Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАК ЕДИН ЖИТЕН БРЪМБАР СЕ НАУЧИ ДА ЛЕТИ?

Диана Петрова

web

Преди милиони години житните бръмбари не можели да летят. Те имали крилца, но не ги използвали за нищо друго, освен да се предпазват от дъжда. Хранели се с жито, разхождали се из красивите и уханни полски треви и се радвали на живота. Те се движели бавно и трудно, защото коремчетата им тежали. Затова скакалците лесно ги намирали и изяждали.

На една красива просторна поляна край днешен Балчик живеел женският бръмбар Бука. Бука наскоро се сдобила със седем малки бръмбарчета, но не била щастлива, защото те нямало да имат татко. Той излязал един ден от дупката в прогнилото дърво, където живеели, за да търси храна за малките и не се върнал. Сигурно някой скакалец го бил изял. Бука дълго плакала, но нямало какво да се направи. Трябвало да събере сили, за да може сама да защитава и храни малките си. Нейната добра приятелка калинката Кала живеела под клоните на един шипков храст наблизо и често идвала да я утешава и да й помага. Кала нямала дечица и копнеела за детски глъч. Често носела храна за Бука и малките, за да не се налага Бука да излиза да търси и да оставя малките си бръмбарчета самички. Особено любимо й било бръмбарчето Коко с тези малки сладки очички и бързи, палави крачета. То постоянно тичало и се въргаляло из тревата и майка му често го гълчала. Един ден Кала отново мъкнела огромно житно зърно за семейството на Бука и се била запътила към дупката на прогнилия стар дъб, където живеели бръмбарите. Но на няколко крачки преди дупката се спряла ужасена. Какво да види, дупката била разрушена и стъпкана, а от Бука и бръмбарчетата й нямало следа. Кала се завайкала и заплакала.

- Олелеее, Бука, какво е станало с теб и дечицата ти, олеле! Докато вдигала шум, почувствала, че някой я побутва по гърба. Обърнала се и гледа - Коко. Тогава изведнъж завикала:

- Ура, ти си жив, милото ми бръмбарче, жив си! А аз мислех, че всички сте умрели. Какво е станало с майка ти, с братчетата?

Малкият Коко бил толкова уплашен и слисан, че не можел дума да продума. Кала го погалила и прегърнала и го взела със себе си в своя дом под бодливите клони на шипковия храст. Коко по-късно й разказал как решил да се измъкне навън, без да го види майка му и се скрил зад един лист наблизо. И докато стоял скрит зад него и надничал с едно око, видял как един огромен скакалец скача върху дупката на семейството му и изяжда майка му и братчетата му. Кала го успокоила, нахранила и приспала, а после се изтегнала на едно от клончетата на храста, откъдето можела да го вижда, и се замислила: "Станалото, станало. Ами сега какво ще правим? Ще трябва да го заведа при друга бръмбарица и да моля да го вземат." На следващия ден тя казала на Коко:

- Не се бой Коко, твоята майка и братчетата ти са добре. Те са на небето и те гледат оттам. Днес ще обиколим поляната и ще ти намерим друга майка. Знам, че отначало няма да ти е лесно да я приемеш, но после всичко ще се оправи и ти ще заобичаш новата си майка. А и аз ще идвам често да те виждам, както преди. Нали живеем на една поляна!

Бръмбарчето Коко се просълзило, но какво друго можело да се направи. Нямало си майка, а ако останело само, било изгубено. Скакалците щели да го изядат.

И тръгнали Кала и Коко да търсят някой житен бръмбар, който да се съгласи да го прибере. Спрели се при един, при втори, при трети, но никой от тях не искал да взима още едно дете в многобройната си челяд. Това означавало да се търси храна и за него, малките трудно щели да приемат новото бръмбарче и изобщо само щели да си създадат проблеми. Вечерта Кала и Коко се прибрали под шипковия храст уморени. Щели да продължат на другата сутрин. Следващия ден се повторило същото - търсенето им било безрезултатно. Накрая Коко много се натъжил, че никой не желае да го вземе и се разплакал горчиво. Кала го помилвала пак и го гушнала. Тогава промълвила:

- Не се бой, детето ми, аз ще ти стана майка.

Коко, все още просълзен, се обърнал към нея:

- Но ти не си житен бръмбар, не може да си ми майка - възпротивил се той.

Кала преглътнала и отговорила:

- Мога и още как. Ще бъда най-добрата майка за теб, дори ще те науча да летиш. Другите бръмбари ще те гледат със завист, момчето ми. Ти ще станеш най-добрият бръмбар на поляната.

