Анастас Ангелов

web | Девня - страници от историята

Те били изградени под изворите и в горното течение на река Девня. Най-ранното сведение за тях е от 1640 г. на католическия епископ Петър Богдан. Той пише, че на река Девина има 25 воденици, всички притежание на турци, всяка от които струвала пет или шест хиляди скуди. Турският пътешественик Евлия Челеби (1651 г.) отбелязва, че около изворите имало четиридесет до петдесет воденици, собственост на аяни от вилаета, всяка от които струвала повече от един заимлик, и че населението на Добруджа и Делиормана идва тук да мели храните си. В османски документ от 1774 г. се споменават девненските воденици, които били завладени от русите след разбиването на турците при с. Козлуджа (Новградец/Суворово). На 24 април 1829 г. руският военен кореспондент Виктор Тепляков заварил 24 воденици, всички разрушени вероятно през войната¹.

До Освобождението всички воденици без изключение били собственост на турци или вакъфи на джамии във Варна, Провадия, Шумен, Козлуджа². През 1884 г. Константин Иречек заварил 34 воденици, повечето от които принадлежали на турци, а една на циганин, но наемателите били българи. През 1898 г. водениците били 32, три от които запустели.

До Освобождението водениците били небетчийски, малки и примитивни. Те били задвижвани от водата на изворите, даваща началото на Девненската река. Край някои от изворите били изградени язове, които повдигали нивото, а оттам и силата на падащата вода. Всички воденици имали дървени колела - дулапи³ (изградените след Освобождението и железни). Падащата (течащата) вода давала на водениците мощност от 10 до 26-30 к. с. Водениците имали 1-2 камъка, а една - 5. Голяма част от тях мелели прости видове брашно (заедно с триците). Г. Н. Колушки пише: "Понеже всичката околна местност е крайно безводна, то Девненските воденици са били почти единствените, с които си е служило населението, особено през зимата, от няколко околии, като: Варненска, Добричска, Провадийска и Ново-Пазарска"⁴. Девненските воденици имали едно предимство пред останалите - те работели целогодишно. Водата на изворите не замръзвала, а и била с постоянен дебит. През есента, особено през месеците септември и октомври при водениците се събирали по 300-400 коли натоварени с жито, ръж и царевица. Една част от тях се смилала за местни нужди, а другата се продавала на житната борса, откъдето чрез варненската скеля била изнасяна предимно за Цариград. Водениците носели на своите собственици (или наематели) прилични доходи в натура или в пари. На тринадесет крини мливарите давали една на воденичаря (през 1938 г. уемът в небетчийската воденица “Главний мост” бил намален от една на всяка двадесета крина на една на всяка двадесет и пета крина). В небетчийските водениците наред със собственика работели 1-2, а в търговските - от 5 до 22 наемни работници.

През 1892 г. в 32-те девненските воденици били инсталирани 73 камъка. Осем от водениците мелели брашно тип хас, като дневното им производство достигало до 30 тона.

През 90-те години на XIX век били изградени и първите валцови (търговски) воденици: “Енчев, Шотов & Сие” (1893 г.), “Аврам хаджи Презенти” (1896 г.). Търговските воденици мелели брашно за продажба, купувайки жита от житния пазар. Десет от водениците по това време произвеждали брашно и за износ - главно за Цариград, Кавала, Солун, Смирна (Измир) и Корсун (Севастопол). Конкурентната търговия с брашно била спъвана от липсата на железница и добри шосейни пътища. През 1898 г. девненските воденици били свързани с железница със станцията Гебедже, а от там и с Варна, Русе и София. Били построени и шосейни пътища от житната борса до най-големите воденици. Това подобрило снабдяването на водениците с жита и улеснило износа на брашно.

През 1903 г. в движение били 31 воденици, от които 12 - търговски⁵. Една от водениците била задвижвана с водна турбина, останалите с железни или дървени дулапи. Небетчийските воденици мелели с 37 местни камъка, три от търговските воденици мелели с 11 валца, а останалите със 17 “французски” (кремъчни) камъка. Дневното производство на небетчийските воденици достигнало около 90 тона брашно, а на търговските около 150 тона брашно и 12 тона трици.

