Уилям Дийл

web | Хулигани

Пътят до мястото на престъплението ни отне четвърт час в тая тежка мъгла. Сцената беше отвратително позната. Хари Рейнс беше прострелян в центъра на Четириъгълника, на не повече от сто ярда от банката на Чарли Сийборн.

Изглеждаше, сякаш всички полицейски коли на Дюнтаун бяха събрани на едно място. Червени и сини светлини хвърляха зловещи проблясъци в гъстата мъгла, все едно се вихреха неми пожари. Малка тълпа от клиенти на близките крайбрежни заведения се беше събрала да види за какво е целият този шум.

След няколко минути лутане ни се удаде да открием Дъч в мъглата. Беше с двама цивилни и оглеждаха очертания с тебешир силует върху паважа. Жълти найлонови ленти с предупредителни ленти опасваха района. Дъч ни съобщи, че линейката вече била минала и отнесла Рейнс!

- Още е жив! - възкликнах аз.

- Да, но не чак дотолкова, че да има някакво значение. Само един изстрел, ей тук. - И той почука челото на инч над дясната вежда. - Куршумът е още вътре.

- Господи - прошепна нечий дрезгав глас и секунда или две проумях, че беше моят.

- Имаме си и двама ушечуйци - заяви Дъч, като ни поведе настрани от тебеширения силует върху пешеходната пътека.

- Ушечуйци ли? - запита Стик.

Казваха се Хариет и Александър, макар че по някакви причини, които не разбрах, Александър предпочиташе да се обръщат към него с Чип. И двамата бяха към двайсет и пет годишни, а до сватбата им оставало само две седмици, пък тя да вземе да си загуби венчалния подарък, който й бил направил. Момичето беше натруфено така, както само едно момиче без вкус би могло да го направи. Момчето, ниско и набито, с лошо подстригани мустаци, изглеждаше далече по-притеснено за изчезналата огърлица, отколкото за стрелбата.

- Спряхме тук на път за вечеря, защото, нали разбирате, защото тук се бяхме запознали - избърбори той, вероятно вече за пети или шести път. - Но беше такава мъгла, че отидохме до Дупката да се срещнем с едни наши приятели за вечеря...

- Направо не можеше да си видиш ръката пред себе си - обади се Хариет, кимайки енергично.

Кръвното леко започна да ми се покачва докато ги слушах.

- Абе точно както и сега - каза Чип. - Няма и половин час оттогава.

- Да - проговорих аз, - това вече го чух. Давайте по-нататък!

Хариет закима с нова енергия.

- Точно както и сега - повтори тя, кой знае за кой път.

Бъдещият й съпруг я стрелна злобно с поглед и продължи разказа си.

- И точно в този момент разбрахме, че някъде сме загубили огърлицата - изрече Чип. - Беше грозд от диаманти върху златна верижка. Осем диаманта. Заедно правеха пълен карат.

- Моля ви, не се отклонявайте! - простенах аз.

- Страшно много съжаляваме за огърлицата ви - изръмжа Дъч. - Ще ви замоля само да привършите с разказа си.

- Да, добре - избъбра той, - така че се извинихме и се върнахме тук, като се надявахме да я намерим.

- И точно тогава се стреля по мъжа - произнесе Хариет, като закима с неподозирана сила, навлизайки вече в най-интересната част от разказа си. Ябълковидните бузи на Чип поруменяха от гняв, загдето го прекъсват.

- Видяхте ли някого? - вмъкнах се аз в тирадата им.

И двамата заклатиха глави в синхрон.

- Не ги ли чухте? Казаха ли нещо?

- Не съм сигурен - отвърна упорито Чип.

- Да, казаха - припя отново Хариет, - поне единият от тях. Той каза: "С теб е свършено."

- Не можеш да бъдеш толкова сигурна, Хариет - възрази разгорещено Чип.

Тя пак закима.

- Можете ли да разпознаете гласа, ако го чуете отново? - запита Стик.

- Не сме слушали внимателно, защото не знаехме какво ще се случи. Чухме някого по пешеходната пътека, после стъпките изведнъж спряха... - започна Чип, но в този миг Хариет му отне най-интересния момент.

- И в този миг се чу "С теб е свършено!" и бум! - Нова серия от кимания.

Лицето на Чип се изкриви от гняв.

- Хариет! Ще ме оставиш ли да довърша разказа си? - просъска той.

