Уилям Дийл

web | Хулигани

Обаждането дойде в 8:04.

Складът вече кипеше. Дъч препитваше Ланг, Луис Каубоя, и Панчо Калахън. Чарли Едноухия прие обаждането.

Калахън беше най-словоохотливият от тримата.

- Всички се събрахме на градския кей няма и преди половин час - каза той на Дъч. - Акулата следеше Брониката, а Каубоя - Чевос. Аз държах Костело. Сапата и той беше там, правеше нещо, не знам какво. И изведнъж и четиримата се гледаме един друг, а ония тримата вече отплават в залива с яхтата на Костело.

- Вълшебно. И сега в момента ни остава само да го духаме, така ли? - запита Дъч.

- Е, Сапата духна нанякъде. Не знам къде отиде. В един момент беше с нас, а в следващия вече го нямаше.

- Щяхме да последваме Костело и останалите, но не можахме да намерим лодка под наем - обади се Акулата Ланг.

- Направо невероятно - изрече с отвращение Дъч. - Ще взема да ви командировам за предаването Комедиен час, какво ще кажете, а?

Чарли Едноухия се втурна през вратата.

- Да не те е ухапало нещо? - нахвърли се върху него Дъч.

- Току-що се обади един от дежурните пазачи от Брийзис. Там живееха Хари Рейнс и съпругата му. Казва, че Джейк Килмър и вдовицата на Рейнс били атакувани на излизане от комплекса и били натъпкани под дулото в една кола.

- Кога? - изрева Дъч.

- Само преди две минути.

- Джейк Килмър е бил с Доу Рейнс? - запита Дъч.

- Точно това каза човекът. Колата била Елдорадо последен модел, светлокафява, но била твърде далеч, за да разчете номера. Потеглили на изток по Палм Стрийт.

- Разпространи ли описанието на колата? - изръмжа Дъч.

- Искаш да спрем всички кадилаци в града ли? - запита изненадан Чарли Едноухия.

- Колко светлокафяви Елдорадо има в града, по дяволите, как смяташ? - изрева грамадният германец, грабвайки слушалката за връзка с радиото в централата.

След миг и Стик цъфна на вратата.

- Какво става, по дяволите? - запита той.

- Изглежда Нанс и отрепките му са отвлекли Джейк Килмър и вдовицата на Хари Рейнс - каза Панчо Калахън.

- Нанс ги е отвлякъл?

- Работата е повече от ясна - изрече Ланг.

- Та чак прозира - продължи Чарли Едноухия. - Колата на Джейк била още там. Изглежда се е забила здраво в защитната ограда. Помолих дежурния пазач да провери номера й. Изпратил съм и една патрулна машина да хвърли едно око на мястото.

- Като стана дума за очи, значи сега в момента нямаме под око нито един от тях, така ли? - възкликна Стик.

- Китаеца и Салваторе са още някъде на пост. Да ги извикам ли? - запита Чарли Едноухия.

Дъч затръшна телефона с всичка сила.

- Добре - изгрухтя той. - Този град ще се огласи от ревовете на доста собственици на дрисливи кадилаци, но може би ще имаме късмет и ще ги пипнем преди да са се отдалечили прекалено много.

Пет минути по-късно Сапата се обади. Стик вдигна слушалката.

- Китаец, аз съм, Стик. Къде си, по дяволите?

- Пред една кръчма със стриптийз на Фронт Стрийт - отвърна той.

- Какво правиш там?

- Следя Сайлоу Мърфи, дето му викат Невестулката.

- Виждаш ли го сега в момента?

- Да. Той не отиде с яхтата, така че аз останах с него. Салваторе още се опитва да открие оня шибан Нанс.

- Веднага потеглям - каза Стик. - Тръгне ли, последвай го и ме дръж в течение чрез централата. Какъв ти е номерът?

- Седемдесет и три. Какво става?

- След десет минути съм при теб. Ще ти разкажа - изрече Стик и затръшна телефона, като се втурна към вратата.

В офиса на Дъч останалите хулигани също се бореха с проблема.

- Какво ще кажеш да използваме пътнотранспортен хеликоптер? - предложи Луис Каубоя. - Може би ще успеем да открием яхтата на Костело.

- Чудесна идея, давай - одобри Дъч. - Значи как е последното развитие на нещата?