След обявяването на независимостта на Царство България (22 септември 1908 г.) турските пристанища бойкотирали българските търговци и търговията с брашно се затегнала. Въпреки това през 1909 и 1910 г. били пуснати в действие две нови валцови мелници - “Д. К. Попов” и “Никола Попов & Синове”. Значителни подобрения били внесени и във водениците “Станю К. Гешев & Сие” и “Никола Енчев & Сие”⁶.

Към 1927 г. мелничарската индустрия на Река Девня била представена от големите воденици “Д. К. Попов”, “Люцканов & Илиев”, “Никола Попов & Синове”, “Пройчев & Шотов”, “Сила” АД, “Иван Стоянов & Син”. Тези модерни воденици били снабдени с двигатели, машини и съоръжения, внесени от Германия. Това подобрило качествата на брашното, а от там и тяхната конкурентноспособност на чуждия пазар. Вложеният капитал в тези воденици надхвърлял 60 милиона лева при годишно производство (пак през 1927 г.) над 25 000 тона брашно и трици, от които 13 263 тона за износ⁷. По това време девненското брашно достигало до Егейските острови и континентална Гърция, Сирия, Палестина, Египет (Александрия), Италия, Австрия и Чехословакия. От 1931 г. водениците “Иван Цанков & Сие” и “Александър Люцканов & Сие” работели и като електроцентрали и снабдявали Река Девня с електричество.

В края на 20-те години на миналия век мелничарската индустрия във Варненския край била преситена (през 1935-1936 г. в района на Варненската търговско-индустриална камара имало над 400 мелници) и започнала да запада. Конкуренцията на парните и дизелови мелници, изградени в близост до шосета и железопътни линии, ударила силно девненските воденици и те не могли да се съвземат. От 32-те воденици в началото на века към 1940 г. останали 21, от които работили 17 - 4 търговски и 13 небетчийски. Търговските воденици смилали на денонощие 140 тона, а небетчийските - 80 тона⁸.

По силата на закона за национализация на частните индустриални и минни предприятия (обнародван на 27 декември 1947 г.)⁹ били национализирани 7 валцови и 4 небетчийски воденици. Останалите постепенно прекратили своята работа.

Днес повечето от водениците са разрушени. Двигателната сила - водата на изворите, е каптирана, руслото на реката е променено, вадите към водениците - затлачени.

Девненските воденици - легенда:¹⁰

1. ХАЛКАЛЪ ДЕРМЕН / ХАЛКАЛИЯТА / РИБАРНИКА - небетчийска воденица с два камъка. Носи името на едноименния извор. Собственост на “Петко Добрев & Сие”; “Христо Кенаров & Сие”; Минко Петров.

2. БАШГЬОЗ ДЕРМЕН / БАДЖГЬОЗ / БАДЖИГЬОЗ / ОКОТО - небетчийска воденица с два камъка. Носи името на едноименния извор. Собственост на Иван хаджи Димов; от 1934 г. - Христо В. Каваклиев.

3. КУРТ БЕЙ / ФАБРИКАТА / ВЪЛЧАН ВОЙВОДА - небетчийска воденица с три камъка. От 1903 до 1909 г. памукотъкачна фабрика “Прогрес” на Георги хаджи Дечев. Задвижвана от водна турбина с мощност 20 к. с.¹¹ Собственост на Нико Петров. През 1909 г. там била открита и ютено-конопената фабрика на АД “Кирил”.

4. АДА ДЕРМЕН - небетчийска воденица по името на едноименния извор. С два камъка. Собственост на Майрям Нуник и Ераник Мурадови Ябошови, а от 21 май 1892 г. на Киро Попов.

5. ДЕЛИДУШКА / ДУШКА / ЛУДЕТИНА - небетчийска воденица с три камъка, по името на едноименния извор. Масивна каменна сграда с площ 250 кв. м. С един двоен валц и два камъка, задвижвани от водна турбина с мощност 30 к. с. Собственост на Янула Д. Тодорова и Никола Тодоров Таптъклиев.

6. ХАВУЗ ДЕРМЕН / ИВАН МИХАЙЛОВ - воденица по името на едноименния извор. Експлоатирана от варненската фирма “Трифон Ников & Сие”. С два френски камъка, задвижвани от железен дулап с мощност 10 к. с. Собственост на Димитър Георгиев. През 1903 г. произвеждала 25 торби брашно и 10 торби трици в денонощие. В нея работили 6 постоянни работника.