- Какво още стана? - запитах.

- Хариет запищя и убиецът побягна - каза той, затваряйки със заплашителен поглед устата на бъдещата си половинка.

- Никой още не е умрял - изръмжа Дъч.

- Е, нали разбирате какво имам предвид - отвърна нервно момчето.

- Накъде побягна тази личност? - запитах аз.

- Не можем да бъдем сигурни - каза Чип. - Нали знаете, с всички тия сгради наоколо, аа, такова, звукът...

- Имате предвид акустиката, нали? - обади се Стик.

- Точно така - отвърна Чип и продължи с привичните тръскания на главата.

Това беше вярно. При толкова гъста мъгла, в която човек не можеше да различи и краката си, беше много трудно да се определи посоката на звука.

- Вие ли открихте тялото? - запитах.

Заклатиха глави в унисон.

- Нямаше как - каза Чип. - Затичахме обратно към банката, защото оттам долиташе някакво сияние от светлини, но на вратата нямаше никой, така че отидох до една телефона будка и позвъних в полицията.

- Този човек, който е побягнал след изстрела, бихте ли могли да кажете дали беше мъж или жена?

- Мъж - обадиха се и двамата едновременно.

И това беше всичко. Мъглата беше още много гъста, за да си губим повече времето тук. Двамата със Стик си оставихме колите на паркинга и потеглихме с Дъч към болницата. Светлините на банката бяха угаснали когато потегляхме.

Пред входа за спешни случаи на болницата имаше паркирани две полицейски коли, и още една, която явно беше също полицейска, но без външни опознавателни знаци. Дългият бежов коридор зад спешния вход беше празен, също както и спешната операционна. Рейнс беше настанен в интензивното отделение на втория етаж.

Четирима униформени полицаи и двама цивилни детективи охраняваха отделението.

- Вие ли поемате случая? - запита един от двамата цивилни.

- По лична работа - отвърна лаконично едрият германец.

Главният хирург и началникът на отделението бяха също тук, но не особено общителни. Чакаха личния лекар на Рейнс. Един интернист от екипа обаче потвърди онова, което вече знаехме, като добави няколко детайла: че Хари Рейнс бил прострелян веднъж в лявата половина на челото с едрокалибрено оръжие, почти от упор, така че се образувало тежко барутно обгаряне, че вече подминал всички критични състояния, или както се изрази интернистът, бил прекрачил и с двата крака в гроба.

- Той е далеч повече мъртъв, отколкото жив - изрече младият доктор, - Ако преживее още един час, католическата църква вероятно ще канонизира цялото отделение.

- И как така? - прояви любопитство Дъч.

- Ами защото това би било цяло чудо - отвърна младият доктор.

- Имате ли някаква представа какво оръжие е било използвано? - запитах.

- Не знам нищо. Струва ми се, че това е повече по вашата част - отвърна той.

Интензивното отделение представляваше едно сравнително малко помещение с кабини по периферията си, закрити със завеси, предназначение за пациентите, и цял куп апаратура и монитори по средата. Всяка кабина беше оборудвана с телевизионна камера. Три сестри бяха дежурни, и трите изглеждаха страшно заети. Двамата доктори се усамотиха в една празна кабина и дръпнаха завесата зад себе си.

На един малък черно бял екран видях Рейнс; половината му глава беше омотана в превръзки, и бълнуваше несвързано.

- Да ти се намира магнитофон в бойната ти колесница? - запитах аз Стик.

- Да, миникордер. Една Перла с гласово задействане.

- Бързо го донеси - прошепнах и той хукна, като се върна след не повече от пет минути с магнитофон не по-голям от човешка шепа.

- Батериите са съвсем нови и касетата също - каза той. - Ще се опиташ да запишеш Рейнс ли?

- Да. Отвлечи вниманието на ония юнаци до вратата за няколко минути.

Изчаках и след малко се плъзнах зад завесата в кабината на Рейнс и закачих магнитофона на стоманения прът до главата му. Устните му мърдаха, но думите бяха неясни. Кожата му бе придобила землист цвят, здравото му око беше леко отворено и бясно се въртеше под клепачите.