- Салваторе и Сапата са още на улицата - каза Чарли Едноухия. - Муфалата събира остатъците от армията на Грейвз. Останалите сме тук.

- А къде тръгна Стик? - разтревожи се Дъч.

- Той поддържа връзка с Китаеца - каза Чарли.

- Вече не - обади се Калахън. - Току-що се втурна през вратата сякаш гащите му се бяха подпалили.

- Scheiss, има още глава да пати! - изплака грамадният германец.

Дойдох на себе си с цяла армия слонове маршируващи от едното ми ухо до другото и металния привкус на кръв в устата си. Лежах проснат върху един много удобен диван. Доу седеше до мен, и полагаше мокри компреси върху пулсиращата ми глава.

- Слава Богу! - изрече тя когато отворих очи.

- Добре ли си? - запитах разтревожен аз.

- Добре съм. Теб удариха, не мен.

- Къде сме?

- Не съм сигурен. Завързаха ми очите - отвърна тя. - Но сме някъде близо до океана, усещам го.

Носът ми беше изваден от строя заедно още половината ми възприятия. Нямаше да разбера дори и да ми запалеха косата.

- Колко време пътувахме дотук?

- Двадесет, може би тридесет минути. Никога не ме е бивало да определям точно времето, а и не съм с часовник.

- Господи, колко време съм бил в безсъзнание?

- Още десет.

- Сигурно са ме халосали с брадва.

- Всъщност беше една малка черна палка, която си беше завързал за китката един от тях.

- Значи съвсем обикновен старомоден прът - казах аз. - Също като мен.

Изправих се бавно, за да не се търкулне главата ми, стъпах на пода и замрях, на косъм да избълвам съдържанието на стомаха си. След малко гаденето отмина. Стаята беше малка и чиста, напомняше лекарски кабинет, само че без медицинските списания и четиригодишното течение на Нашънъл Джиографик разпръснато из цялото помещение. Самотна нощна лампа хвърляше единствената светлина в стаята, изработена от дървена котва с конзола, на която пишеше :"Свети Августин, Флорида, 1981 г." Имаше два прозореца, и двете закрити с тежки завеси, и телевизионна камера монтирана високо в един от ъглите.

Реших да видя дали мога да се изправя. Решението ми предизвика раздвижване в съседната стая. Вратата се отвори. Познах силуета, а нямаше как да не го позная. Беше Нанс. Нямах представа колко здраво съм го обработил до момента, в който се застана с профил към мен и светлината от съседната стая падна върху лицето му. И двете му очи се бяха раздули, превърнати в тесни цепки, цялото му лице беше в отоци и кръвоизливи, куцаше, а ъгълът на устата му беше разрязан от дълбока рана, обградена от лилав оток, разпрострял се чак до ухото му.

- Хей, Нанс, здравей - казах. - Днес май нещо ти е доста лайнян денят, а?

Той издаде гърлен звук и тръгна към мен, но нечия космата лапа се изпречи на пътя му. Артър Правано, по прозвище Сладура, прекрачи до него.

- Не ни създавай повече главоболия - предупреди го Сладура. После се облегна на рамката на вратата и ме загледа.

- Брей, брей, компанията вече започва да се събира - казах аз.

- Говориш страшно много за човек, чиито ташаци са вече в месомелачката - обади се Нанс.

- Излез навън - заповяда му Сладура; Нанс се поколеба за секунда, после се обърна и изчезна.

- Би трябвало да направите нещо за него - казах аз. - Защо не му подарите малко мозък за Коледа?

- Устат Феди - изрече той, тръскайки глава. - Останало ти е време колкото един напръстник.

- Вашето е още по-малко - отвърнах аз, макар че съжалих още в момента, в който думите се отделиха от устата ми. те всички бяха затънали до веждите. Убийство, отвличане, умишлено причиняване на пожар - всичко можеше да се докаже, без значение на това дали щяхме да успеем да прекършим Коен, Дънлийви, и Сийборн и да разкрием пирамидите. Те бяха достатъчно схватливи да преценят, че могат да увиснат само веднъж на въжето. Така че едва ли биха се притеснили заради още едно-две убийства. Затворих си умната уста, като се надявах Доу да не е толкова от схватливите.

- Та на какво дължим честта? - запитах.

- Провеждаме научен експеримент - каза Правано. - Искаме да видим колко време му трябва на един Феди да подмокри гащите.