7. СУЮТЛЮ ДЕРМЕН / СУЮТЛИЯТА / Д. К. ПОПОВ / РУСАЛСКА - небетчийска воденица по името на едноименния извор. От 8 август 1890 г. е собственост на Киро Попов и Димитър Киров Попов (от с. Козлуджа / Суворово) (а преди това - на Мехмед бей Мустафов). Изградена наново през 1894 г. като модерна воденица за производство на търговски видове брашно. Имала два френски камъка, задвижвани от железен дулап с мощност 20 к. с. Произвеждала на денонощие 65 торби брашно и 22 торби трици (1903 г.). В нея работели 10 постоянни работника (1903 г.)¹². Модернизирана през 1909 г. - имала вече три двойни валца, задвижвани от водна турбина с мощност 40 к. с. През 1925 г. във воденицата работели 1 валц и 1 камък.

8. ХИСАР ДЕРМЕН - небетчийска воденица по името на местността “Хисар”. Собственост на “Александър Люцканов & Андон Илиев”.

9. ДИПСИЗ ДЕРМЕН / ДИПСИЗА / ТЕОХАРИ СТЕФАНОВ / ЛЮЦКАНОВАТА - по името на едноименния извор. Една от най-старите небетчийски воденици. С четири френски камъка, задвижвани от дървени дулапи. От 1901 г. експлоатирана от варненската фирма “Григор Николиев & Сие” (Григор Николиев и Спас В. Спасов).

Произвеждала на денонощие 85 торби брашно и 38 торби трици (1903 г.). В нея работили 11 постоянни работници (1903 г.)¹³. По-късно превърната в търговска. Масивна четириетажна каменна постройка (336 кв. м), покрита със солунски керемиди. С осем двойни валца и комплект мелничарски машини, внос от Германия. Задвижвана от водна турбина с мощност 30 к. с. и дизелов двигател с мощност 100 к. с.

От 5 февруари 1912 г. собственост на Александър Люцканов Георгиев и Люцкан Георгиев и на Андон Илиев Маринов. От 8 февруари 1928 г. собственост на Александър Люцканов Георгиев. През 1925 г. във воденицата били монтирани 8 валца.

10. БЕНТДЕРЛИЯ / БЕНДЕРЛИЯ - небетчийска воденица на братя Георги и Тенчо Чирпанлиеви. Изградена през 1894 г. С два френски камъка, задвижвани от железен дулап с мощност 17 к. с.

Произвеждала на денонощие 50 торби брашно и 17 торби трици (1903 г.). В нея работили 8 постоянни работника (1903 г.)¹⁴.

11. КАРА КАДЪ / НОВАТА / ДЯДО ПАНОВАТА / ВОДОЛЕЯ - небетчийска воденица с два камъка. Полумасивна едноетажна постройка от 276 кв. м.

От 27 юни 1895 г. собственост на Киро Димитров Касабов и Пано Иванов Воденичаров. От 2 декември 1935 г. и 28 април 1936 г. собственост на Иван Цанков Тюлев и Мара Андреева Шотова.

12. КАНЛЪ СОЛАК - небетчийска воденица (145 кв. м) с два камъка. Собственост на Христо В. Каваклиев; Провадийска мюсюлманска вероизповедна община; Георги Димитров. Превърната в тепавица. От 10 септември 1929 г. до 22 март 1937 г. собственост на братя Георги, Добри и Иван Юрданови Кръчмарови, а след това на Иван Цанков Тюлев и Мара Андреева Шотова.

13. КЬОПРЮ БАШИ / ПАША ДЕРМЕН / ГЛАВНИЙ МОСТ / ЦАНКОВАТА / МАРЦИАНА - небетчийска воденица. Масивна сграда от 570 кв. м, покрита с марсилски керемиди. С три камъка и един двоен валц. Задвижвана от водна турбина.

От 27 февруари 1902 г. собственост на Александър Люцканов Георгиев и на Андон Илиев Маринов. От 8 февруари 1928 г. собственост на Андон Илиев Маринов. От 29 октомври 1931 г. - на Италианска и българска търговска банка. Последен собственик “Иван Цанков & Сие” (Иван Цанков Тюлев и Стоян Иванов Пенев).

14. КЬОСЕ КАДЪ / МАРЦИАНОПОЛ - небетчийска воденица (120 кв. м) с два камъка, задвижвани от водно колело. От 23 октомври 1928 г. собственост на Кредитна кооперация “Марцианопол” - с. Девня. От 27 декември 1939 г. собственост на “Георги Юрданов Кръчмаров & Брат” - с. Река Девня.