Докато се измъквах от кабината, в залата влетя някаква вихрушка от женски пол в тъмносив бизнес костюм. Беше не по-висока от пет фута и един инч, малко над четиридесетте, имаше поне петнайсет фунта над нормата, изглеждаше по-студена и от целувката на милосърдна сестра, и по-заплашителна и от Божия бич Атила. Пое положението като есесовците при окупацията на Париж, раздавайки заповеди с глас една октава по-нисък отколкото вероятно е предполагала природата, и придружавайки всяка своя дума със замах на маникюрираното копие на показалеца си. Арктическият вятър препускаше из вените й докато раздаваше заповедите на четиримата придружаващи я мъже. Стоях настрана и наблюдавах представлението.

- Вие двамата се заемате с охраната на болницата - изкомандва тя. - Ти заставаш отпред на вратата. Никой да не влиза, освен ако аз не разреша. А ти заставаш до онзи пулт.

И в този момент ме съзря.

- Кой си ти? - излая ледено тя, размахвайки копието си пред носа ми.

- Може да съм лекарят - излаях в отговор.

Тя ме премери отгоре до долу.

- Имаш да вземаш - изръмжа тя.

- Казвам се Килмър. Федерален отдел по борба с рекета

- Вън - излая тя, замахвайки с палец през рамо като спортен съдия пред краен защитник. - Той е мой.

- А коя по дяволите, сте вие? - излаях аз на свой ред.

Тя ми поднесе дребното си булдогоподобно лице колкото можа по-близо до моето, без да се налага да се изправя на пръсти.

- Галаванти. Оноре Галаванти, Г-а-л-а-в-а-н-т-и. Областен прокурор на окръг Огълторп. Имам си свои хора. Не ми трябвате, така че вън.

- Е, не толкова бързо - подразних я аз.

- Слушайте, как там ви беше името?

Театър. Това беше корава дама, но и нямаше начин да бъде друга. В мъжкарското свърталище на Каменния Титан беше немислимо да изберат жена, освен ако не превъзхождаше по качества редица представители на силния пол.

- Килмър. К-и-л-м-ъ-р.

- Аха, да. Хайде, чупката.

- Не ти ли се струва, че малко превишаваш правомощията си на окръжен прокурор?

Тя ме фиксира със зверски поглед в продължение на няколко секунди.

- Предупредиха ме, че ще си имам въртели с вас - излая тя.

- И кои са тези хора? - полюбопитствах аз.

- Всички, които вече са се запознали с вас - излая тя в отговор.

После зърна провесения до главата на Рейнс магнитофон.

- Какво е това? - изсъска тя, пронизвайки отново въздуха с показалец.

- Това е магнитофон.

- Слушай ме, ти...

Дръпнах я в един ъгъл, по-далеч от сестрите, които упорито се мъчеха да не надават ухо на разговора ни.

- Няма ли да ме придружите до офиса ми за малко? Мисля, че не е зле да си поговорим.

Поведох я към една празна кабина и я настаних на леглото.

- Оставете магнитофона на мястото му. Всичко върху лентата е ваше. Искам само да го чуя. Ако каже нещо преди да почине, ще си поделим.

- Звучите така, сякаш смъртта му вече е отредена - каза тя.

- Има куршум в мозъка си.

- Докторът ще пристигне всяка минута.

- Пострадалият е с цвета на пресен цимент, треската му се надига като прясно замесен хляб, а кръвното му налягане е над двеста. Можете да го отпишете, освен ако самият Господ не си е пуснал командировка дотук. Както и да го усуквате, на врата ви виси много тежък случай. Това е най-могъщият мъж в града и той умира пред очите ви. Някой ще трябва да опере пешкира съвсем скоро, а вашият случай ще зависи от отдела по убийствата, които по моята скромна преценка, и с колективни усилия не биха могли да си обуят чорапите на тъмно. Или с няколко думи, в този момент за вас е чисто самоубийство да се отказвате и от най-малката помощ.

Това я отрезви за момент. Буквално чувах как се въртяха зъбните колелца в главата й.

- Какво имате да ми предложите? - запита тя след минута-две напрегнато обмисляне.

- Няколко идеи, две-три догадки. Трябват ми само ден или два, за да ги проверя окончателно.

- Тогава за какво съм ви, Килмър?

- Вижте, Гаваланти...

- Името ми е Галаванти - прекъсна ме рязко тя. - Л е пред В, също както в гала-вечеря.

- Съжалявам... Галаванти. На врата ви висят дванайсет убийства. Загубим ли Рейнс, стават тринайсет. Рано или късно ще трябва да давате отчет за цялата тая каша.