Коко избърсал очите си с черните си крачета и вече обнадежден, възкликнал:

- Наистина ли? Благодаря ти.

И се хвърлил в обятията на Кала. Тя въздъхнала облекчено и се усмихнала. Най-сетне имала свое дете, за което да се грижи.

Така и направили. Коко заживял под шипковия храст, а Кала никога не го оставила самичък там. Когато се налагало да излизат, за да търсят житни зрънца за Коко и цветен прашец от цветята за Кала, те винаги били заедно. Кала разказвала надълго и нашироко на Коко за растенията и животните, които ги заобикалят, и го научила на много неща, на много повече неща, отколкото можели да знаят останалите житни бръмбарчета. Това било така, защото тя била калинка и можела да лети. По този начин виждала и научавала много повече неща, а и се грижела само за едно бръмбарче, което било доста по-лесно отколкото за седем-осем. Коко постепенно израснал и станал голям житен бръмбар. Той знаел много повече от събратята си, но странял доста от тях. Те постоянно му се подигравали, че е сираче и му викали: "Калинчо", защото втората му майка е калинка. Кала винаги го разбирала и успокоявала с много обич.

Един ден, след като Коко се върнал натъжен от игра навън, той я попитал:

- Мамо, защо другите бръмбари не искат да си играят с мен и ми се подиграват?

Кала се поколебала какво да му отговори, погледнала го нежно, помилвала го по главата и го излъгала:

- Защото знаят, че ти един ден ще се научиш да летиш, а те никога няма да могат.

- Но аз съм житен бръмбар и не мога да летя - отронил тежко Коко.

- Напротив миличък, можеш, защото сега твоята майка не е житен бръмбар като на другите, а калинка - казала с любов Кала.

- Защо ми е да се уча да летя, така съм си добре - отвърнал бръмбарът с презрение.

- Ако полетиш, ще можеш да отидеш на много поляни, да видиш много повече неща и да усетиш вкуса на свободата - а това е недостижима мечта за събратята ти.

- И какво от това, ако няма кой да ме обича и с кого да си играя - все още тъжен отвърнал Коко.

- Но аз винаги ще те обичам, сине, а и като полетиш, всички ще искат да си им приятел. И дори ще трябва да си избираш кой от тях да ти стане такъв.

- Да тръгваме тогава да ме научиш - казал нетърпеливо Коко.

Сърцето на Кала се свило. Та как ще го учи? Нали житните бръмбари не могат да летят. А иначе пък как да го окуражи, може ли една майка да гледа детето си нещастно? Какво да прави, ами ако сега разбере лъжата й, ще я напусне завинаги. Сърцето й трепнало при тази мисъл.

- Но, скъпо дете... - опитала се да го разубеди тя - още не си готов за това. А и не мисли, че ще стане от първия път, ще полагаш много усилия, ще има и неуспехи, докато се научиш.

- Да тръгваме - отсякъл категорично Коко.

Покачили се на най-високото място на шипковия храст, а по пътя Кала горещо и отчаяно се молела Бог да й помогне в тази невъзможна задача, с която са се заели. Първият полет не бил повече от едно кратко падане, но Коко не се наранил, защото крилата му били здрави и силни като на всеки житен бръмбар и го предпазвали от силни удари. Така се случило и втория, и третия, и четвъртия път... Но Коко не се предавал. Майка му му вдъхнала твърдата увереност, че ще се справи, макар самата тя да не вярвала на думите си. От опитите крилата му заякнали още повече и се удължили. Когато тренирал на земята, усвоил отлично самата техника на летенето. Докато един ден след многобройни опити не политнал.

- Виж, мамо, задържам се във въздуха - крещял той във възторг, пърхайки с криле.

Кала не могла да повярва на очите си. Невъзможното се случило! Защото детето й било убедено, че ще се случи и имало цялата й любов зад гърба си. Сега вече сърцето й се изпълнило с щастие.

Така преди хиляди години на красивата просторна поляна край днешен Балчик един нещастен житен бръмбар бе първият, който успя да полети. Той имаше крила, които не могат да летят, защото не знаят, че могат да летят. Всички останали бръмбари след него започнаха да се учат да летят и приеха Коко за свой обичан водач.

Днес можем да кажем, че житните бръмбари могат да летят, макар и трудно да се научават като малки. Всъщност като се замислим, невъзможното не е чак толкова невъзможно, когато упорито се опитваме да го осъществим.

 

 

© Диана Петрова, 2004
© Издателство LiterNet, 20. 02. 2004
=============================
Първо издание, електронно.