Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИМЕТО

Анастас Ангелов

web | Девня - страници от историята

С трайното настаняване на славяните на Балканския полуостров през VII век руините на Марцианопол получили ново име - Девина. Името “дева”, “девин” идва от индоевропейската дума *dhew-(i)na или *dhew-eina, “извор, поток, течение”1. Вероятно така древните траките са наричали реката, която водела началото си от многобройните извори. Потвърждение за това намираме у готския историк Йордан (Iordanes) (VI век). В труда си “Getica”, § 93, той споменава за реката, наречена Потамос (ποταμός νа гръцки означава “река”), която извирала всред Марцианопол: “in flumine illo qui nimii limpiditatis saporisque in media urbe oritur Potami cognomento”2. При идването на славяните предгръцкото име на реката било все още запазено и те го осмислили, съпоставяйки го с думата “дева” - оттам Девина.

Под различни форми името на Девина се среща в редица средновековни извори: Кедрин-Скилица (Georgius Cedrenus, Ioannis Scylitzae) (1049 г.) - Διακενέ3, Мануил Фил (Μανουήλ Φιλης) (1278 г.) - της Διαβαινάς4 и Георги Пахимер (Γεώργιος Παχυμερης) (17 юли 1279 г.) - έπί τώ Διαβαινά5.

Писмените сведения на средновековните автори са потвърдени по време на разкопките на римския амфитеатър. В неговите очертания, на ниво по-високо от основите му, са открити останките на малка раннобългарска крепост. Тя е изградена от големи варовикови блокове, взети от разрушени антични сгради. Дебелината на стената е 3,40 м. От крепостта са запазени две петоъгълни кули, които са фланкирали порта. Изграждането на крепостта може да се свърже с крепостното строителство на хан Омуртаг (816-831). През X или началото на XI век крепостта била разширена в северна посока6.

След падането на България под османска власт крепостта била разрушена и изоставена и селището било преместено на запад, върху гребена на Провадийското плато7.

За първи път името на това селище с формата Девне / Дwнх (Девене) се споменава в турски регистър на джелепкешани8 от каза Провадия, съставен на 12 септември 1573 г.9 Името на селището се среща и в изложението (un discorso) на дубровнишкия търговец Павел Джорджич (Paulo Giorgy) от 10 януари 1595 г. до седмиградския (трансилванския) княз Сигизмунд Батори, във връзка с подготовката на Първото търновско въстание (септември 1598 г.). Между изброените села в Североизточна България той споменава и Dovino (Довино)10. В османски документ от 1604 г. името на селището се среща с формата Девне-и (Турско и Българско Девене)11.

Името Devina (Девина) срещаме у Джакомо ди Пиетро Лукарич (Giacomo di Pietro Luccari, 1547-1615)12 от Рагуза (Дубровник) (1605 г.) и у епископ Петър Богдан (1640 г.)13. С него те означават тукашната река.

С името Девние селището е споменато от турския историк Мехмед Рашид Ефенди (Mehmed Raşid Efendi, 1668-1721), във връзка с похода на султан Мехмед IV (1648-1687) през 1672 г. срещу Полша14.

При посещенията си в Девня Константин Иречек (22 юли 1884 г.) и Любомир Милетич (1897 г.) чули от местните жители, че старото име на селото е било Дéвино15.

Селището носи името Девне16 от Освобождението (1878 г.) до 1934 г., когато е преименувано на Девня със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве № 2820 от 9 август 1934 г.17

Що се отнася до сегашното име на Девня, то е турски изговор на старобългарското Девина, получено чрез замяна на суфикса ень (ьн) и ина с турското на, ня, не18.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вл. Георгиев. За произхода на древното население от североизточната част на Балканския полуостров. - ИАИ, XIX, 1955, с. 310 (= Сборник Гаврил Кацаров. Статии посветени по случай седемдесетгодишнината му 4 октомври 1878 - 4 октомври 1944. Част втора); Ст. Младенов. Имената на още десет български реки. - СпБАН, кн. XVI. 1918, 71-76; Ст. Младенов. По въпроса за етимологическото обяснение на някой местни имена в Родопската област. - В: Сборник в чест на Анастас Т. Иширков по случай 35-годишната му професорска дейност. Държавна печатница, С., 1933, с. 260, 263; Ив. Дуйчев. Приноси към средновековната българска история. II. 5. За наименованията на Марцианополис - Девня. - В: Ив. Дуйчев. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. Издателство Наука и изкуство, С., 1972, 242-247. [обратно]

