Уилям Дийл

web | Хулигани

Нещата вече бяха под контрол и излязохме от Стаята на бойните действия, като се върнахме в предната част на Склада.

Костело си стоеше в ъгъла, все още напрегнат, също като някоя голяма котка миг преди скок. Върна ми погледа и няколко секунди очите му останаха приковани в мен, сякаш не можеше да си припомни откъде ме познава, и в този миг лицето му трепна. Усетих омразата му да пронизва цялата стая. Усмихнах му се в отговор. Идваше и моят ред.

Групата ни се беше свила до Стик, Дъч и мен. Почти всичкото стаено напрежение се беше преселило с нас в тази стая.

- Моля да ме извините - изрече Костело с равен и груб глас, изпълнен с отрова повече от тази на пепелянка. - Имате ли нещо против да ни прочетете нашите права и да ни уведомите в какво ни обвинявате?

- Останалата част ще ги обвиня, я да видим, да кажем, в нападение върху служител на закона, оказване на съпротива при арестуване, подронване на обществения ред, създаване на безредици, разрушаване на градска собственост...

- Добре, нека да я караме по-простичко - прекъсна Костело тирадата на Дъч. - За какъв дявол сте ни събрали тук?

- В последно време нещо в града не е наред, от сутринта досега имаме само един труп - изрече Дъч. - Така че си викам, абе, защо да не си направим един хубавичък пикник, че да се опознаем по-отблизо.

- Вижте - обърна се към него Костело. - Доколкото знам, вие сте един уважаван полицейски служител, Моорхауз, но тук вече надхвърлихте всякаква...

Сега беше ред на Дъч да прекъсне чуждата тирада.

- Моорхед - произнесе с ръмжене той. - Лейтенант Моорхед.

- Добре, Моорхед...

- Лейтенант.

Костело го гледа злобно няколко секунди преди да си отвори устата.

- Лейтенант Моорхед, какво по дяволите искате от нас? Защо сме тук?

- Може би още не сте го забелязали, но е мой дълг да ви обърна внимание, че доста голяма част от роднините ви поизкапаха през последните два дни - произнесе тежко едрият мъж.

- Това ли е причината, поради която вашата пасмина селяндури ни тормозеха през последните няколко седмици?

- О, аз в никакъв случай не бих го нарекъл тормоз, мистър Костело - отвърна вежливо Дъч. - За мен би било изключително удоволствие да ви покажа какво представлява истинският тормоз, стига само да пожелаете.

През целия този разговор Чевос не отдели и за миг очи от мен. Те блестяха като зъркелите на нощен хищник. Той внезапно бе проумял кой съм аз, човек, чието убийство той бе наредил на времето. Върнах му погледа и за миг останахме с погледи вкопчени един в друг. Цяла върволица от чувства се изреди по лицето му: ненавист, страх, досада, любопитство, гняв, безсилие. Накрая отведе очи.

Реших да се намеся в разговора.

- Значи ти представляваш всички тия хора, така ли, Костело?

- Точно така. Радвам се, че някой накрая все пак си спомни, че съм адвокат.

- Тогава нека двамата си поговорим - казах аз и се върнах обратно в Бойната стая. Дъч подбутна Костело вътре, а след него влезе и Стик.

Затръшнах вратата и се обърнах към Костело.

- Виж, хайде да приключим с тия изхвърляния. Ти си просто един гангстер, Костело. Известно е на всички ни, така че стига вече с тия лайна. Чичо Франко прегърна букета и това автоматически те прави пръв кандидат за capo di capi - тоест ако междувременно не се присъединиш към достойните си предци, което със сигурност не би наранило особено чувстват ми.

Той понечи да каже нещо, но аз го спрях с ръка и продължих да говоря.

- Значи нещата стоят така, Костело: или някакви гангстери от вътрешността са решили да ви изметат от Дюнтаун и да заемат мястото ви, или пък на някого от клана ви внезапно му се е увеличил апетита му.

- Да не би намеквате, че аз съм организаторът на всички тия убийства? - избухна той.

- Нямаш толкова здрави гащи да се захванеш с такова дело - казах аз, без да крия какво мисля за него. - Просто ти казвам това, което ни е известно и предположенията си.

- Това си е наш проблем.

- Отново сбърка, задник такъв - казах. - Той току-що стана наш общ проблем.

- Не съвсем - произнесе той много бавно и разчленено. - В каквото и да се състои проблемът, той си е наш и ние ще се погрижим за това.

- Нали - произнесох с усмивка. - Както се грижиш и до този момент ли?

