АЗ ТЕ НАРИЧАМ

web | Стихотворения

И да те нарека,
защото слушам и ми думат: Длъжен е поета...
За пръв път съм поет, за пръв път
казвам.
И ще те нарека,
защото много станаха,
които не разбират звукове, но само букви,
а буквите
           изписани до края на ченгела, точно на реда;
на извора не вярват, ако друг го пие,
но къси са нозете им да стигнат извор.
Защото много станаха,
които искат да е ясно всичко
и всичкото им
                       е до гърлото, и пак.
А

някои,
извъдени в най-плиткото, което съществува,
прогледнаха, че аз не те познавам.
(Когато им открих:
                               Не искам да броя снарядите,
                               разсипали дворците;
                               куршумите не ги броя,
                               марките на пушките в ръцете на
                               атаките не отбелязвам;
                               и не проливането на кръвта,
                               но
                               само движението на кръвта:
                               тласъка, поникването нейно.)

Аз те наричам.
От детството те мислех, нито буква знаех,
от пода,
от тавана,
от гущера се криех да изям трошица захар,
децата ми не са се крили, и дано,
но то е твоя силует, не си самото,
аз те наричам.

Под моста сто каруци помня с цигани коне,
изкалайдисани са всички тигани месечини,
                               мъркат циганчета котки,
дрипите ги духа вятър и се чува песен -
носете вратовръзки, цигани, с брилянти,
на меки столове запявайте, зад балдахин зачевайте,
- но то е твоя силует, не си самото,
аз те наричам.

Три нощи под водата, налетели буци въглища,
ни ноктите, ни кирката ще спрат товара,
                                                         и го спират,
в черни люспи са дополовин гърдите,
другото е преумора,
а утре телефони накъм столицата чуруликат,
ордените се броят като звездите,
но то е твоя силует, не си самото,
аз те наричам.

Като на кино маршове и полноспектърни колони,
люшнати поля с овце и птици,
                               градини, стегнати от плод,
изхвръкнали комини, булдозери, камиони с най-различно,
но и то е твоя силует, не си самото,
аз те наричам.

Нито едно животно, нито птица сита
          не са продумали за теб,
аз те наричам.

Нито едно дърво на цвят
          не е потрепнало за теб,
аз те наричам.

Нито една река, отбита в язовир,
          и никой язовир не те разбират,
аз те наричам.

Може би, който е нахранил птицата
          и не е откраднал песента й,
той те има.

Може би, който е спасил животното
и не му е сложил два самара,
той те има.

Може би, който страда за дървото осланено,
а много после зарад плодовете,
той те има.

Той, който е докоснал с глас цимента
и казал, срещу всичко,
да посее цвете.
Аз те наричам.

От трепет знаме,
от изнемога
и почивка
знаме.

Вик
между любов и пелени,
между семето и корена,
между езика ни и твойто име,
те нарекох.

© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet, 04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С., 1989.