Уилям Дийл

web | Хулигани

Двамата с Дъч скочихме в колата на Хлапака и последвахме линейката до болницата. Обстановката беше като в лазарет на предната линия. Доктори, сестри и санитари тичаха нагоре-надолу в оплискани в кръв престилки, докато през това време няколко от ранените лежаха на носилки в коридора, в очакване да им дойде и на тях реда в операционната.

- Колко зле е тоя? - запита една сестра с ястребов профил когато вкарваха носилката с Грейвз, прегърнал буркан с кръв под мишницата си.

- Куршум в гърдите и обилно кръвотечение - каза санитарят.

- Стая номер три - изсумтя услужливо тя, и после се обърна към Грейвз: - Имате ли хоспитализация?

Грейвз вдигна поглед към нея и успя да изтръгне усмивка.

- Плащам си редовно социалните осигуровки, госпожо - прошепна той преди да го подкарат по-нататък.

Акулата Ланг и Дъч ни запознаха с подробностите, на които не бяхме успели да станем свидетели. Дъч едва затворил телефона след разговора си с мен когато Нанс и главорезите му се изсипали на улицата. Едната кола дошла откъм Морган Стрийт, прекосила празното пространство и изскочила точно до страничната врата. Нанс набил спирачки точно пред входа, свалил един от хората на Грейвз, и хвърлил вътре пръчка динамит. И тогава настъпил адът. Ланг се приближил изотзад и се врязал в колата на Нанс, като съсипал своята по време на процеса. Нанс се устремил към уличката покрай магазина, само за да се сблъска със Стик, който идвал срещу него, включил на задна и се измъкнал. Останалата част от историята вече я знаехме.

- Колата ми е развалина - завайка се Ланг.

- Колата ти и без това си беше развалина - каза Хлапака. - Ще отидем на гробището за автомобили да ти вземем друга.

Дъч беше по-подвижен и от стоножка-лекоатлет, прикрепвайки полицаи към всеки ранен и опитвайки се да установи окончателния брой живи и мъртви. По някакво чудо само едно ченге беше пострадало в меллето. Счупил пръст на крака при скока си от горящата патрулна кола. Една бърза сметка показа двама мъртъвци от хората на Грейвз, двама ранени или обгорели, и шефът им борещ се за живота си. Още петима бяха арестувани по време на пукотевицата.

- Може и да сме изтървали един или двама в суматохата - изказа предположение Хлапака. - Мисля че бяха тринадесет, като броим и Дългоноско.

Нанс също бе понесъл тежки загуби. Трима от хората му бяха мъртви, двама бяха на косъм от отвъдния свят, двама бяха леко ранени, и още трима в ареста.

- Един от тях изглежда така, сякаш го е ударила мълния - каза Дъч. - Цялата горна част на черепа му е хлътнала навътре.

- Аз бях - промърмори скромно Хлапака.

- С какво го удари, с месомелачка ли? - запита Дъч.

- С крак от маса.

- Страхотно ще прозвучи в доклада.

- Някой да е видял колко бяха в колата на Нанс, дето се измъкна?

- Трима или четирима - каза Хлапака.

- Не е лошо -произнесох аз. - Това определено беше Ватерлоо и за двете банди. Скоро няма да се съвземат след тия загуби в жива сила.

- Да се надяваме, че Стик ще успее да пипне за врата Нанс и останалите - изказа се Дъч.

- Ако някой е способен на това, това е само той - казах аз.

Бях прав, и грешах.

Няколко минути по-късно още една линейка с втурна с вой в двора на болницата, следвана от Стик. Линейката съдържаше още трима от хората на Нанс, единият от които буквално беше изгубил главата си в престрелката.

- И това бях аз - измърмори отново Муфалата.

- Днес си имал наистина добър ден - каза Ланг.

Нанс липсваше.

- Устремиха се към моста - обясни Стик. - Обадих се по радиото и предупредих да го блокират. Юнаците се опитаха да се промъкнат и се нанизаха в един голям камион. Нанс беше изчезнал. Не знам какво е станало с него, но съм задействал всички патрулни коли.

- Тоя път вече на малкия кучи син няма да му се размине - реши Дъч. - Можем да го обвиним в убийство, умишлено подпалване на пожар, създаване на обществени безредици, стрелба на публични места...

- Да - прекъснах го аз. - Остава само да го намерим.

- Ами Носа? Какво ще правим с него? - запита Хлапака. - В какво да го обвиним? Той си бранеше задника.

- Може би укрити оръжия? - предположи Стик.

- Не си спомням да са ги държали под палтата си - каза Дъч. - Не знам какво ще правим с него. Все трябва да има нещо, в което да го обвиним.

- Има едно нещо, в което съм абсолютно сигурен - обади се Стик. - Тая суматоха като нищо ще привлече маса народ.

Той се оказа прав. Само за половин час на главата ни се изтърсиха Шефа Уолтърс, Титан, Дънлийви и още седем важни клечки, и всички задаваха едновременно въпроси. Нямах и най-малкото желание да се разправям за пореден път с Титан. Помолих Стик да ме върне пак до парка, за да си взема колата и да видя докъде е стигнал нашият леководолаз. Оказа се обаче, че бяха закъснял малко. Миг преди да прекрача прага навън ръката на Титан ме сграбчи за ръкава.

