МАРТИН

Йоанна Усарек

web

Страшно съжалявам за това. Чак нещо ме свива отвътре, когато се сетя. Не мога и никога няма да мога да се отнасям спокойно към това. Да те подмина равнодушно. Забравú. Няма да мога, защото никога няма да поискам. Защото - може би знам, а може би не знам защо - имам чувството, че това е някакъв дар. Дар, който съм длъжна - не, не длъжна, а искам да защитя, дори самият ти да не можеш да го защитиш. Не мисли логично за това, нищо няма да разбереш. Просто слушай.

Вече няма да ти казвам, че те обичам, нито пък ще те питам обичаш ли ме и ти. Какво всъщност значи това и какво ли може да се каже по тази тема. Когато казвах на онази госпожа от Телефона на доверието, че те обичам, че просто те обичам и толкова, тя помисли, че трябва да ни свързва "нещо повече". Макар че й казах, че това е всичко, как тогава може да ни свързва нещо повече? Ами ако ти бях любовница? Или не бях? Но какво значение може да има това, кого може да засяга. На мене ми е все едно дали съм ти любовница или не! Дали си ми брат или не! Или може би си тъй нареченият напълно чужд човек! Просто ми е все едно.

Защото всичко е едно. И когато човек разбере това, когато всъщност го почувства, тогава губят значение всички разлики, всички думи. Защото разликите също са само думи. И за този, който чувства, че е едно, няма значение дали си без крака или с четири ръце. Има значение само за онези, дето не чувстват това, дето може би тепърва го търсят в хаоса и олелията на този свят, и то защото още не могат да се освободят от това. И четири ръце да имаше, щеше да си за тях същият, както сега с една. Еднакво щяха да те гледат.

Защото те наистина не виждат, не познават. И затова не могат да те обикнат. Защото да познаваш и обичаш е едно и също. И няма да те познаят, докато не познаят самите себе си. И едва тогава ще забележат, че между тебе и тях няма никаква разлика. Затуй сега те гледат със съжаление - защото сами са достойни за съжаление! И затова всички думи, които са измислили - жертвоготовност, доброта, милосърдие, дълг - също са достойни за съжаление. Защото са само някакъв жест към другия, маска някаква. Отрицание на онова едно, което единствено има значение. Което е каквото е и не се нуждае от определение.

Светът е шибан, факт. Но светът още не е животът. Животът не е шибан. И всъщност няма как да бъде шибан. Шибани сме само ние. Затова случилото се с тебе не е никаква "драма". Драмите са нещо съвсем друго, може би изобщо не съществуват. Сам пишеш, че само чувствата ни са драматични. А ние сме нещо повече от чувства, както и нещо повече от интелигенция. А може би сме не само нещо повече, а и нещо съвсем, съвсем друго.

Все пак си казах още веднъж тази дума… Благодарна съм ти, Анджей. Благодарна съм ти, защото те обичам. Защото ти ме научи да обичам. Всъщност по-скоро сама се научих с тебе. А може би не е трябвало да се уча, а само да открия, да намеря любовта в себе си. Но я открих именно чрез тебе. И сега във всичко, което обичам, обичам теб - а в теб обичам всичко. И другояче не може да бъде.

Благодарна съм ти. Благодарна съм на твоя недъг. За това, че ми позволи да разбера толкова много неща. За това, че можах да го обикна. Много неща мисля по този въпрос, всъщност те сами се мислят в мен. И всички са добри. Чуваш ли?!? Нещо в мен плаче, когато пиша това, и все пак - всички неща са добри. И дори не е толкова важно, макар че и то е важно сред другите добри неща, че така си спасил нечий живот. И не толкова си спасил нечий живот, защото само този някой може да спаси живота си. Ти си спасил неговия шанс за това. Пак плача, но няма значение.

