Анастас Ангелов

web | Девня - страници от историята

Петър Богдан Бакшев

Петър Богдан Бакшев (1601-1674) е роден в Чипровец (дн. Чипровци). От 1639 г. е епископ на София, а от 6 декември 1642 г. и архиепископ, глава на българските католици, обитаващи Чипровец и няколко никополски и пловдивски села. В доклади до Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим дава сведения за българските и румънските църкви, описва посетените градове и местности.

ПОСЕЩЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1640 ГОДИНА¹

“Областта, както казах по-горе, е с долини и хълмове, а към Дунава има поля, плодородни с житни храни и вино и други плодове. Много и всякакъв добитък. Обилие на риба, тъй като наблизо има две преголеми езера, които идват от планината и образуват една голяма река, която се нарича Девина. На тази река има 25 воденици; всяка воденица струва пет или шест хиляди скуди², защото дават големи доходи. Но всички принадлежат на турци. Тази река се влива в Черно море. Варна е близо на около 20 мили и е голямо пристанище на Черно море за тези земи. Често по Черно море идват казаците”.

Евлия Челеби

Евлия Челеби (Evliya Çelebi, 1611-1682) - турски пътешественик и историк. Пътешествията си, осъществени между 1640 и 1676 г., описва в десеттомно съчинение, което нарича “Книга за пътешествията” (Seyahatnâmesi). В него се намира богата информация за историята на българските земи и българския народ през XVII век.

(1652 г.) “Оттук взехме 40-50 души конници и отидохме в девненските воденици. Те са четиридесет до петдесет големи воденици, всяка от които струва повече от един заимлик. Понеже в добруджанския вилает³ няма воденици, всички добруджанци мелят храните си тук. Според както вярват всичките граждани, водата на тези воденици била от Дунава, тъй като няколко пъти тук са уловили дунавски риби”.

(1656 г.) “Оттук тръгнахме по направление малко източно и стигнахме в девненските воденици. Те са многобройни и се намират на високи и ниски места. Водата от една воденица тече и през другите и върти камъните. Населението от Добруджа и Делиормана все тук мели храните си. Всяка една от тези воденици струва повече от един заимлик. Всичките вилаетски аяни⁴, както и синовете на Назиф паша, имат тук воденици, които зиме и лете не остават без вода. Когато Челеби Султан Мехмед правил гюргевската крепост срещу Русе, заповядал да хвърлят в Дунава плява и въглища, които се показали в девненските воденици, във водите на Чекмедже и в извора на Инехисар. Това е доказано. Затова именно тези воденици никога не остават без вода. Докато бяхме в девненската каза, един ден след утринната молитва се явих при господаря ни Мелек паша, който ми каза, че през нощта сънувал един чуден сън”⁵.

Доменико Сестини

Доменико Сестини (Domenico Sestini, 1750-1832) - италиански пътешественик, археолог и нумизмат, минал през октомври 1780 г. от Русе до Варна, и оттам до Цариград.⁶

“След като минахме селата Гиогели⁷, на малко разстояние от големия път, има една стара мина. Бейли⁸, Кутлубе⁹, Деун¹⁰, българско село малко отдалечено от една река със същото име, която трябва да е Зирас¹¹, на Плиния. Следва после Каза-Гиур¹², после Карем-дереси, място, което се счита подозрително”.

Адам Нийл

Адам Нийл (Adam Neale) е роден в Шотландия. През юли 1805 г. предприема пътешествие от Англия през Германия и Полша до Цариград и се завръща през лятото на 1806 г. Книгата му (Пътешествия през някои области на Германия, Полша, Молдавия и Турция)¹³ излиза в Лондон през 1818 г. Интересни за нас са неговите бележки от пътуването му от Варна за Русчук през март 1806 г. Маршрутът на Адам Нийл преминава през Девня (Dafne), където той пренощува.