15. ГОРЕН ПОЙРЯЗ / КУЛЕЛИ ДЕРМЕН / НИКОЛА ПОПОВ - небетчийска воденица с два камъка. Изградена наново през 1908-1909 г. като модерна валцова воденица с германски машини, задвижвани от водна турбина. Собственост на “Никола Попов & Синове”. Във воденицата били монтирани 4 валца (1925 г.). През 1937 г. там била открита и конопена (въжарска) фабрика.

16. ДОЛЕН ПОЙРЯЗ - небетчийска воденица с два камъка, собственост на Никола Попов.

17. КАРА БУЛУТ / ПЕРУН - небетчийска воденица с два камъка, задвижвани от два железни дулапа. Собственост на Тодор Кънев.

18. ЧУКУР СУЛАК / НИСКО ВОДНА - с един френски камък, задвижван от железен дулап с мощност 10 к. с. Експлоатирана от варненската фирма “Трифон Ников & Сие”.

До 4 март 1915 г. собственост на Аврам Хеския Презенти, а след това на Андрей Илиев Шотов.

19. ДЖУМАЛИЯТА - небетчийска воденица. До 4 февруари 1915 г. собственост на Аврам Хеския Презенти, а след това на Андрей Илиев Шотов.

20. ЮКСЕК СУЛАК / ВИСОКО ВОДНА - небетчийска воденица, собственост на Желю Савов.

21. ТАШЛАДЖА / КАМЕННА - небетчийска воденица с два камъка. Изградена наново през 1937 г. (масивна сграда - 268 кв. м. С един двоен валц (0,50 м) и два камъка (1,10 м). Задвижвана от водна турбина с мощност 22 к. с. и електромотор с мощност 22 к. с.

От 1897 г. собственост на Лазар Дуков. От 28 декември 1911 г. 1/2 части собственост на Недю Вълев Стоянов, от с. Манастир, а преди това на Варненско джамийско-вакъфско настоятелство.

22. КАРА КЪЗЛАР - небетчийска воденица (180 кв. м), собственост на Варненско джамийско-вакъфско настоятелство. Експлоатирана от варненския търговец - брашнар Димитър Георгиев. С един френски камък, задвижван от дървен дулап с мощност 11 к. с.

Произвеждала на денонощие 30 торби брашно и 12 торби трици (1903 г.). В нея работили 5 постоянни работника (1903 г.)¹⁵.

От 20 май 1914 г. собственост на Георги Иванов Галов (от с. Таптък / Кипра). Модернизирана с водна турбина с мощност 22 к. с. и електромотор с мощност 20 к. с. С двоен валц и два камъка.

23. ГОРНА БАЛАДЖА / ЕВРЕЙСКАТА / ШОТОВАТА / ГОРНА МЕДНА / АД “УСТРЕМ” - построена от Аврам Хеския Презенти през 1895 г. като модерна валцова воденица. Задвижвана от воднa турбина с пад от 1,2 м и мощност 25 к. с. Оборудвана с машини и съоръжения на фирмата “Schneider Jaquet & Co” - Strasbourg. С четири валца и един френски камък. Експлоатирана от варненската търговска фирма “А. Барух, С. Митрани & Сие”.

Произвеждала за денонощие 130 торби брашно и 45 торби трици (1903 г.). В нея работили 16 постоянни работници (1903 г.)¹⁶.

От 4 март 1915 г. собственост на Андрей Илиев Шотов. Във воденицата били монтирани 5 валца (1925 г.). За преноса на брашното до железопътната гара Шотов имал свой локомотив. Опожарена през 1946 г.

24. ДОЛНА БАЛАДЖА / ДОЛНА МЕДНА - небетчийска воденица с два камъка, собственост на “Желязко Радев & Сие”.

25. ЕНИ ДЕРМЕН / ГЕШЕВАТА / СИЛА - собственост на “Калю Гешев & Сие”. От 1922 г. собственост на Търговско-индустриално дружество “Сила”. От 13 юли 1934 г. собственост на Еленка Спасова, а от 11 април 1944 г. - на Атанас Христов Мирчев и Пепа Атанасова Мирчева. Във воденицата били монтирани 6 валца и 1 камък (1925 г.).