- Какво имате наум? - запита ме настойчиво тя.

- Може би мога да ви ги сервирам на тепсия.

- Искате да кажете, че знаете кой стои зад всичко това ли?

- Почти съм свил кръга - блъфирах аз.

- Господи, колко пъти досега съм слушала тая песен - изсмя се тя. - Това ли е първото нещо, на което ви учат в полицейската академия?

- С какво разполагате в този момент, ако не съм аз?

- С нищо на този етап - призна тя.

- Мисис Галаванти, не съм ви виждал и очите до тази нощ. Дванайсет убийства, а това е първата ви поява пред обществеността.

- Не ставайте наивен. Този мъж там го гласяха за губернатор.

- Мисля, че след като сте достатъчно умна, за да заемате поста областен прокурор на този окръг, значи сте и достатъчно умна, за да се хващате на вестникарските измишльотини. Поддържате връзка с Титан и Моорхед и всички останали от значение в този град. Знаете всичко за историята с Талиани.

- Мислите ли, че това е свързано и с останалите покушения? - запита ме тя предпазливо.

- Изглежда доста вероятно, не мислите ли?

Тя облиза пълните си устнички заели формата на сърце, докато обмисляше думите ми.

- Достатъчно съм умна, за да разбера и факта, че вие федитата душите подир нещо, което не са убийствата - изрече накрая тя. - Каквото и да се случи, злодеите в този град ще се озоват във федералния съд още преди да успея да ги пипна с пръст.

- А може би този път няма да е така... - казах аз, оставяйки на нея да довърши изречението.

- Добре, Килмър, какво предлагаш?

- Преди да приключи тая история, могат да изскочат няколко случая с РИКО. Да си остане само между нас, но ако в нашите истории се окажат замесени и убийства, ще се радвам да ти предоставя обвиняемите на основание обвинение в убийство преди да ги предам във федералния съд.

- И защо си толкова добричък към мен?

- Поради две причини. Убийството вече ги поставя в съвсем друга ситуация, отколкото рекета, и ние винаги можем да им скочим на врата след като ти приключиш с тях.

- А другата причина?

- В замяна на това искам малко информация.

Подозрението набърчи нослето й.

- И за какво по-точно?

- Тони Лукатис - отвърнах аз.

- Какво по-точно?

- Ти ли беше обвинителят по делото му?

- Да - повдигна рамене тя, - макар че няма с какво особено да се гордея.

- Как така?

- Беше съвсем фасулска работа. Имахме свидетел, който подкрепи обвинението ни.

- Неговият партньор?

- Точно така. Джил Уинслоу.

- Чух, че DEA са извършили ареста. Това не прави ли случая федерален? - запитах аз.

- Там бяха хората на Титан. Те си приписаха заслугата.

- Та значи Титан ти върна случая за обвинение?

- Точно така. Слушай, ако мислиш да правиш мръсно на мистър Стоуни...

- Нямам намерение да правя мръсно на никого, който не го заслужава - казах аз и побързах да кова желязото, докато е горещо. - Та Стоуни си приписа заслугите за ареста и изфабрикува обвинението. Като осигури и един боядисан свидетел.

- Ако наречете така Уинслоу - кимна тя подозрително.

- Не искам да звуча оскърбително, но нали лодката е принадлежала на Уинслоу?

- Ами....

- Не би ли било далеч по-логично обвинението да бъде отправено към него, да му се конфискува лодката, да му се отнеме разрешителното да излиза в морето?

- Това не е моя грижа - изсумтя тя. - Виж, Килмър, ще ти кажа как бяха нещата. Случаят ми беше предаден комплект с Уинслоу. Според неговите показания Лукатис бил авторът на схемата и финансирането на предприятието. Лукатис знаел местонахождението на цял тон марихуана някъде на Бахамските острови. Предложил на Уинслоу петдесет хиляди долара гаранция в случай на провал, ако Уинслоу отиде там и докара стоката.

- Със собствената си лодка?

- Точно така.

- Колко?

- Един тон.

- Чия е била идеята да акостират на остров Бъканиър?

- Не знам - изрече искрено тя.

- Каква беше другата страна на монетата? Лукатис несъмнено е имал собствена версия за случая.

- Да. Той твърдеше, че идеята е била на Уинслоу.

- А предварителните разходи?