- В стаята има дама - посочих му.

- Дамата няма вкус при избора на приятелите си - изръмжа той.

- Твоят партньор по танци не е печелил конкурси по красота - изръмжах в отговор аз.

Той го пропусна покрай ушите си.

- Не опитвай нищо специално, ясно ли е? Не се мъчи да впечатляваш дамата, да кажем като онзи номер, който го направи на Нанс. Стой настрана от прозорците. Не вдигай шум, не чупи мебелите, не пали никакви огньове, и всякакви такива лайна. Имаме хора отвън, които държат всичко под око. - Той замахна с палец към монитора. - А опиташ ли се да се ебеш с това, ще пусна Турчина в стаята да ти гръмне ташаците, ако въобще имаш такива.

И той излезе.

- Кой беше това! - изплака Доу.

- Едно от Седемте джуджета - отвърнах аз и се опитах да се изкикотя. Получи се повече като погребален плач.

Сапата седеше на предния капак на колата си, пушеше Фатима и гледаше преминаващите коли, когато Стик стигна при него.

- Той е в онази кръчма със стриптийз, пие скоч и занича между бедрата на момичетата - каза Мексиканецът. - Какво става, по дяволите?

- Костело и отрепките му са успели да разкарат момчетата. Тръгнали са на пътешествие с яхтата на Костело.

- Знам. Следя Невестулката, защото го чух да си бъбре с Нанс и били много гъсти двамата, нали разбираш какво имам предвид, ако изобщо тоя откачалник може да има приятели. Добре че тоя боклук не се качи на лодката. Така че има шанс да се събере с Нанс и да ги проследя. Той обича да се отбива тук. За този ли става дума?

- Дъч иска да си поговори с Невестулката - отвърна Стик. - Хайде да идем да видим дали не можем да го измъкнем без да вдигаме шум.

Момичето на сцената цялото беше само крака. Крака и пурпурна коса с бял кичур, от челото до тила й; една утрепана стриптизьорка, която изглеждаше съблазнителна точно колкото чиния залоена супа. Мърфи Невестулката седеше на бара, с глава навряна в максимална близост до центъра на събитията. Чифт ожулени тонколони гъгнеха една съкратена версия на "Нощен живот" докато утрепката смъкваше сутиена си и пускаше провисналите си спаружени цици. В този момент цялата пруска армия можеше да навлезе с маршова музика в заведението и Мърфи нямаше да я чуе. Той имаше очи единствено само за Пурпурната Човекоядка.

- Що не го стиснем за врата? - предложи Китаеца.

- Дъч каза да не вдигаме излишен шум - отвърна Стик.

- Тогава какво ще правим?

Седнаха на една маса с размерите на поилка за птици близо до вратата да обмислят положението. Пурпурната Човекоядка запрати сутиена си като прашка в лицето на Мърфи. Той натъпка петдоларова банкнота в чашката за бакшиши, а тя коленичи пред него, опъна жартиерата си чак до бара, и с плясък я пусна обратно. Той затъкна една двайсетарка под ластика на бикините й, точно в средата. Тя завърши представлението си със сцената на прелъстяване на въображаем кон, изпълнена с трепет и чувственост докато даваше наставления на невидимото животно. Мърфи беше надървен до такава степен, че започна да тихо да скимти.

Една от сервитъорките придърпа стол до масата ни и седна с лице към облегалката. Спуканите капиляри на носа й приличаха на черни варикозни вени. Тази беше с оранжева коса, без бял кичур, сякаш подстригвана с градинарски ножици. Тя прокара пръст по периферията на шапката на Стик.

- Харесва ми - заяви игриво тя. - Не мислех, че още ги носят.

- Беше на дядо ми - каза Стик. - Искаш ли да изкараш набързо двайсетарка?

- Не ни е разрешено да правим такива неща - отвърна тя престорено свенливо. - Могат само да ни почерпят.

- Не е необходимо да правиш дори и това - каза Стик. - Виждаш ли оня образ на бара, дето е плувнал целият в пот?

- Имаш предвид оня, дето прилича на опосум ли?

- Почти улучи. Виждаш ли, купихме един клуб за боулинг и току-що гласувахме да стане председател на клуба, но той още не знае.

- Вие се занимавате с боулинг? - запита с престорен интерес тя. Прозвуча като детска задявка.

