ТРИДЕСЕТ И ТРИ ГОДИШНИ

web | Стихотворения

Не мога да не помня всичко, всички
стоъгли камъчета в босите ни стъпки.
Небето ходи около върха замаяно,
дими на пресекулки като в колиба,
в гърба ни храстите пищят от болка,
разцепени от кошерите слънчеви игли,
а ние двамата седим в тревата,
растем набодени на връховцете й
с приятеля ми - най-един от всички,
                                    най-безкраен,
                                    най-безброен,
за несътворения нектар узрял,
за неизгрелите звезди узрял,
приятелят ми, който ще умре,
приятелят ми, който ще умре.

Цялата гора, възправила се, гледа.

Как леко дишаше тогава въздуха,
как в него тегнеше околността!
В кръвта ни, във водата ни гореше
медът на прашния език на пътя,
облизал дългото поле - оттам в мъглата;
очите ни се дърпаха след него, след него,
приятелят ми, най-един от всички, ги влудяваше
с думи, думи, думи, думи, дъги на катерички,
в лицето му последен вятър идеше,
нарязваше челото, устните, къдриците,
отгребваше, отгребваше, отгребваше
по косъм
и по капка
и по зърно,
един след друг го слагаше встрани...

Какво те блъсна и зашемети, приятелю?
Изпод телата ли кънтяха корени, мравуняци
течаха;
но защо полетата блестяха мразовити,
а мравките не влачеха живот?
Нали ти казах:
Ела живей, в света се търколи и облепи се
с песъчинки;
слънчасай, наведи се сит над кладенеца
и не дели водата и не ми давай своята;
и не протягай бедна длан над вси ни -
най-паяжиненото трънче ще я прободе?

...тишината падна като слънце,
последна първа птица грейна пещерата,
над камъните сипнаха дъгите-думи,
валяха звукове, праха златееше,
изкъпания силует - ръцете на тила - се откова,
отковалия се силует стремглаво се понесе,
отковалия се силует достигна до земята,
вби точно в нея трудното си семе,
тя притвори памет и се завъртя.

© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet, 04. 03. 2004
=============================
Други публикации: Биньо Иванов "Стихотворения", С., 1989.