ПЕЕЩО СЪЩЕСТВО

web | Стихотворения

На Иван Кирков

Сияе пеещото същество
в мъгла от врели капки и въртене
на кръгове в стъбла сияе пеещото същество.
С крила за кимване и за утеха в дъжд,
безкрай премигнало, безброй разсеяно
                           по храсти и вода,
                                    дворове и ъгли

сияе пеещото същество.
Над всяка риба щъркел чанта с документи,
         организатора на лекции,
                  вместо бонбон - захрупал тебешир;
срещу заспалия ти вид,
                  както си тръгнал на заплата,
през роклята разцепена,
              тухлата набъбнала
сияе пеещото същество, захапало небето.

         ...от вчерашния ден, от оня,
         не е било, било ли е, не помня.

Бях спрял пред покрив от листа и змии,
огън върху прага и любов зад него:
в рамото ми плъзват нежни нокти,
в гърлото ми се върти спокойствие
                  както под гнил товар сено,
                  както под византийски зид
в забравено поле,
а посред празния му вид лежи пустееща жена.
Безбройно я целувам,
безбройно я целувам
косите й, гърдите й с устни преброявам,
сияе пеещото същество - на паяжинка се люлее,
земята преорава с нежни нокти,
там се посаждам, обилно се поливам, вечно:
от сутринта до скъсването на небето.
                                    Хлътва залез,
часовник чурулика безподобно,

отвивам ти очите, разповивам въздуха,
отделям те, глас новороден, детенце за кръщене,
                  клонче за стъпване на песен,
                  друг чифт очи под веждите ми,
целувам своите устни - от люлката се наблюдавам:

                  ... каруца ходи сред пшеница,
                  отстрани водица,
         кипнала водица с гъби;
         сламки се въртят с цветенца крехки,
                  тръни свирят през измити зъби
                  и са наметнали крадливи дрехи.

Сияе пеещото същество -
додето преживея. Мъгляво преминават хора и платна,
                                                      шапки и антени,
на пода капе слънце, до хоризонта расне пара -
                           накълбява се простора,
посядат параходи между котви, водораслите ухаят,
                                             рибите сълзят,
довиждане и сбогом,
довиждане до сбогом, дъски, гвоздеи, събрали лодката,
додето преживея,
додето се родя отново.
Смалиха се очите, пчелите се търкулнаха прощално,
помниш, помниш, помниш... Ако

знаеш колко си свободен!
Свободен дялаш мисълта си, пазиш я -
                           скътаваш всяка стърготина,
през нея профучават влакове сърни ножове устни
прекрасен е най-дрипавия облак,

кънтят над теб трупове ботуши,
осъден си, откъртват те ръце и мишци,
                                                               екот от кабари
в нестихващи тунели,
откъртен, ти се свличаш и сияеш -
гори горят, окото ти се плъзва в тръгналия изгрев
до утре и до днес,
до вчера и оттатък,

зелена и красива жаба звънва под звездите,
                                                      мракът свойски
се люлее, мъгляво отминават хора до животни,
                                                      шапки до мотики,
гръмовни поздрави летят:
поклащат се баирите с прегризана трева,
парченце вар върху мишленце се посипва. Есен, есен,
ветрее сладката река, попила черги гърди ресници
праскови моменти; луната шета горе - с моя отпечатък,
както реката, както на жена ми тялото.
Съблякох се,

протегнах се до края,
ухае телевизора на новини, спорт, слушам: натурално
                                                      бръмчат минутите.
Лазурни векове бръмчат притворени сандъци с черепи,
                                                                                 пергели,
                                                                        стенописи
                                                      човекът и останалото живо.
Зелените красиви жаби светят, личинки,
стоманени конструкции в ума ми. Пръстта

подобно всичко ме расте,
в листата ми се рони, върти се в кръг
                                    в настръхналото ми стъбло,
пръстта подобно всичко ме расте.

Пронизва ме, повлича ме стрелата,
която няма где да се забие,
като звезда ме гълта
                                    непресекващият свод небесен.

© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet, 04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С., 1989.