2. Извори за българската история, II, 340-341 (ЛИБИ, I, 1958); В. Бешевлиев. Географията на България у византийските автори. - ИНМВ, 23 (38), 1987, с. 58. [обратно]

3. Кедрин-Скилица (Cedrenus-Scylitzes) (XI век) споменава името на селището във връзка с византийско-печенегската война от 1049 г., като разказва, че пълководеца Никифор се разположил в мястото, което стояло недалеко от Стохълмието и се наричало Διακενέ (Диакене). Вж. Извори за българската история, XI, 319-320, бел. 7 (ГИБИ, VI, 1965); В. Н. Златарски. Словенското житие на св. Наума от XVI век. Името Διάβυα в гръцкото житие на св. Наума. - СпБАН, кн. XXX. 1925, 22-28; Проф. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. II. България под византийско владичество (1018-1187). Под редакцията на проф. Димитър Ангелов. Фототипно издание. Издателство Наука и изкуство, С., 1972, 100-101, бел. 5; П. Мутафчиев. Добруджа в миналото. Сборник от студии. Т. IV. Книгоиздателство Хемус АД, С., 1947, с. 32; Ив. Дуйчев. Приноси към средновековната българска история..., с. 245. [обратно]

4. В своята поема “За военните подвизи на известния чутовен протостратор” Мануил Фил (Μανουήλ Φιλης, 1275-1345) като изброява крепостите, които византийския военачалник Михаил Глава Тарханиот е завладял през 1278 г. през време на своя поход срещу българите, посочва и тая на της Διαβαινάς (Диавена). Вж. Извори за българската история, XXII, с. 144 (ГИБИ, X, 1980); Хр. Лопарев. Византiйскiй поэтъ Мануилъ Филъ. К исторiи Болгарiи в XIII-XIV веке. Типографiя Императорской академиiи наукъ, С.-Петербургъ, 1891, с. 26, 27-28, бел. 7, 52, (ст. 211 и сл.); Ст. Младенов. Имената на още десет български реки. - СпБАН, кн. XVI. 1918, с. 75; Проф. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. III. Второ българско царство. България при Асеневци (1187-1280). Под редакцията на проф. Димитър Ангелов. Фототипно издание. Издателство Наука и изкуство, С., 1972, с. 561; П. Хр. Петров. Българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., отразени в поемата на Мануил Фил “За военните подвизи на известния чутовен протостратор”. - ИИБИ, Т. 6. 1956, с. 564; Ив. Дуйчев. Приноси към средновековната българска история..., с. 245; К. Иречек. Християнският елемент в топографическата номенклатура на балканските земи. I. Българските градове у Мануила Филъ. ПСп, XI, кн. LV-LVI. 1898, 257-258. [обратно]

5. Според Георги Пахимер (Γεώργιος Παχυμερης, 1242-1310) Ивайло победил при крепостта έπί τώ Διαβαινά (Диавена) един византийски отряд от десет хиляди души начело с протовестиария Мурин. Вж. Извори за българската история, XXII, с. 181 (ГИБИ, X, 1980); Акад. К. Иречек. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. Под редакцията на проф. Петър Хр. Петров. Издателство Наука и изкуство, С., 1978, с. 325, бел. 39; К. Иречек. Християнският елемент в топографическата номенклатура..., с. 258; Проф. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. III. Второ българско царство. България при Асеневци (1187-1280). Под редакцията на проф. Димитър Ангелов. Фототипно издание. Издателство Наука и изкуство, С., 1972, с. 570; A. Margos. Au sujet de la localisation de la forteresse médiévale Δiαβαiνα - Дьвина. - Studia Balcanica. Recherches de géographie historique, 1. Sofia, 1970, p. 103-111; Ив. Дуйчев. Приноси към средновековната българска история..., с. 245. [обратно]

