната реализация на еднакви или еднотипни мелодични контури за изброяване, за уточняване и т. н., които допринасят за общото напрягане и емоционалното ангажиране на реципиента с информацията. Това напрежение в процеса на въздействието се постига и чрез комбинирането на напрегнатата и скърцащата фонация при бърз изговор на фразата с акцентна изтъкнатост върху всеки смислово важен компонент на повтарящите се в ритмична последователност съразмерни интонационни групи на дискурса (ср. фиг. № 14 а, 14 б, 14 в).

Ритъмът в този радиорекламен дискурс е структуриран в три отделени от паузи фрагмента и способства за оформянето на градация. Градацията се постига чрез акумулиране на прозодичната информация, която във втория фрагмент вече е представена като тонална емфаза чрез акцентната изтъкнатост и повишената гръмкост на изговора върху голЯМ, докато в третия интонационен фрагмент е налице разрешението (изхода).

Фиг. № 14а, 14б, 14в: Фоностилистика на градацията в дискурса на радиорекламата

Фиг. № 14а: Първи фрагмент на градацията

Фиг. № 14б: Втори фрагмент на градацията (емфаза)

Фиг. № 14в: Трети фрагмент (разрешение) на градацията

Като цяло впечатлението от ритмизацията на този дискурс би могла да се определи като характерен в стилистично отношение staccato-изговорен тип (по терминологията на И. Фонад 1983), при който насечеността и ударността на фразата, получена като следствие от резките скокове на тона, се усеща особено в третия фрагмент на дискурса (разрешението). Перцептуално този маниер на излагане на информацията се окачествява като агресивност в изговора и наглост в тона. Ритмизацията в рекламния радиодискурс е изградена като или по подобие на принципа на скандирането, при който всеки отделен елемент е акцентиран.

Друг начин за манипулиране (“зарибяване”) на потребителя е използването на шепотна фонация в гласа на рекламния дискурс. Най-общо нейната цел е да изкуши съзнанието на възприемащия. В известен смисъл тя оказва хипнотично въздействие, защото въздейства успокояващо (приспивно) върху съзнанието на реципиента и му внушава косвено, ненатрапчиво информацията. Шепотната фонация обикновено се използва като средство за съобщаване на някаква доверителна информация или за създаване на известна загадъчност на информацията, която да ангажира любопитството на клиента и да провокира неговите подсъзнателни помисли и фантазии (ср. фиг. № 15).

Фиг. № 15: Рекламен радиодискурс:

Дясната половина от спектъра, където е представена реализацията на шепотния изговор (чрез липсата на интонационен контур), ясно се откроява на фона на нормалния изговор, маркиран перцептуално с придихателна фонация. В стилистично отношение цялостното впечатление от този рекламен дискурс е, че придихателната и шепотната фонация, както и отпуснатия глас способстват за конотирането на информацията чрез предаване на елементи на нежност, ласкавост и “мекота” в гласовата окраска. И. Фонад (1983) предлага такова качество на гласа да се обозначава с термина lento-изговорен тип.

Д. Дискурс на политиката

В предварително подготвената политическа реч, представяща речевото поведение на определен оратор във формална обстановка на общуването (на официални форуми), преобладават споменатите по-горе прозодични особености на тържествената реч като разновидност на маркирания произносителен стил. Характеризира се като цяло с обработеност на изразните средства, изговор близък до книжовната норма, значителна напрегнатост на говорния апарат и др.

В речевия репертоар на отделни политици, обаче, се забелязват конкретни прозодични конотации, които хвърлят допълнителна светлина върху представата за ларингалното поведение на такъв тип говорещи.

Така напр., конотациите на менторския (наставническия) тон в речта на жена-депутат се индикират с ниския тонален диапазон на нейния глас (присъщ за мъжки глас). Монотонната интонация и “металния” тембър на изговора способстват за демонстрацията на дистанцираност и чувство за явно превъзходство (доминантност) в нейната реч. Настойчивостта и категоричността на поднасяне на информацията в политическия дискурс се постигат чрез бавния и ясен темп на изговора, ясното отделяне на смислово завършените интонационни фрагменти с паузи, употреба на равни мелодични контури за незавършеност с цел да се поддържа в постоянна активност вниманието на реципиента и обобщаване на информацията в края чрез използване на низходящи мелодични контури в качеството им на категоричен завършек на политическата реч (ср. фиг. № 16 а, 16 б, 16 в, 16 г).

Фиг. № 16а:

Фиг. № 16б:

Фиг. № 16в:

Фиг. № 16г:

При някои спонтанни (неподготвени предварително) политически изказвания (в радиоинтервюта с политици) в речта на говорещия може да се наблюдава забележима скърцаща фонация и склонност към употреба на хезитационни паузи. В едни случаи това свидетелства за неувереност или неподготвеност на продуцента на речта да отговори на зададения журналистически въпрос, в други случаи обаче става дума за отклоняване на въпроса поради неудобство да се каже истината или с цел да се прикрият фактите, т.е. информацията да се представи като неясна, размита и анонимна (ср. фиг. № 17).

Фиг. № 17: Ъ-ъ не се пишеше и говореше публично онова, което е разрешено (SKR)

Разгледаните изговорни типове съвсем не изчерпват многообразието на характерните стилистични огласовки в дискурса. Описаните употреби имат по-скоро илюстративен характер на представата за възможните вариации на стилистиката на гласа в различни типове дискурс. В цялостното впечатление за вербалното поведение на човека те заемат самостойно място наред с другите езикови средства - лингвистични и паралингвистични.

Фоностилистичните средства се използват паралелно със стилистичните средства на другите равнища на езика. Изборът на едни или други лексикални и граматични единици обикновено потенциално предполага и предпочитание към едни или други фоностилистични ресурси. По такъв начин, въпреки условието за автономност на стилообразуващите средства, те взаимно се предполагат и в езиковото общуване често функционират паралелно, като едно от тях може да има доминиращ характер.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Виденов 1998: Виденов, М. Социолингвистическият маркер. Към теорията и практиката на теренните изследвания. София, 1998.

Волошинов (1926) 2000: В.Н. Волошинов. Слово в жизни и слово в поэзии. // Звезда, 6, 1926. Цит по: М. М. Бахтин (Под маской). Москва, 2000.

Еклънд, Линдстрьом 1998: Eklund, R., Lindström, A. How To Handle “Foreign” Sounds in Swedish Text-to-Speech Conversion: Approaching the ‘Xenophone’ Problem. Proceedings of ICSLP 98, Sydney, November 30 - December 5. Paper 514, Vol. 7.

Попов 1992: Попов, Д. Фоностилистични интонеми (аломели) на реплики-отговори в българската спонтанна реч. // Език и литература, 1992, № 5.

Тилков 1974: Тилков, Д. Правоговорната норма в телевизионните предавания. // Проблеми на българската книжовна реч. София, 1974.

Трубецкой 1960: Трубецкой, Н. С. Основы фонологии. Москва, 1960.

Фонад 1983: I. Fónagy. La vive voix. Essais de psycho-phonétique. Paris, 1983.