- Какво, по дяволите, се е случило тук? - изрева той.

- Питай Дъч - отвърнах му. - Имам работа.

- Залагам си пенсията, че ти си предизвикал целия този хаос - изръмжа той с повишаващ се тон. Напомняше ми на скимтящо куче.

- Точно така. Атакувах ги всичките двайсет и петима души с пиличката си за нокти - казах аз, издърпах си ръката и излязох.

Няколко врати след отделението за спешна помощ тъкмо изнасяха от моргата един бронзов ковчег и го качваха в една катафалка. Доу Рейнс стоеше настрана сама и наблюдаваше процедурата. Приближих я. Беше облечена в строг черен костюм, с черна шапка и носеше черна чанта, како винаги безукорна по всеки повод.

- Съжалявам - казах аз. - Ако това изобщо може да ти послужи като утешение, наистина мисля, че Хари беше един от малцината в този град, незамесени в цялата тая мръсотия. Единственият му грях, ако изобщо може да се счете за такъв, беше наивността му.

Тя вдигна очи към мен. Сякаш я пробудих от някакъв лош сън. Гримът й, колкото и майсторски нанесен, не можеше да скрие бръчките на мъката врязали си около очите й. Гласът й, нисък и хрипкав от скръб, звучеше така, сякаш долиташе някъде много отдалеч.

- Всичко е толкова гадно - проговори тя с чуплив глас. - Вестниците в Атланта и Ню Йорк непрекъснато звънят. Телевизионни станции. Не знам какво да им кажа.

- Остави някой друг да се занимава с приказките. Нека Дънлийви има грижата за това. А и освен това, когато дойдат тук, ще открият далеч по-интересни теми, отколкото самата теб.

- Размишлявах много - каза тя. - Може ли да поговорим малко по-късно? До седем ще бъда в погребалния дом. Може ли да пийнем след това?

- Разбира се.

- Ще бъде в градската ни къща - каза тя. - Тя е на Палм Стрийт точно по улицата от хотела. Брийзис

- Ще бъда при теб в седем и трийсет.

- Благодаря ти - измърмори тя, и отново насочи вниманието си към катафалката.

Гледах я как се отдалечава и си спомних думите на ДиДи за нея, че била принцеса и че животът й се уреждал винаги от само себе си.

На връщане към парка Стик за пръв път кара като хората, очевидно адреналинът от последния развой на нещата щеше да му е достатъчен за няколко часа. Мъглата се беше разнесла и подухваше топъл ветрец. Намерихме Бейкър с празни ръце.

- Току-що обходих дъното - каза той. - Но тъкмо си мислех, дали пък нашият убиец просто не е захвърлил пистолета под кея. Едно нещо е сигурно, тогава не би вдигнал много шум, отколкото ако го запрати към средата на реката.

- Какво има долу? - запитах го аз.

- Абсолютен хаос - обясни Хуипет в един интервала между две предъвквания на тютюна си.

- Точно както ви казвах, сър - изрече Бейкър. - Кабели, стари стоманени въжета, корабни пропелери, купища железарии. Пистолетът може да е пропаднал сред железариите, но може и да е заседнал някъде отгоре. Пак ще опитам.

- Благодаря ти - казах аз.

Погледнах часовника си. Беше още един часът, но сякаш от зазоряване насам бяха изминали няколко дни. Седнах под едно дърво да обмисля нещата, докато през това време Стик отиде да вземе сандвичи и кока-кола. После си спомних за магнитофона. Извадих и го пренавих. Беше се извъртяла лента някъде за час, пълна с шум, който обаче нямаше никаква стойност. Стик донесе храната и се заслушахме, докато дъвчехме сандвичите.

Чухме гласа на Рейнс, неясен и хъркащ, от време на време надаващ вик на агония. По едно време ми се стори, че сякаш даваше напътствия на футболен мач. В един момент произнесе съвсем отчетливо името на Доу, но нищо повече. Останалото беше както и предишното.

Няколко пъти погледнах към прозореца на Сийборн, но дори и да беше в кабинета си, не даваше никакви признаци за присъствието си. Някой вече беше поместил черен креп на вратата на Склад номер три.

- Сега какво ще правим? - запита Стик.

- Ще поседя малко тук докато Бейкър щурмува тъмните дълбини.

- Те са мрачни дълбини - поправи ме Стик. - Той щурмува мрачните дълбини.

- Добре, нека бъдат мрачни - казах аз.

Гледахме как се пукат въздушните мехури на Бейкър върху повърхността на водата, докато през това време мислено подреждах събитията от изтеклите пет дни. Идеите се оформяха много бавно. Съществува една много тънка линия между това, което е логически вярно, факта, както и между това, което може да се докаже и това, което не може. Повечето от идеите ми бяха логически верни. Само че доказателството им щеше да бъде доста трудно. Реших да рискувам, да хвърля бомбата, а сетне вече каквото сабя покаже. Планът беше повече от рискован, но Стик го хареса. Знаех, че ще се получи така. И най-дребната му перверзна костчица от тялото му потръпваше от предвкусваната наслада.

Изправянето ми лице в лице с Дългоносия Грейвз беше безумие. Сега ми предстоеше нещо, в сравнение с което сблъсъкът ми с Грейвз щеше да изглежда като репетиция на детски хор.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.