И последно. Молиш ме да ти простя. Не зная какво да ти отговоря. Последното нещо, което искам, е да си тръгнеш, ако така решиш, със страха, че между нас нещо не е наред. Всичко е наред. Прощавам ти. Прощавам ти, Анджей, от все сърце. Но всъщност не чувствам това. Казваше, че всеки има нужда от прошка и че всекиму дължим прошка. Че просто всички сме виновни. И аз мисля, че е така, но не го разбирам. За мен това са само думи. То е като с жертвоготовността. Едва ли бих могла да се жертвам за някого, камо ли за тебе! Значи не бих могла да ти простя. Защото чувствам само едно - че те обичам и че съм ти благодарна. Това е всичко. Какви ти тук прошки и жертви. В мен просто няма място за тях. И когато чувствам всичко това, си мисля, че е все едно дали има Бог. Обаче едва тогава истински чувствам, че Го има.

Анджей, струва ми се, че всички ние страшно сме се заплели в някакви думи. Винаги съм мислила, че разбирам тези думи, макар че винаги нещо не ми е пасвало. Сега не ги разбирам и не разбирам какво означават. Всъщност едва ли някой ги разбира, всички само ги повтарят и се крият зад тях, сякаш са се уговорили да играят някаква игра. И заради това всички са нещастни. Именно заради това! А всъщност то е толкова просто и може да се разбере веднага. Както аз разбрах веднага. Разбрах всичко. То се отвори пред мен и се затвори, но аз вече никога няма да го забравя. Казваш, понякога ти се струва, че знаеш всичко за всичко. Дори разбирам какво имаш предвид, но не е така. Ти просто си изморен от страданията и когато говориш така, имаш предвид, че знаеш всичко за страданието. Но и за него също не знаеш всичко. Защото, ако знаеше всичко за страданието, всъщност щеше да знаеш всичко за всичко. Защото е достатъчно да знаеш всичко за едно нещо, за да знаеш всичко за всички останали. И именно тогава става ясно, че всичко е добре, че няма лоши неща. Самата аз не го разбирам, но не ми и трябва, защото го чувствам.

Анджей, не искам да живееш на всяка цена. Впрочем какво всъщност значи това - живот на всяка цена. На каква цена? Ако е с цената на страдания, цената, на която живееш ти, е по-голяма от тази, на която живея аз. Но и това не може да се каже със сигурност. Може би тя не е по-голяма или по-малка, а просто друга? Но ако е така, ако твоята цена на живота е по-голяма, не означава ли това, че твоят живот е по-ценен?

Не знам. То аз изобщо много малко знам. Ти положително знаеш повече. Написах всичко това така, всъщност дори не знам как, за да мога да ти помогна с нещо. А единственото нещо, което знам, е онова, за което вече няма да говоря. Впрочем и него не знам истински. Може би дори - преди всичко него.

Когато мисля, че можеш да си направиш нещо, чак се гърча вътрешно. Но мога само да вярвам. Да вярвам, че няма да го направиш. И вярвам, че няма да го направиш.

Чуваш ли?! Чуваш ли, Простако Прост?! Вярвам, че няма да го направиш! О Боже. Вярвам, че няма да го направиш.

…Върни се вкъщи, Момичето ми. Провиних се, но не ми причинявай повече мъка с тревогата. Няма те вече трета нощ, какви ли не ужасни неща ми минават през главата. Малко си сбъркала времето, нервите ми не са като преди.

Беше права, че трябва да разговаряме повече. Обещавам - ще разговарям с теб по цели дни и нощи, до безсъзнание. Права беше, има повече гордост, отколкото мъжество в това, че не умея да плача. Ще видиш, ще рева до скъсване, боя се, че скоро ще почна. Ако с това си искала на нещо да ме научиш - вече си ме научила. Имаше момент, когато умолявах Бог да ми позволи да дам да ми отрежат и единствената ръка - ако това би могло да те предпази от нещо. Ако това би могло да те запази.

И се ужасих колко много още имам да губя. И тогава изведнъж си помислих, че може би не само теб мога за загубя. Че, може би, мога да загубя всичко.

Значи още мога и да спася всичко.

ПОМОГНИ МИ ДА ГО СПАСЯ.

© Йоанна Усарек
© Силвия Борисова, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2002, № 10 (35)