“След скучно еднодневно пътуване, изкачвайки по стръмни пътеки тъмносиви, покрити с лесков шубрак хълмове, ние стигнахме до едно селце, разположено върху стръмнина, от която се откриваше просторна гледка към Черно море, в което нашите колари казаха, че трябва да пренощуваме. Това селце се нарича Дафне. Настанихме се в къщата на един български селянин и бяхме твърде приятно изненадани да открием, че тя бе удивително чиста и топла. Подобно на всички други български къщи, в които сме влизали, тя бе направена от дърво и кал или глина, с хубав сламен покрив, оградена с широк дувар, подпрян на колони, който, като предпазваше стените от дъжда, запазваше основите здрави и сухи. Главното помещение винаги е добре застлано и заобиколено с нисък миндер с възглавници. Единствената мебел е малко трикрако столче, върху което се слага подносът с яденето, и има голямо огнище с разпален огън, който едновременно топли и осветява стаята - често пъти без нито един прозорец. Лицата на жените не са забулени; техните накити се състоят от високи тиари от муселин, украсени с дълги нанизи от пари, пиастри¹⁴ и други монети, а вратовете, ръцете и ушите им са отрупани с гердани, гривни и обеци от злато и сребро, с примитивна форма и изработка. Диалектът им е славянски и те си дават вид, че следват ритуалите и обредите на гръцката църква, но подобно на религиозните си водачи са толкова невежи, че цялата им набожност се състои главно в повтарянето на една или две молитви, кръстенето, спазването на постите и празниците и боготворенето на малки изображения с невероятни форми, които се наричат светии, по-скоро наподобяващи грубите изображения на ларите на древните. Всеки папаз или селски свещеник, извършва необходимите богослужения при погребения, сватби или кръщенета на жителите на две или три села, които общо му плащат мизерно възнаграждение. Българите обикновено са човечни, добросърдечни хора, гостоприемни към чужденците, дошли под скромния им покрив.

След като напуснахме Дафне, следващите ни спирки бяха Йени Базар, Zahunas, Кьoй, Разград, Торлаки, Пизанза и Русчук”¹⁵.

Виктор Тепляков

Виктор Григориевич Тепляков (1804-1842) - руски поет, военен кореспондент в България по време на руско-турската война от 1828-1829 г. По предложение на граф М. С. Воронцов (1782-1856) - новорусийски генерал-губернатор и наместник на Бесарабската област, през март 1829 г. Виктор Тепляков бил изпратен в България със задачата да попълни с археологически паметници колекциите на двата новоосновани музея в Одеса и Керч16.

“Письмо четвертое

Г. А. Римскому-Корсакову

Гебеджи, 22-го Апреля

... Полковник Л., начальник редута, узнав о предмете моего путешествия, показал мне пять бронзовых медалей, найденных солдатами в земле, при укреплении соседней деревни Девно. Две из них греческие: одна принадлежит древней Одессе, другая Ольвии; остальные три римские.” (с. 101).

“Письмо пятое

Брату Ал. Гр. Теплякову

Девно, 24 Апреля

... Еще в Варне слух о множестве медалей, наиденных во-время сих инженерных работ, возбудил во мне непреодолимую симпатию к доблестному 38-му егерскому полку и в особенности к его археологическому предводителю. Этот храбрый вожд встретил меня изъявлением искренней готовности участвовать в моих розысках, и смеясь изо всей мочи, озарял ежеминутно посулы свои фосфором этих милых острот, кои, как вам известно, столь очаровательны в устах наших армейских каламбуристов. Показывая оставшияся у него медали, он беспрестанно подшучивал над целью моего прибытия в Девно, восклицая, что я слишком поздно к нему явился. “Из числа найденных мною антиков” - сказал он - “большая част представлена при рапорте бригадному командиру, множество роздано офицерам, множество послано жене в ***скую губернию.” - Вскоре потом, достопочтенный антикварий сей оставил меня одного, над кучею разных монет и медалей. Через минуту я уже слышал его стенторский голос, уже видел войнственное тело и душу его на коне, пред марширующим за ним легионом.

Рассматривая брошенные передо мною антики, я, посреди целой груды оных, заметил только 3-4 медали греческих. Все остальные принадлежат императорскому Риму с примесью ничтожных монет Византийской Империи и государств Средних времен Европы. Это обстоятельство, вместе с некоторыми другими, о коих я скоро буду говорить вам, проливает, кажется, довольно яркий свет правдоподобия на ученое мнение г. Бларамберга¹⁷, касательно существования древнего Маркианополя на сем самом месте.”¹⁸ (с. 128-129).