- Според Лукатис Уинслоу е платил всичко; той само отишъл да окаже помощ - каза тя; изведнъж настроението й стана подозрително и враждебно. - Защо се интересуваш толкова от това? Да не се каниш да направиш някоя глупост, като например да оспориш присъдата на Лукатис?

- Едва ли. Тони Лукатис е мъртъв.

Реакцията й ми показа, че тя още не знаеше за смъртта му. Това беше логично, защото убийствата се разследваха извън нейната юрисдикция.

- Какво се е случило?

- Още не сме сигурни. Предполагаме, че е опитал още едно прехвърляне на наркотици, само че е претърпял неуспех.

- Къде?

- На юг оттук. Докладът от аутопсията трябва да е пристигнал вече. Възможно е да е бил замесен в тая работа с Грейвз Дългоносия.

- Какво? Никога!

- Откъде си толкова сигурна, че не е?

Тя вдигна пръст и заяви:

- Грейвз не се занимава с такива неща - и след секунда добави: - А дори и да е почнал, едва ли би се свързал с Тони Лукатис.

- Защо?

- Защото мистър Стоуни не би одобрил това.

- А Грейвз и Титан са малко дупе и гащи, нали така?

- Едно нелеко разбирателство, но изглежда устройва шерифа. Впрочем това не ми влиза в работата, Килмър.

- Би могло да ти влезе.

- Тогава вече няма да съм в офиса. Впрочем май се отклонихме от темата, не мислиш ли?

- Ако Лукатис е финансирал Уинслоу, бих искал да разбера откъде е взел онези сто бона или някъде там, за да плати предварителните разходи. Точно това в момента е горещата тема на разговора ни.

- Бил е финансиран от връзката си - повдигна рамене тя.

- Доказахте ли го в съда?

- Показанията на Уинслоу го доказваха.

- Значи той беше главният свидетел?

- Да. И служителите, извършили ареста.

- Мислиш ли, че Лукатис действително е бил главният виновник?

Това беше оскърбление, въпрос, за който мигом съжалих още в мига, в който се откъсна от устните ми. Изражението на лицето й ясно ми показа гигантските мащаби на гафа ми. Цялата пламтеше от шока и гнева.

- Съжалявам - изрекох бързо аз. - Оттеглям въпроса си.

- Това беше едно силно обвинение, особено показателно, и аз направих всичко, което ми беше по силите с него, както впрочем постъпвам и при всяко друго обвинение, мистър Килмър. Многократно съм разговаряла с Тони Лукатис. Всеки път се държеше крайно арогантно и отказваше категорично да прояви добра воля.

- Както би се държал всеки човек, разбрал, че е станал жертва на нечестна сделка - казах аз.

Тя се поколеба за миг, преди да повдигне рамене.

- Предполагам, че си прав - произнесе тя. - Така или иначе, материалите по делото вече са достъпни за всеки в архива.

- С малко повече късмет ще те изкарам герой - казах аз.

- И преди съм чувала тази песен.

- Но не и в моя любим тенор.

Тя се поколеба още малко.

- Господи, как бих искала да ти се доверя - изпъшка тя полугласно.

- Какво имаш да губиш? А и освен това ние се разбрахме. Ти ми каза всичко онова, което исках да зная.

Тъкмо станахме да излизаме когато едно ново лице се появи в интензивното отделение. Беше мъж висок и толкова слаб, че изглеждаше жертва на анорексия. Беше облечен в смокинг, с паническо изражение на лицето. Изгледа ни двамата, после прехвърли поглед към полицая на пулта на апаратурата.

- Кои са всички тези хора? - запита той, като ни обхвана с жест, но се обърна към сестрите.

- Аз съм областният прокурор Галаванти, а това един от хората ми - произнесе тя.

- Моля ви да напуснете стаята - каза той, поемайки отново командването. - Аз съм доктор Джордж Хансън, личният лекар на мистър Рейнс.

- Да, сър - отвърна тя. - Има само едно нещо, на което бих искала да ви обърна внимание. Оставила съм един малък магнитофон до главата на мистър Рейнс, в случай че каже нещо.

- Благодаря ти - казах й аз вече отвън. - Може и нищо да не стане, но може и да улучим нещо.

- Вече ти казах, Килмър, ще повярвам тогава, когато го видя.

Излязохме в коридора и се сблъскахме лице в лице със Стоунуол Титан и Доу Рейнс.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.