В ШЕПАТА

web | Стихотворения

Да седнем пак на стола, вкупом, с клони
отвлечени от планината, пълна
с пещери, които се съзират
до другата страна на своя поглед;
с изрязани кори на бели борове,
кори за лодки, за удавени спасители;
като седнем - нека се погледнем,
да се погледнем и да ослепеем.

На клонките - мушици за цветчета,
памук в ушите им, препълна вечер,
схванати листа от пръст невиждани,
а ние под листата - ослепени
(разбираш ли какво е силно зрение?)

Но нека си вървят на нейде облаци
и всички дъждове да ни отминат,
нека да изсъхнат сто морета,
а седмото да гине пред очите ни,
щом в мрачина седим така потайни,
че с влага жаждата да ни залива.
(Египетска керамика нали си виждал:
замислено чело на фараон, тълпица роби,
носилка и в носилката едно търкаляне
с рисунки на жени, ветрило-пясък,
изскочило из пръстите, и брегове,
побранн с много труд между реките;
нали си виждал славата на змея,
изял селото с плевните и калдъръма,
момите и погачите и сламата -
уцелен с прашка от момче без гащички?
А Бог, дори случайно да се мерне,
веднага сигурно ще ни излъже,
нас само камъни не са ни лъгали,
светкавици и динозаври може би,
всичко друго е било на стола ни.
Аз виждам твоите очи уплашени,
виждам как ръка в ръкава вдигаш,
така се хвърля дума на събрание;
салона виждам, пълен от угрижени.
Двамината с престилки снежни виждам -
те цяла нощ по мене ще въздишат
и аз по тях, какво да се направи.
А горе, сред едно от езерата,
димящи риби ще се преобръщат
в тигана на луната, звънки съчки
ще пукат подир мечката, която
с любов към прилива ги е понесла.)

Но нека слушаме, и аз съм склонен.
Що вятър е преминал през главата ми,
не съм го гонил чак до края; спирах
и - аз ли съм виновен., че земята спираше,
даже от очи съм я загубвал.
(Човек полека, бавно ослепява,
почти по тоя начин, детски.)
Иначе - прозорци ослепителни:
от някои Шопен, от други - Бах,
изхвърлят състрадания и шепоти,
минувачите се размечтават,
нищо чудно да се разпознават
и да се разминават с нежен трясък
(Шопен, премного стана, лека нощ, ще спим
навсъде дървояди репетират,
наизустяват страстно, не униват,
но моите думи как ще се узнаят -
те сам-сами хвърчат на вси посоки,
там се срещат, губейки съзнание:
теб зъб ти пада, мен ми дума гине,
еднакво страдаме, върху една земя.)

Не можех ли да мина и отмина
под чудната дъга, за да открия,
че и на моя дух му се лети
към хоризонта с прилепа обърнат?
Можех ли, не можех, сила нямах,

на мене си говоря, издържи,
ти единствен да останеш - дишай,
и ти да не останеш - ще остане
мигът, той стиска в шепата трева и пясък,
мравка в пясъка и лъч в тревата,
ти остави очите си в това,
останалото, тласнато, ще дойде.

© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet, 04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С., 1989.