* * *

web | Стихотворения

На М.

Мартенските стрехи с припадащите полилеи се развиделяват,
дърпа ни кожуси с кучета в дворовете се разпознават,
планините губят гребен срещу гребен.

(Да се поотхлупим, да се поотхлупим, онемяхме;
онемяхме, не се знае, ала бяхме!)

- Да се поотхлупим, но е рано, рано, рано -
пъшкат патилите коренчета, пъшкат и повтарят,
- нас ни е подлъгало, открехнало ни е фенерче!

(Пък фенерчето говори: - Аз съм си самото,
а на вас, чедца плашливи, висулка ви е естеството!)

Ще се удомят наново котки с кучета в бълхи погребани,
ще потънат под мъгла балкани с угоени гребени
- и което е било, и то не ще ги топли.

Само Някъде-Си-Нещо няма да се прибере.
Аз съм будно! - ще си мисли и пред мечка няма да се спре,
повървяло и подишало фенерче.

© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet, 04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С., 1989.