26. КЕРВЕТЛИЯТА - небетчийска воденица с два камъка (полумасивна едноетажна сграда от 80 кв. м), задвижвани от две водни колела.

Собственост на Юрдан Костов. От 1917 г. до 26 септември 1922 г. собственост на Желю Савов, а след това 1/2 част на Иван Илиев Драголов.

27. САЗЛИЯТА / ТРЪСТИКАТА - небетчийска воденица с два камъка, собственост на Ст. Петров; от 1943 г. - на Иван Илиев Драголов.

28. КОЛОЛИ ДЕРМЕН / ЧОБАНОВАТА / РЯПОВАТА - небетчийска воденица, собственост на “Иван Стоянов & Син”.

29. СИНДЖИРЛИЯТА / ВЕРИЖНАТА - небетчийска воденица с два камъка, собственост на Юрдан Иванов Гергинов.

30. ДОЛНА АДА / ДИПСИЗ АДА / ДЯДО ДАМЯНОВАТА - небетчийска воденица.

31. ЮКЛИЯТА / ТЕК КАЯ / ТОВАРИЩЕТО - небетчийска воденица с един камък, собственост на “Иван Илиев Драголов & Сие”.

32. ХАСАНАА / ХАСАН ДЕРМЕН / “ЕНЧЕВ, ШОТОВ & СИЕ” / “ИВАН СТОЯНОВ & СИН” / АСЕНОВЕЦ - последната воденица по течението на река Девня. Модерна валцова воденица, построена през 1893 г. С пет валца и един френски камък, задвижвани от железен дулап с мощност 26 к. с. За високото качество на брашното си мелницата получила сребърен медал на Международното универсално изложение в Париж през 1900 г.

Произвеждала на денонощие 100 торби брашно и 35 торби трици (1903 г.). В нея работели 22 постоянни работника (1903 г.)¹⁷. През 1925 г. воденицата имала 8 валца.

БЕЛЕЖКИ:

1. Письма изъ Болгарiи (Писаны во время кампанiи 1829 года) Викторомъ Тепляковымъ. Москва, Въ Типографiи Августа Семена при Императорской Медико-Хирургической Академiи, MDCCCXXXIII, с. 141; Вж. А. Мошнин. При-Дунайская Болгарiя. (Дунайскiй вилайет). Статистико-экономическiй очерк. Славянскiй сборник, СПб, 1877, Т. II. с. 351. [обратно]

2. К. Шкорпил. Втори годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1907 г. Печатница “Зора”, Варна, 1908, с. 40, _{бел. 1}; В. Тонев, К. Стоянов. История на село Суворово. Издателство на Отечествения фронт, С., 1973, с. 236. (Емлячен регистър на с. Козлуджа - 1874 г.). [обратно]

3. Дулапи с долно водно задвижване и дулапи с горно водно задвижване. [обратно]

4. Г. Н. Колушки. Икономически бележки за Варна. 3. Девненските воденици. - СпБИД, I, 1897, № 10, с. 721. [обратно]

5. А. Иширков. Девненските извори и тяхното поселищно и стопанско значение. - ГСУ, II, 1905/1906, 245-255. [обратно]

6. Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 1908-1909 г. Варна, 1909, с. 81; Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 1909-1910 г. Варна, 1910, с. 87, 92. [обратно]

7. ДА - Варна, фонд 63 К, оп. 1, а. е. 412 (Областна стопанска камара - Варна). [обратно]

8. Златният алманах на България. С., 1940, с. 749. [обратно]

9. ДВ, бр. 302 от 27 декември 1947 г., изм. и доп., ДВ, бр. 176 от 1949 г.; ДВ, бр. 190 от 14 август 1948 г.; ДВ, бр. 71 от 25 март 1950 г. [обратно]

10. А. Маргос. Топонимичен материал от квартал Изворите (с. Река Девня) на град Девня. - ИНМВ, 20 (35), 1984, 107-112. [обратно]

11. А. Иширков. Девненските извори и тяхното поселищно и стопанско значение. - ГСУ, II, 1905/1906, с. 247. [обратно]

12. Пак там, с. 252. [обратно]

13. Пак там. [обратно]

14. Пак там. [обратно]

15. Пак там. [обратно]

16. Пак там. [обратно]

17. Пак там. [обратно]

© Анастас Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2003
Анастас Ангелов. Девня - страници от историята. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:
Анастас Ангелов. Девня - страници от историята. Русе, 2001.