- Да. Налага се да го отмъкнем и да го закараме на яхтата ми. Останалите момчета са вече там и чакат. Подготвили сме му голяма изненада, направо ще се ококори.

- Страхотно парти ще заформите - изрече тя и се прозина.

- Искаме от теб само само да го прекараш през страничната врата, дето води към Джаксън Стрийт. А ние вече ще го поемем оттам.

- Това да не е отвличане или нещо такова? - запита тя с внезапна подозрителност. - Да ви кажа, хич не ми се ходи в кауша заради такива истории.

- Погледни го само - проговори Сапата. - И собствената му майка не би го отвлякла.

- Как да го изкарам отвън? - запита тя.

- За двайсет долара трябва сама да се сетиш. Мине ли вратата, ролята ти свършва.

Тя обмисля предложението му близо минута.

- Той е редовен клиент - произнесе накрая тя. - Шефът може да се вкисне.

Стик измъкна банкнота от двайсет долара и я нави на малкия си пръст.

- Кога за последен път шефът ти е дал двайсетарка само да минеш през вратата?

Тя поглъщаше с очи ту банкнотата, ту Невестулката, който бе затаил дъх между изпълненията, и накрая впи очи в парите.

- Ще видя какво мога да направя - произнесе накрая тя.

- Входът откъм Джаксън Стрийт. Двайсетарката ще бъде намотана около кутрето ми.

- Кутре! - изкикоти се тя. - Господи, не съм чувала тази дума откакто завърших четвърти клас.

Стик и Сапата излязоха отвън и Стик докара колата си зад ъгъла и паркира близо до вратата.

- Направо си хабим напразно парите и времето, когато можехме да пипнем за въшкарника и да го довлечем тук.

- Дъч каза да не вдигаме шум.

- Да, каза ми вече. Сега как ще го оправим? Ще го цапнем по тиквата или какво?

Стик измъкна чифт белезници за палци.

- Когато излезе отвън, блъскаш се в него и го бутваш към мен. Аз го сграбчвам отзад, извивам му ръцете отзад, и му шибвам белезниците за палците, и после го хвърлям в колата.

- Моята е зад ъгъла.

- Ще се срещнем в Склада.

- Добре, но пак ти казвам, че само му се церемоним толкова на тоя кучи син.

Зачакаха. След пет минути вратата се отвори и оранжевокосата пънкарка и Мърфи излязоха заедно. Беше се обвил около нея подобно на мече около телеграфен стълб. Сапата се блъсна в тях и момичето отстъпи назад, Стик сграбчи двете му ръце и ги изви отзад, после ги усука навътре. Мърфи се развика и се дръпна напред, и в този момент Стик щракна дребните белезници върху палците му, завъртя го напред, като го набута на задната седалка на колата. Момичето видя зарешетените прозорци на автомобила.

- Проклети да сте, мръсни долни скапани ченгета...

Стик размаха двайсетарката под носа й. Тя я изтръгна от ръката му и я натъпка в деколтето си.

- По-добре отколкото да атакуваме кръчмата, нали? - каза Сапата докато Стик си нахлупи шапката и скочи в колата.

- Такъв е той - проследи го с поглед Сапата, отправяйки се към таратайката си. - Пращи от енергия.

- Какво искаш да кажеш, че сте отвлекли Мърфи Невестулката ли? - изрева Дъч след като Сапата приключи с разказа си.

- Той ми каза, че ти си искал да измъкнем Невестулката от оная кръчма и да го докараме в СКлада при теб. Това и направихме. Трябваше вече да е тук, имаше преднина от две минути.

- Може би са преместили Международния ден на лъжата да е днес - предположи Акулата Ланг.

- Запази си мъдрите си мисли за себе си, Ланг - изгрухтя Дъч. - Нещата са достатъчно объркани, за да ни демонстрираш находките на Милтън Берл. Това, което искам да зная, е къде, по дяволите, са Стик и Мърфи?

- Може би не е зле да обявя за издирване колата на Парвър - предложи Чарли Едноухия.

- Защо не арестуваме всички в града? - изказа най-умната идея Калахън. - Ще ги натъпчем на стадиона и после ще ги пускаме един по един.

- Какво ви става на всички, да не ви е изпила жегата ума? - изплака Дъч, заравяйки лице в шепите си. - Знаех си, трябваше да си налягам парцалите в армията, ама на, имала глава да пати.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.