“Прежде всего пустились мы взглянуть древною мраморную плиту, брошенную, по словам полковника Е., позади зднешнего лагеря. Галопируя в этом намерении, приеехали мы быструю речку Девно по каменному красивому мосту, ведущему на дорогу в Проводы, и проскакав сажен¹⁹ 200 прямо по сему направлению, свернули потом несколько вправо. Через минуту неболшой полуиссякший фонтан представился вдруг моим взором. Довольно огромный четвероугольный камень валялся в самом деле, поверженный у его подножия. Множество диких растений вилось по сему историческому мрамору и почти совсем покрывало его своей разноцветной завесою. Я нетерпеливо сорвал эту паутину годов и с несказанным удовольствием прочел Латинскую как нельзя лучше сохранившуюся надпись с греческим под оною переводом. Имея, как вы увидете, довольно достаточные причины поручить вашему особенному вниманию открытие столь неожиданное, я вменяю себе в приятную обязанность снят для вас означенную надпись²⁰ с некоторыми легкими дополнениями для удобнейшего объяснения оной.

Вот надгробный памятник Римлянина, который вместе с множеством Императорских и Консульских медалей, открытых, как я уже сказал вам, в сих самых местах, может, кажется, служить новым и довольно основательным подкреплением догадок о тождестве древнего Маркианополя с нынешним Девно.”²¹ (с. 133-134).

Димитрие Болинтиняну

Димитрие Болинтиняну (Dimitrie Bolintineanu, 1819-1872) - румънски поет, публицист, обществен и държавен деец. Книгата му “Пътуване по Дунава и в България” (Calatorii pe Dunare si în Bulgaria. Bucharest, 1858) отразява пътешествието на автора през 1851-1852 г. от Оршова до Русе и оттам до Варна и Цариград.

“На другия ден привечер пристигнахме в Девня. Тук имаше няколко къщи най-вече на воденичари - турци и българи. Разположението на Девня ни хареса, но климатът през летните месеци е убийствен за чужденците поради езерото, което започва близо до Девня и стига до брега на морето, до пристанището на Варна. Това селце в старо време било град, имало крепости и по името на сестрата на император Траян се наричало Марцианополис.

Тук се настанихме в един хан и казахме на ханджията-българин да ни приготви за вечеря турски пилаф и кадаиф, но повечко. Ханджията се хвана за тези думи и си изплете кошницата - направи пилаф от десет оки²² ориз и кадаиф колкото воденичен камък, което ни струваше двеста леи. Тези ястия, след като ги вдигнаха от нашата маса, бяха сложени на каруцаря, после на пазачите на воденицата, които бяха дошли там. След това яде ханджията със семейството си, а останалото поднесе на пътниците цяба, или както се казва по румънски - даром.

Един час преди да съмне, по думите на ханджията, бяхме посетени от крадци. Събудихме се от шума, който вдигаха някакви хора отвън и искаха да избият вратата от пантите. Ханджията беше станал и беше стигнал до вратата. Когато отворихме очи, видяхме го да подпира вратата с гръб.

- Кой е ? - викна докторът.

- Тихо - отговори ханджията, дошли са разбойници. Искат да счупят вратата.

- Отворете им да влязат - казах аз, - студено е навън.

- Изглежда, не сте разбрали добре - продължи той, - разбойници са, не са пътници.

- Точно затова, тук те ще намерят още един съучастник.

Тези думи объркаха ханджията, който се дръпна в един ъгъл, шепнейки:

- Дели адам²³ (дяволски човек)!

Ханът, в който се намирахме, беше от камък, вратата беше достатъчно здрава и тези, които я блъскаха, щом видяха, че не могат да я отворят, си отидоха.

На другия ден станахме и наредихме да впрегнат конете. Когато стана дума за плащане, ханджията взе пари само за пилафа и кадаифа, а за друго не искаше да вземе нищо. Истината беше, че тези пари покриваха и другите разходи. Тогава научихме, че този хан бил построен от един турчин и че след смъртта си той оставил известна сума, която била отпусната ежегодно за поддържането на хана в добро състояние, за да може да дава безплатно подслон на пътниците от всички краища. Такива ханове има в много села в Турция.

Оттук до Варна има около три часа път.²⁴”

Константин Иречек

Константин Йосиф Иречек (Konstantin Josef Jirecek, 1854-1918) - чешки историк, професор по история в университета в Прага (от 1884 г.) и във Виена (от 1893 г. до смъртта си). Автор на първата научна история на България, която обхваща периода от античността до 1876 г. От 1879 г. е главен секретар на Министерството на народното просвещение, а от 1881-1882 г. - министър на народното просвещение. През 1883-1884 г. бил председател на Учебния съвет при министерството, а през 1884 г. станал директор на Народната библиотека в София. По време на своето пребиваване в България обикалял често различните крайща и издирвал писмени и други извори за българската история. В резултат на това през 1888 г. издал своя труд “Пътувания по България”²⁵.

