Уилям Дийл

web | Хулигани

- Вече бях загубил надежда - казах.

Тя седна. Беше облякла стегнат гащиризон цвят хаки с множество джобове и емблема върху рамото си. Ципът, който ходеше отгоре-додолу, беше дръпнат едва до средата, което според разбиранията в Касабланка беше повече от консервативно.

- Надявам се, че не си се подразнил от малкото представление с Ларк - каза тя.

- Приятелка ли ти е?

- Работим заедно в банката.

- Уважението ми към мистър Сийборн нараства с всяка измината минута.

- Нищо му няма на мистър Сийборн. Само дето е малко старомоден.

- Вкусът му си е съвсем наред.

- Благодаря ти. Казах на Ларк, че искам да поговоря с теб насаме. Тя се съгласи да направи опит да отвлече евентуалната ти компания.

- Да се опита?

Тя се изсмя.

- Е, не чак толкова. Според нея приятелят ти си го бива.

- След това, на което станах свидетел, мисля, че мястото й не е в банковия бизнес.

- Тя е волна душа. Ларк прави само онова, което й доставя удоволствие. Бих искала и аз да съм като нея. Идвам тук два пъти седмично. Ларк твърди, че това е един много добър начин да се отърся от задръжките си. Това дори не е мой тоалет, тя ми го зае от гардероба си.

- Имаш проблем със задръжките си ли?

- И представа си нямаш каква мъка ми беше докато напиша оная бележка - извъртя очи тя.

- Е, радвам се, че си го направила.

Тя се принуди да се приведе към мен, за да чуе думите ми. С всяка измината минута музиката ставаше все по-оглушителна.

- Аз... аз се чувствам малко неудобно - каза тя.

- За какво?

- Защото те помолих за среща. Всъщност искам да те помоля за една услуга.

- Не съм й мислил, че ще ми правиш оферта.

Тя се засмя и видимо се отпусна.

- Много пъти съм си мислила за теб през изминалите години - каза тя. - Ако знаеш само каква ревност съм изпитвала към теб, Доу и Теди онова лято. Тримата бяхте толкова щастливи през цялото време; сякаш целият свят беше ваш. А аз бях само на четиринадесет години; единственото, с което разполагах, беше едно ужасно акне и една ужасна любов към теб.

- Към мен!

- Не съм наред, нали? - сведе очи тя. - И сигурно още съм така. Човек никога не може да се отърве от първите си страсти.

Размислих върху думите й и бавно поклатих глава.

- Да, имаш право.

И в този момент отново усетих нечий поглед върху врата си, само че този път съвсем не беше приятен като предишния. Небрежно се размърдах на стола и огледах заведението, поне това, което можеше да се види, но този път сред танцуващите на дансинга не плуваше самотна лъвица. Нямаше познати лица.

Обърнах се към ДиДи.

- И каква е услугата? - запитах я направо, за да не я измъчвам повече.

- Чух, че си станал детектив - каза тя.

- Е, не съвсем. Държавен следовател съм.

- Да не си от ФБР? - запита стресната тя.

- Не, защо? Защо се тревожиш?

- Не знам. - Тя се поколеба, преди да продължи. - Става въпрос за брат ми Тони. Много се тревожа за него, но не мога да отида в полицията.

- Защо?

- Защото може да е замесен в нещо лошо - отвърна тя.

- Искаш да кажеш, че се страхуваш да не е нарушил закона, така ли?

Тя кимна.

Грохотът в Касабланка започваше да се приближава плътно към границата на човешката издръжливост. Музиката гърмеше все по-силно, танцьорите се кълчеха като обезумели, а специалните ефекти надминаваха всякакво въображение. Светлините угаснаха, стробоскопите хвърляха призрачни отблясъци сред пушека и мъглата, лазерни лъчи пронизваха залата открай докрай.

Отново изпитах онова неприятно чувство с врата си. Когато се обърнах, ми се стори, че зърнах някого, но не можех да бъда сигурен сред всичкия този хаос.