6. Г. Тончева. Марцианопол. (Пътеводител), С., б. г.; Т. Петров. Амфитеатърът на римския град Марцианополис. - МПК, VII, 1967, № 1, с. 8, обр. 3; Д. Ил. Димитров. Варна и близката й околност през VII-IX в. - ИНМВ, 18 (33), 1982, 58-59, бел. 22; Д. Овчаров. Старобългарско крепостно строителство. - В: Български средновековни градове и крепости. Т. I. Съставители Александър Кузев и Васил Гюзелев. Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1982, с. 52; Ан. Ангелов. Марцианопол. - В: Римски и ранновизантийски градове в България. Т. I. Иврай, С., 2002, с. 120.

Новата крепостна стена (с дебелина на куртината 2,40 м) е изградена от външно и вътрешно лице от малки, грубо издялани каменни блокчета, а вътрешността - от ломени камъни споени с хоросан. Стената е подсилена от кули и бастиони. Те се издават вън от куртината. Разкрити са четири кули и един бастион. Най-голямото разстояние между кулите е 14,40 м. Дебелината на стените им е от 2,30 до 2,70 м, дължината им е 7 м, а ширината от 6,20 до 6,80 м. Запазени са на височина до 1 м.

С тази крепост трябва да се свърже и откритата през есента на 1964 г., на североизток от средновековната Девина, колективна находка от бронзови византийски монети с общо тегло 9,9 кг. Съкровището съдържа 888 анонимни бронзови монети-номизми (с диаметър 27-34 мм и тегло 8-21 г), сечени от името на византийските императори Йоан I Цимисхий (969-976), Василий II и Константин VIII (976-1025), Константин VIII и Роман III Аргир (1028-1034) (Вж. М. Мирчев. Колективни монетни находки. - ИНМВ, II (XVII), 1966, 148-151). Монетите (поставени в глинен съд, от който са намерени само останки), са укрити при нахлуванията на печенегите на юг от Дунава през 1032 (или 1034 г.) (Вж. Извори за българската история, XI, 299-300 (ГИБИ, VI, 1965); Проф. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Том II. България под византийско владичество (1018-1187). Под редакцията на проф. Д. Ангелов. Фототипно издание. Издателство Наука и изкуство, С., 1972, 36-38; Д. Ангелов. Византия - политическа история. Издателство “Идея” към “ТРАКИЯ” ООД - Стара Загора, 1994, 190-191). [обратно]

7. A. Margos. Op. cit., p. 108-109. [обратно]

8. Джелепкешани - едри овцевъди и търговци на дребен добитък, задължени да доставят овце за държавни нужди. [обратно]

9. Р. Стойков. Селища и демографски облик на Североизточна България и Южна Добруджа през втората половина на XVI век. - ИВАД, XV, 1964, с. 107, 114. (Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий”, Ориенталски отдел, фонд 20, а. е. 261-в); Р. Стойков. Наименования на български селища в турски документи на ориенталския отдел на Народна библиотека “В. Коларов” от XV, XVI, XVII и XVIII век. - Известия на Народна библиотека “Васил Коларов” и на Библиотеката при Софийския държавен университет за 1959 г. Т. I (VII). С., 1961, с. 397. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. Съставител: Стефан Андреев. Главно управление на архивите при Министерския съвет, С., 2002, с. 58, 213.

(Лист 3-б) Село Девне: Хюсеин Кул - овце 25, Перване Абдуллах - овце 25.