“След четири часа път постоянно все на запад съгледахме най-после от гористите хълмове пред себе си плитка, широка долина, обърната от север на юг. На насрещния, западен неин край се простира високо българското село Девня, което отдалече изглежда като Жеравна, но, разбира се, без гори и планински фон. Наляво от него гъсталакът от лозя и градини на пръв поглед се показва като второ село. На дъното на долината тече Девненската река, над която се издига 70 крачки дълъг мост, едната половина каменна, другата дървена. Край нея се нижат между буйни цветисти ливади и високи върби и бели тополи не по-малко от 34 воденици (в 1829 г. били 24); те образуват особено селище, наречено също тъй Девненска река (213 ж.) и принадлежат повечето на турци, една даже на един циганин, но наематели са българите. Тук се намираме в местността на античния Марцианополис, основан от Траян, главния град на римската провинция Moesia inferior. Този голям град сякъл и монети с надписи изключително гръцки, от Марк Аврелий до цар Филип (у Мионе 263 типа); по тях виждаме четиристълбните храмове на Аполон и Серапис, речния бог с тръст в ръката, Диониси с грозд, Деметра с класове, Ескулап и т.н. През готското нахлуване в III век защитата на града според Дексип управлявал юначният Максимус, потомък, казва, на тракийския крал Реметалк. Известията за Марцианопол престават едва след смъртта на император Маврикий (602 г.). Дистанцията 18 римски мили от него до Одесос, отбелязана на римската Певтингерова карта, съвършено се схожда с разстоянието от Варна до Девненската река. В 1829 г. русите намерили при водениците освен множество императорски монети и един надпис.^*

Спряхме се на обяд в хана до моста, където ни посрещна г. Лазар Дуков от Девня, един от селските представители в българското събрание, и след това заобиколихме тукашните забележителности. На картите реката е отбелязана като че иде отдалече, от градеца Козлуджа (2033 ж.), познат от победата на русите в 1774 г., който лежи на север оттук в подобна, малко по-плитка долина. Но жителите ми казаха, че оттам тече слабо поточе, което се пълни от няколко чешми и едва след дъжд повече приижда, и ме заведоха при същинските извори. Недалече на север от моста реката излиза при подножието на ниска варовита тераса от многобройни извори, от които пет видях отблизо. Те са басейни, 4-5 метра дълбоки, с прозрачна вода, от която периодически изскачат редица мехурчета, които издигат понякога и пясък от дъното. Някои са полигонално обзидани, други пък оставени като малки езера. За едно езеро ми казаха, че е дипсиз (на тур. без дъно). Риби във водата, на вкус не особено добри, не живеят, но затова виреят сума водни растения, тръст и жабуняци; понякога зеленината на дъното изглежда като потопена гора. Туй е без съмнение подземен отток на водите на равнината, иначе безводна, която от горния край на близката варовита тераса се простира чак до Дунава и вече оттук се нарича Добруджа. Населението твърди, че водата иде от Дунава, и разправя за доказателство на туй различни приказки за изплувалите овчарски тояги и т.н. Туй са без всякакво съмнение изворите на реката Потамос, която според Йордан извирала с води извънредно прозрачни и вкусни посред Марцианополис.^** Същият писател от VI век разказва тогавашното навярно местно предание как уж тук слугинята на Марция, Траяновата сестра, като наливала вода, изгубила тежкия златен съд и как този съд дълго време след това пак изплувал от дълбочините; тогава уж Траян, като предполагал, че над тази вода владее някое божество (fontique numinis quoddam inesse credens), основал град и го нарекъл според името на сестра си. Околността е пълна със стари основни зидове. Около изворите и водениците преминават следи от голяма, както изглежда полигонална градска стена. В по-ново време служили като каменоломни за градежа на варненската крепост и по този начин по-голямата част са вече до основите разграбени. Много антично градиво сега е зазидано във водениците, а особено в язовете, но тук се намират още доста четвъртити камъни, изпочупени стълбове, грънчарски съдове и особено римски монети. На пътя за селото се търкаля похлупакът на огромен саркофаг, по чиито страни са изобразени копие с щит и два светилника. В една фурна в самата Девня бил зазидан, казват, откъслек от гръцки надпис с името на император Траян, но не можаха да ми го покажат, тъй като сега е замазан. Г. Дуков любезно ми начерта латинския надпис на един неотдавна изоран саркофаг.^***

Сега покрайнината около изворите се смята за нездрава поради честите трески; и хубавата вода на изворите не струва за пиене. В старобългарско време Марцианополис очевидно вече не е бил населен. Здравословните отношения следователно значително са се променили от римско време. Изворите понякога причиняват лоши наводнения и миналата година (1883 г.) реката отнесла и половината от каменния мост, сега заместена с греди. Не е невероятно, че от наводненията и целият терен се повдигнал и променил.