ДиДи Лукатис сгуши рамене сякаш усетила студен полъх на вятъра.

- Съжалявам - каза тя. - Сигурно този шум и...

- Защо не излезем - предложих аз. - Ще повикам такси. Можем да отидем някъде другаде и да си поговорим над чашка кафе.

- С моята кола съм - каза тя. - Това беше част от уговорката. Ларк да отмъкне приятеля ти и колата ви, а аз теб, като запазя моята.

- Доста време ли репетирахте?

Тя се изсмя. Идеята да сменим мястото видимо я зарадва. Платих сметката и се провряхме през тълпата до изхода.

Улицата беше празна; само газовите лампи покрай реката разпръскваха призрачно сияние сред мъглата.

Половин квартал пред нас някаква неясна фигура се мярна за миг в халото на една от лампите.

Врата на кола се отвори и захлопна; едва ги долових сред грохота откъм Касабланка.

Запътихме се към витата желязна стълба, която извеждаше нагоре към стъргалото. Улицата отекваше в електронния ритъм на музиката. Мъглата ни обгърна отвред. Стъпките ни кънтяха като копита по паваж.

И тогава чух колата да потегля. И в този момент всичко се плъзна на мястото си. Шумът от двигателя започна да се приближава към нас, отначало бавно.

Без включени светлини.

На тридесетина фута от нас зърнах входа на една уличка.

- Слушай ме много внимателно - прошепнах аз на ДиДи. - Стигнем ли до началото на онази уличка, ще те бутна вътре и хукваш. Аз ще бъда плътно зад теб.

- Какво... - започна тя, но двигателят зад нас изрева и гумите застъргаха паважа.

- Давай! - изревах аз и хукнах, дърпайки я за ръката.

Мощни фарове пронизаха мъглата около нас. Колата стремително връхлиташе върху нас. Последните няколко фута буквално ми се наложи да влача момичето докато се доберем до тесния проход между две стари складови постройки. В началото имаше половин дузина боклукчийски контейнера струпани на куп.

- Залегни! - изревах аз и я блъснах зад тях.

Миг след това един черен понтиак изрева покрай нас и спирачките му изскърцаха; последваха три мигновени изстрела. Не можах да ги чуя; куршумите експлодираха в контейнерите и стената зад нас.

Сграбчих моя 357 калибър и стрелях три пъти в отговор. Куршумите ми се врязаха в страната на колата и тя рязко се изтегли от входа на уличката.

Погледнах зад нас. Уличката беше широка приблизително кола и половина, с дължина някъде към двеста фута. Не се виждаха никакви входни врати, макар че по средата имаше товарна платформа и ниша. Товарната платформа се издаваше на три фута навътре в улицата. В другия край на прохода се мъжделееше някаква светлина.

- Хукваме натам - предупредих я аз. - Ще бъда точно зад теб. Дори и да чуеш изстрели, продължавай да тичаш. Дори и да ни подгонят с колата, не спирай.

Тя ме гледаше с ужасен поглед.

- А сега, давай! - подбутнах я аз.

Тя изрита обувките си и хукна. Затичах след нея. Не можех да отрека, че я биваше в бягането, дори по найлонови чорапи върху влажния паваж. Почти се бяхме добрали до другия край когато дочухме рева на седана.

Колата беше заобиколила склада и сега се насочваше срещу нас. Фаровете й превърнаха кълбящата се мъгла в танцуващи хало.

- По дяволите - изревах аз и извъртях момичето назад. Втурнахме се към мястото, от което бяхме тръгнали. Зад нас гумите изстъргаха покрай ъгъла на сградата. Нещо изпука зад нас и куршумът свирна покрай ухото ми, гумите изсвистяха по паважа. Уличката се обля в светлина.

Затичахме към товарната платформа и аз плонжирах върху ламаринената площадка, придърпвайки момичето с мен, след което се затъркаляхме в нишата и се блъснахме в една стоманена врата.

