ПЯНА

web | Стихотворения

Реката пак върви назад:
това е лоша приказка.
Но колко пъти слагам на сърцето
ръка - сърцето все си помни.

И гледам - вънка жълто е, вършитба.

Забравям си петнадесет години
и скачам незаспивал от балкона,
да вдигна легналата порта.

Пееха надолу тъмни, бели.

Не със седла-крила,
ни с мълнии-юзди,
не - изтръгнати от вятър искри;
с голи гърбове,
с въженца-кръпки,
тръгнали да си изкарат хляба -
плъзгат се по пътя...
Майчице,

какви коне излизаха от вуйчовия двор
и биеха пшеницата по чуждите дворове!
(То отскача отковано под коремите,
гърлото човешко го усеща,
фурната почти го е обгърнала.)

Не съм се още от осили отървал
и гривите укриват техни рани.

Колко пъти слагам на сърцето
ръка - сърцето все си помни:
голо е навън, ноември.

Те люшкат се отдолу - пяна.

Не лебеди след песни задушевни,
а с хлопащи самари,
с изядени подкови -

майчице, какви коне се връщаха!

Хамбар-море,
дърва-гора оставили на къщите,
шепа сено за свойта зима носеха
и цяла бука за лулата на стопанина...

Все свети дворът под луната-пяна.

© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet, 04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С., 1989.