През тукашната долина се вижда на юг лъскавият край на Варненското или Девненското езеро, което обаче от Варна дотук не е цяло, а е прекъсвано от мочурляци. Зад него се издигат плоски гористи върхове. На тях, около един час от Девня, се познава местоположението на мъчно достъпната крепост Петричкалеси, която се намира на висок планински издатък над вреза на железницата от Русчук за Варна, между станцията Гебедже и селото, наречено Аврен. От околните планини градището е отдалечено с прокоп, 10 крачки широк и издълбан в естествена скала; и неговите зидове, казват, били изсечени от природна скала. Според г. Радивоев, който веднъж се изкачил горе, изгледът от крепостта обгръща по-голямата част от Провадийско и Варненско. Край скалистия спуск към сегашната железница водила долу отворена стълба, врязана в скалата, с около 120 стъпала, също както от провадийската крепост, но долната й половина се отчупила и сринала. Долу, казват, се намирали каменни стари кръстове, <<гърнета с хорски кости>>, стрели и т.н. По-нататък на юг едно място при Аврен се нарича Кешишлик (кешиш на тур. калугер): според преданието там някога е имало <<манастир Благовещение>>. Крепостта е добре позната от историята на похода на крал Владислав. Palatio и Dlugos я наричат Petrecz, Beheim Petrus или по немски Peterspürck; те описват нейното местоположение съвършено ясно, близо до края на Варненското езеро, с прокоп, издълбан в скалата. Християните я превзели на 7 ноември 1444 г., след топовна стрелба, с атака през прокопа, напълнен с дъждовна вода и през проломите в стените; около 5000 турци уж били съсечени или изхвърлени от бастионите, а вътре били освободени множество християнски роби. Византийското τo Πετριν във Варненското епископство, което се споменава до Провадия в 1369 г., принадлежи без съмнение също тук.^****

Римското шосе от Марцианопол за Анхиало заобикаляло мочурите под петришката скала малко по-нататък на запад, където неговият калдаръм се вижда между селищата Тестеджи и Султанларе; там се намират стари камъни, както и развалини от някой уж стар град, наречен Хаскьой.

Селото Девна или Девня е чисто българско и доста голямо (1255 души).^***** Жителите разправят, че по-напред се наричало Девино, което се схожда с формата, отбелязана у добровничаните, в 1595 г. у Джорджич и в 1605 г. у Лукарич, както и у епископа Богдан в 1640 г. У последните двама името означава тукашната река (fiume Devina), край която още във времето на Богдан имало 25 воденици, всяка на цена 5000-6000 скуди, всички в турски ръце.^****** В своето землище девненци сеят през година, веднаж от тази страна на реката, втори път от другата. Селото било първоначално вакуф и досега има за своето землище ферман, даден преди сто години от султан Селим III. Неговото население, както и в цялата тукашна покрайнина, през последните сто години много се е променяло. В Добрина, за която още ще поговорим, в сега турското Ески Арнаутлар (на български се нарича и досега Арбанаси), в Дерекьой (по-напред се наричало Петрина река) и в Девня живели близо скупом християнски албанци, които били преселени тук от турците без съмнение скоро след завоюването на отечеството им; те са принадлежали към онези албански села в Източна България с войнствено население, на брой около 7000 души въоражени, които знае вече Джорджич, и са били във връзка с албанците в Арбанаси при Търново, както и с албанското население на две села при Разград (Бей и Караарнаут).^******* Преданията гласят, че тези тукашни албанци носили дълги <<пушки гегалии>> и юнашки се защищавали срещу даалиите (кърджалиите), които в чети от по 200-300 души се скитали по страната; техният постоянен лагер бил Петришката крепост. Селищата захванали да запустяват от руския поход в 1773 г. В 1829 г. цялата покрайнина била развалнувана от походи и битки, след които всички албанци заминали с русите в Бесарабия, където техните потомци в село Каракурт, близо до Болград, и до днес не са забравили своя език. Според бележките, които г. д-р А. Теодоров има добрината да ми изпрати, наречието на тия албанци е еднакво с това на тоските; само старата генерация знае албански, младите говорят повече български и гагаузко-турски.