От размера на данъка може да се направи извод, че джелепкешаните Хюсеин Кул и Перване Абдуллах са притежавали по около 500 овце. За размера на годишното задължение на джелепкешаните към държавата през XVI век - 1:20 вж. Ел. Грозданова, Ст. Андреев. Джелепите из централния и източния дял на Балканите през XVI в. - задължения, статут и социален състав. - ИПр, L-LI, 1994-1995, № 1, 15-16. [обратно]

10. V. Makouchew. Monuments historiques des slaves méridionaux. Vol. 2. Belgrade, 1882, p. 246; М. С. Дринов. Историческо осветление върхъ статистиката на народностите в източната часть на Българското княжество. - ПСп, VII, 1884, с. 19. (Съчинения, T. I. С., 1909, 537-538); Н. Милев. Един неиздаден документ за българската история (1597 год.). - ИИД, кн. IV. 1915, 89-99. [обратно]

11. Р. Стойков. Наименования на български селища в турски документи..., с. 397.

(1604 г. с. Девне-и мюсляман (и) кюберан Дwнх мçламан м’ ћбран (Турско и Българско Девене) - ОАК 122/2, л. 18 а). [обратно]

12. Giacomo Luccari. Copioso ristretto de gli annali di Rausa. Venetia, 1605, p. 94. [обратно]

13. Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 usque ad a. 1799. Collegit et digessit P. Fr. Eusebius Fermendziu, ordinis s. Francisci, provinciae s. Joannis Capistrani, Sacerdos. - Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium, Volumen decimum octavum. Zagrabiae, 1887, p. 77. ("Abbondanza del pesce, essendo vicino doi laghi grandissimi, che vengono della montagna et fanno un fiume grosso, che si chiama Devina, sopra qual fiume sono 25 molini, che vale ogni molino da cinque o sei mila scudi, perche butano entrate grandi, ma sono tutti delli Turchi, et questo fiume entra nel mar negro, essendo vicina la Varna circa 20 miglia, che e scalla grande del mar negro, per questi paesi; spesso volte vengono li Cosacchi per mar negro.)". Вж. Ст. Младенов. Имената на още десет български реки. - СпБАН, Кн. XVI. 1918, 71-72, бел. 1; Ив. Дуйчев. Описанието на България от 1640 г. на архиепископа Петър Богдан. - АПП, II. 1939/40, № 2, 186-187; Пътища и пътешественици XIV-XIX век. Подбор и редакция Светла Гюрова. Български писател, С., 1982, 63-64. [обратно]

14. Mehmed Raşid. Tarih-i Raşid. İstanbul, İbrahim Müteferrika baskısı, 1153 (1740), p. 68; В. Тонев, К. Стоянов. История на село Суворово. Издателство на Отечествения фронт, С., 1973, 12-13. [обратно]

15. Акад. К. Иречек. Пътувания по България. Превод от чешки Стоян Аргиров. Под редакцията на доц. Евлоги Бужашки и проф. Велизар Велков. Издателство Наука и изкуство, С., 1974, с. 917. Л. Милетич. Старото българско население в Североизточна България. Държавна печатница, С., 1902, 104-105. [обратно]

16. Ил. Р. Блъсков. Нещо из животописанието на Дяда Дука от село Девне. - Зюмбюл-цвете с приложение стари наши песни. Варна, 1882, 21-37. [обратно]

17. ДВ, бр. 109 от 14 август 1934 г.; Д. Мичев, П. Коледаров. Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987. Наука и изкуство, С., 1989, с. 92.

Още през 1910 г. една комисия по преименуване на населените места във Варненското окръжие, с председател варненският окръжен управител Димитър Ралчов, предлага името на селото да е Девино (възстановено българско произношение). Вж. Преименование на населените места във Варненския окръг. Печатница Генчо Г. Генов, Варна, 1910, с. 28. [обратно]

18. Ив. Дуйчев. Приноси към средновековната българска история..., с. 243; Ат. Илиев. Турски изговор на български местни имена. - СпБАН, кн. XIV. 1917, 117-118. Вж. В. Миков. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. С., 1943, с. 22, 136. [обратно]

 

 

© Анастас Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2003
Анастас Ангелов. Девня - страници от историята. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:
Анастас Ангелов. Девня - страници от историята. Русе, 2001.