Шофьорът натисна педала на газта и колата се втурна към нас; прекалено късно съзря препятствието. Метал застърга в дърво. Ъгълът на платформата издра една стоп-светлина, и откърти част от бронята. Седанът се люшна встрани, гумите му се опитаха да усилят сцеплението си с паважа, но не успяха, автомобилът се разтърси като обезумял и се блъсна със задницата си в отсрещната стена. Искри се разхвърчаха от разбитата задна част.

Стрелецът обаче не се трогна от пораженията. Три нови изстрела издрънчаха във вратата зад нас.

Точната стрелба не спада към силните ми страни. Пистолетът ми обаче беше оборудван с фосфоресциращ мерник и аз изравних тежкото си оръжие с колата, укротих ръката си, върхът на мушката кацна точно между, мерника, и започнах да изстрелвам куршум след куршум в изкривената от ненавист маска зад задното стъкло. Прозорецът се пръсна на хиляди парченца.

Нападателите обаче не се отказваха лесно. Седанът закова спирачки и чух как шофьорът превключваше скоростта. Преди още да успее да освободи съединителя от другата страна на улицата изгърмя още един пистолет. Три изстрела пронизаха мъглата. Два от тях разбиха окончателно задното стъкло на колата. Третият рикошира в задната броня само на инч над резервоара.

- Стреляй в гумите! - прелетя през улицата ревът на Стик, последван от още един изстрел; куршумът му изригна в огнен фойерверк по паважа само на инч от целта.

Прогизналият от уиски глас беше най-сладкият звук който бях чувал някога през живота си.

- Всичко е наред - успокоих аз ДиДи. - Това е Стик. Вече сме у дома.

Изравних малките зелени светлинки и изпратих два куршума в задната лява гума. Тя се пръсна с гърма на ръчна граната. Шофьорът превключи скоростите и двигателят изрева; колата се втурна назад, спуканата гума се отдели от джантата и стоманеният пръстен застърга паважа. Капакът на джантата изхвърча настрани и забарабани по камъните, докато накрая се блъсна в стената и замря.

Съсипаният автомобил се вряза в контейнерите за смет, разпиля ги по улицата и в реката, и след миг мъглата го погълна.

Обърнах се към ДиДи; тя се беше подпряла на металната врата и трепереше неудържимо. Очите й бяха станали като палачинки.

- Добре ли си?

Тя ме гледа безмълвно в продължение на няколко секунди и сетне закима яростно.

- Бива ли те с числата?

- Р-р-работя в-в-в б-б-банка, н-н-не п-п-помниш ли? - заекна тя.

- B-G-O-3-9-6 - казах.

Тя го повтори.

- Това номерът на колата ли беше? - запита тя.

- Точно.

Миг по-късно дотича и Стик със своя 357 в ръка.

- Добре ли сте двамата? - запита задъхано той.

- Да, и сме дяволски щастливи да те видим - казах, разтърсвайки го в мечешка прегръдка. - Откъде идваш, по дяволите?

- На излизане от кръчмата зърнах един образ да виси под една лампа на улицата - отвърна той. - Така че спряхме в края на парка за няколко минути, просто да видим какво ще стане.

- Такава значи била цялата работа - нацупи се Ларк, която през това време се беше присъединила към нас. - А аз си мислех, че е от любов.

- И от двете, скъпа - отправи й Стик налудничавата си усмивка. - Дублирах.

- Каквото и да означава това - добави тя.

- Това означава, че сме още живи - казах, - за което ще ви бъдем вечно благодарни.

- О, няма нищо, просто част от двайсет и четири часовото ни дежурство - изрече ликуващо той. - Това поддържа формата ни.

Помогнах на ДиДи да слезе от платформата; тя въздъхна и се свлече върху мен. Усетих как бясно биеше сърцето й.

- Хайде, сега вече ще се движим плътно зад теб, момчето ми - каза Стик, като ме дръпна навън от улицата. - Дъч има право. Останеш ли сам, веднага оплиташ конците.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.