В пустата Девня почнали да се заселват балканджии от Трявна. Към тях в 1833 г. се присъединили селяни от Ямболско, които отишли с русите в Бесарабия, но след това пак потеглили назад. Тук има обаче и някои стари жители, каквото е семейството на нашия Лазар. Неговият дядо скрил някое си момиче от примките на турските бейове, но те пък затуй от отмъщение му ограбили воловете, овцете и житото; той навреме се скрил и избягал в <<долния вилает>>, в Ямболско, и то в село Чомлеккьой. Оттам в 1829 г. се отправил с русите в Бесарабия и там умрял в Комрат. Неговият син се върнал в първото си отечество. Девня е една от опорите на българското движение в тези покрайнини. В цялата покрайнина девненци най-напред имали българско училище, приблизително преди 40 години, с учител от Елена, и най-напред показали отпор на гръцкия патриарх; обадили на Портата, че гръцкият епископ иска от тях някакъв си джангюмрук, мито за душата, и че по този начин събира пари за Критското въстание. Енергични характери тук не липсват; чух да се разправя за един войнствен поп в околността, пред когото черкезите треперели и който сега организирал хайки на турски разбойници.

На запад лежи селото Манастир, сега турско, по-напред българско; под името Манастирица го споменава като християнско селище вече Джорджич. При самата Девня се намира пустото <<селище>> Маркозана, за което никой не знае кога е било населено. На североизток при Козлуджа лежи селото Карахюсеин, по-напред също тъй, казват, населено от арнаути, сегашните му жители са гърци от Одринско, които в 1829 г. също тъй заминали за Бесарабия и при скорото си завръщане се заселили тук, като намерили селото, освен три турски къщи, празно.

Пренощувахме в Девня у селянина бай Кръстьо, който преди 28 години се преселил от Трявна, и на 23 юли²⁶ тръгнахме по-нататък.²⁷”

* Двуезичният надгробен надпис у Тепляков, Письма из Болгарiи, стр. 134 (той бил тук в лош час и станал даже неволен свидетел на кървавата битка при близкия Ески Арнаутлар), Boeckh, n. 2055 B, C. I. Lat. III 761. Според сведенията на Тепляков тукашната местност прогласил за Марцианопол Бларамберг. За Виктор Григ. Тепляков (р. 1804, + 1842 в Париж), поет и чиновник “особых порученiй” вж. животоописание с портрет в Истор. Вестник XXIX (1887). [обратно]

** In flumine illo, qui nimii limpiditatis saporisque in media urbe oritur, Potami cognomento. Jordanes, Getica ed. Mommsen, p. 82.

[За град Марцианопол вж. Ив. Дуйчев, Приноси към средновековната българска история. V. За наименованието на Марцианопол - Девня. ИИД, XIX-XX, 1944, стр. 51-55; В. Велков, Градът в Тракия и Дакия през късната античност, стр. 84-85; Г. Тончева - М. Мирчев, Исторически бележки за Марцианопол. - ИПр, XII, 1956, кн. 6, стр. 97 и сл.] [обратно]

*** Jirecek, Archaologische Fragmente aus Bulgarien. - AEM, X, 1886, S. 192 (гроб на някой си Миризма, издигнат от декуриона Cosconius Ingenus). [обратно]

**** В изданията на Калимах Petrichium е осакатено в Pezechium, което Хамер тълкува, че е Балчик. - Петрин; Acta part. 1, 502. - Развалината е отбелязана на руската карта <<Петричка разв. креп.>>. [обратно]

***** Според статистиката от 1893 г. 1707 жители. [обратно]

******Acta Bulg. eccl. 77. [обратно]

******* Към тези албански селища според името си е принадлежало навярно и Тюрк Арнаутлар, на северозапад от Провадия към Енипазар. Джорджич у Макушев, Monumenta hist. Slavorum merid. 2, 252; <<in Bolgheria sono molti casali habitati da Albanesi, de quali al numero di 7 milla possono mettere insieme, sono bravi et bene armati>>. Същият, стр. 246, за <<Albanesi>> при Търново, за която вж. стр. 248, бел. 32. [обратно]

БЕЛЕЖКИ

1. Пътища и пътешественици XIV-XIX век. Подбор и редакция Светла Гюрова. Български писател, С., 1982, 63-64; Ив. Дуйчев. Описанието на България от 1640 г. на архиепископа Петър Богдан. - АПП, II, 1939/40, № 2, 186-187. [обратно]

2. Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 usque ad a. 1799. Collegit et digessit P. Fr. Eusebius Fermendziu, ordinis s. Francisci, provinciae s. Joannis Capistrani, Sacerdos. - Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium, Volumen decimum octavum. Zagrabiae, 1887, p. 77. ("Abbondanza del pesce, essendo vicino doi laghi grandissimi, che vengono della montagna et fanno un fiume grosso, che si chiama Devina, sopra qual fiume sono 25 molini, che vale ogni molino da cinque o sei mila scudi, perche butano entrate grandi, ma sono tutti delli Turchi, et questo fiume entra nel mar negro, essendo vicina la Varna circa 20 miglia, che e scalla grande del mar negro, per questi paesi; spesso volte vengono li Cosacchi per mar negro.)". Вж. Ст. Младенов. Имената на още десет български реки. - СпБАН, Кн. XVI. 1918, 71-72, бел. 1. [обратно]

3. Вилает - най-голямата административна териториална единица в Османската империя.[обратно]

4. Аян (аяни) - първенци, видни граждани от висшите съсловия. [обратно]

5. Д. Г. Гаджанов. Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII век. - ПСп., XXI, кн. LXX. 1909, с. 671-672, 719. [обратно]

6. А. Монеджикова (превод). Стари пътувания през България. От Доменико Сестини. - Български турист, XXII, 1930, № 2, с. 27; VOYAGE DE VIENNE A ROUTCHOUK par le Danube, de là par terre à Varna, et de Varna à Constantinople par la mer Noire, fait en 1780 par DOMENICO SESTINI. Traduit pour la première fois de l'italien. - Seconde partie. De Routchouk à Constantinople. - In: Nouvelles Annales des Voyages et des sciences gèographiques, Volume 143, Cinquième sèrie, Paris, 1854, Tome 3, p. 10-11; Вж. А. Иширков. Бележки за пътя Русе - Варна в XVIII век и за главните селища край него. - ГСУ ИФФ, III, 1906-1907, с. 178; Военно Топографическое описанiе дорогъ: отъ гор. Туртукая чрезъ г. Карнобатъ, Факи, Карклиси, Люлебургасъ, Чорлу и Сиврiю до мыс Кучукъ-Чекмедже, составленное Генеральнаго Штаба подпоручикомъ Вергинымъ въ 1827 году. Санктпетербургъ, 1827, с. 9. [обратно]

7. Гьоджеджи - Стан. [обратно]

8. Бейлии - Княжево, Млада гвардия. [обратно]

9. Кутлу бей - Неофит Рилски. [обратно]

10. Деун - Девня. [обратно]

11. Зирас (Zyras) - река в Добруджа. Отъждествява се с днешната река Батовска. [обратно]

12. Кара гюр - изселено през 1894 г. (слято с Руслар / Игнатиево). Вж. Д. Мичев, П. Коледаров. Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987. Наука и изкуство, С., 1989, с. 141. [обратно]

13. A. Neale. Travels through some parts of Germany, Poland, Moldavia, and Turkey. London: Longman, Hurst, Rees, Orme, and Brown, 1818. [обратно]

14. Пиастри (piastra) - обобщаващо наименование на европейски монети, участващи в паричното стопанство на Османската империя. [обратно]

15. Английски пътеписи за Балканите (края на XVI в. - 30-те години на XIX в.). Увод, съставителство и коментар Мария Н. Тодорова. Издателство Наука и изкуство, С., 1987, 455-456; Вж. Н. Михов. Населението на Турция и България през XVIII и XIX в. Библиографски издирвания със статистични и етнографски данни. Т. II. Държавна печатница, С., 1924, 201-202. [обратно]

16. Θ. А. Бычковъ. Викторъ Григорьевичъ Тепляковъ (1804-1842 г.). Бiографическiй очеркъ. - Историческiй Вестникъ, XXIX, 1887, с. 9, 16; Rapport sur divers objets d’antiquitès, decouverts dans quelques endroits de la Bulgarie et de la Romèlie. Par M. Teplaekov. - In: Nouvelles Annales des Voyages et des sciences gèographiques, Volume 46, Deuxième sèrie, Paris, 1830, Tome 2, p. 161-173; И. В. Tyнкинa. К истории изучения античных памятников Западного Пpичepнoмopья в 1828-1829 гг. - Stratum plus. (Скифский квадрат), 1999, № 3, с. 354-359. Вж. http://stratum.ant.md/03_99/articles/tunkina/tunkina_00.htm. [обратно]

17. Иван Павлович Бларамберг (1772-1831) - един от първите изследователи на южноруските старини. През 1829 г., благодарение на ясните данни на Йордан (Iordanes) вж. Извори за българската история, II, 340-341 (ЛИБИ, I, 1958) и даденото разстояние между Марцианопол и Одесос от 24 римски мили (1 римска миля е равна на 1482 м) в Певтингеровата карта (Tabula Peutingeriana) вж. Извори за българската история, II, с. 32 (ЛИБИ, I, 1958), Бларамберг локализира точно Марцианопол при Девненските извори, когато публикува двуезичния надгробен надпис CIG, II, 2055 b; CIL, III (1), 761 (p. 1349) в “Одесский вестник” - “Journal d'Odessa”, 1829, n. 91. [обратно]

18. За Марцианопол при Девня пише и полк. Иван Петрович Липранди (1790-1880) (1829 г.) в "Краткое извлечение из составлявшегося исторического и географического описания болгарского царства в Мизии" (ръкопис-чернова):

"Девно, в окрестностях и сего видны следы пространного основания города. По мнению многих тут был Марцианополь, построенный императором Траяном в честь сестры своей Марцианы. Город сей долго служил главным сборным местом императорским войскам - долженствовавшим сопротивляться вторжению варваров с севера - он был укреплен и многие императоры зимовали в оном.

Некоторые полагают, что Марцианополь был на месте нынешнего Ески-Стамбула, другие еще с меньшим основанием - что на месте Разграда. Труды (...) конечно имеют перевес противу других. - Но я не менее того, рассмотрев разные надписи на камнях, находящихся в разных строениях и окрестностях, можно бы утверждать, но определять сии." Вж. Ж. Н. Въжарова. Руските учени и българските старини. Изследване, материали и документи. Издание на Българската академия на науките, С., 1960, с. 52, 55, 421. [обратно]

19. Письма изъ Болгарiи (Писаны во время кампанiи 1829 года) Викторомъ Тепляковымъ. Москва, Въ Типографiи Августа Семена при Императорской Медико-Хирургической Академiи, MDCCCXXXIII, с. 101, 128-129, 133-134. Вж. Руски пътеписи за българските земи XVII-XIX век. Съставителство, предговор, коментар и бележки Маргарита Николова Кожухарова. Издателство на Отечествения фронт, С., 1986, 97-122. [обратно]

20. D(is) M(anibus) C. Val(erius) Alexander vivus sibi fecit sepulcrum et hic situs est. Вж. Б. Геров. Романизмът между Дунава и Балкана от Хадриан до Константин Велики. Ч. II. - ГСУ ФФ, XLVIII, 1952/53, (694); G. Mihailov. IGBulg., II, (819). [обратно]

21. Письма изъ Болгарiи (Писаны во время кампанiи 1829 года) Викторомъ Тепляковымъ. Москва, Въ Типографiи Августа Семена при Императорской Медико-Хирургической Академiи, MDCCCXXXIII, с. 101, 128-129, 133-134. Вж. Руски пътеписи за българските земи XVII-XIX век. Съставителство, предговор, коментар и бележки Маргарита Николова Кожухарова. Издателство на Отечествения фронт, С., 1986, 97-122. [обратно]

22. Една ока е равна на 1,283 кг. [обратно]

23. Точният превод - луд човек. - Б. пр. [обратно]

24. D. Bolintineanu. Calatorii pe Dunare si în Bulgaria. Bucharest, 1858, p. 98-100; Румънски пътеписи от XIX век за българските земи. Съставители: Марина Младенова, Николай Жечев. Издателство на Отечествения фронт, С., 1982, 90-91; Н. Жечев. Пътувания на румънци из България преди един век. - ИПр, XVI, 1960, № 2, 82-86; Кр. Мирски. Девня и Варна. - Българска сбирка, XIII, 1906, № 1, 42-45. [обратно]

25. Cesty pro Bulharsku. Matice Česka, Praha, 1888. Издадена на български като част втора от неговата книга "Княжество България". (Издание и печат на Хр. Г. Данов, Пловдив, 1899). [обратно]

26. 1884 г. [обратно]

27. Акад. К. Иречек. Пътувания по България. Превод от чешки Стоян Аргиров. Под редакцията на доц. Евлоги Бужашки и проф. Велизар Велков. Издателство Наука и изкуство, С., 1974, 913-918. [обратно]

© Анастас Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2003
Анастас Ангелов. Девня - страници от историята. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:
Анастас Ангелов. Девня - страници от историята. Русе, 2001.