Лицето му почервеня.

- Пак сбърка - намеси се Дъч. - Тук става въпрос за убийство, и то за доста голямо количество. Това не може да бъде твоя грижа, Костело, защото е работа на полицията. И понеже нещата вече са стигнали до този етап, ние ти предлагаме да ни окажеш съдействие.

- Ще ви го повторя още веднъж - произнесе Костело с вдигнат показалец. - Не знам кой върши тия неща или защо. И всички останали ще се подпишат под тези думи.

- На такова нещо не му казваме съдействие, господин адвокат - произнесе спокойно Дъч. И изведнъж се разбесня. - За мен сега си най-главният кандидат за следващото погребeние и най-главният заподозрян. Здравата ще го загазиш, мистър Костело. Като за начало бих могъл да те задържа като материален свидетел.

- Ще бъда навън още преди дежурният сержант да пръдне - отвърна Костело.

- Къде е Нанс Турчина? - запитах го аз.

- Съвсем бегло познавам Нанс Турчина. Защо, да не липсва? - изсъска Костело и после се обърна към Дъч, добавяйки: - Тръгвам си веднага и вземам хората си с мен.

- Глобявам тези ваши дрисльовци за провокиране на безредици - каза Дъч. - По седемдесет и пет долара на калпак.

- Не ставайте глупак...

- Казах провокиране на безредици и точка - прекъсна го Дъч. - Ако искате, можете да оспорвате, но в съда. Иначе си платете на изхода при дежурния и си вървете по живо по здраво. Ще стигнат колкото да закърпим дупките по тавана. - И той посочи с палец нагоре.

Костело се извърна към мен.

- Чувал съм за теб. От Синсинати ни пратиха името ти. Чувам, че и ти си в списъка, аверче. Само почакай. Скийт, чичото на жена ми, имаше много приятели.

- Целият съм разтърсен по чичото на твоята съпруга - казах аз. - Правя ти едно обещание, педал. Ще те изпратя при него. Подарък за Коледа, за да не се чувства самотен.

- Знаеш ли, можеш да преумориш до смърт от престараване, Килмър.

- Съмнявам се дали си наистина чак толкова тъп, че да убиеш федерален агент - обърна се Стик към Костело.

- Разбира се, че е - казах аз. - Той е един истински тъп безмозъчен задник.

- Явно и ти имаш нужда бъдеш включен в онзи списък - изплю се Костело към Стик.

- О, густо - каза Стик и се захили с откачената си усмивка.

- От доста време си като конска муха за фамилията ми, Килмър - каза Костело.

- Разбира се, нали затова избягахте от Синсинати - ухилих се мръсно аз. - Не можахте да понесете сърбежа.

- Предлагам ви да се откажете - произнесе ледено той. - Не сме извършили нищо нелегално тук. Това не е ваша работа.

- Всичко, което правиш, е моя работа - изръмжах аз. - Ти си ми любимият обект за благотворителност.

Настъпи един от онези напрегнати моменти, в който повечето от участниците в разговора са изчерпали репликите си. Реших да запълня празните полета.

- Има една африканска поговорка - започнах аз. - "Когато скунксът видял, че лъвът бяга от него, си помислил, че е царят на джунглата. И тогава на пътя му се изпречило едно хремясало куче". Това съм аз, Костело, аз съм твоето куче с жестока хрема. Знам цялата ти биография и не давам пет пари. Ще те ликвидирам. Рано или късно това куче ще хапе. Разбира се, ако все още си тук.

- О, аз ще бъда тук - увери ме той и се обърна да си тръгва. На вратата се поколеба. - Това е семейна афера - каза той. - Разрешаването й е въпрос на чест за нас.

- Тогава проблемът е решен - казах аз. - Щом като в този случай е замесена чест, значи ти вече си мъртъв.

Костело излезе без да коментира. Тръгнах след него и отидох до Чевос, като застанах само на няколко инча от лицето му. Изглеждаше точно като онези руски убийци, които обикновено ги избират в тяхното политбюро.

Извадих най-стържещия глас, на който бях способен.

- Къде е Нанс, старче?

Той ме изгледа със змийските си очи; челюстта му затрепери. Не ми отговори и не можеше да ме погледне в очите; погледът му беше устремен през рамото ми.

- Къде е Нанс, старче? - изръмжах пак аз, влагайки цялата ми насъбрала се омраза.

Оскърблението накара кръвта да нахлуе в лицето му, но пак премълча.

- Предай му съобщение от мен - изсъсках в ухото му аз. - Кажи на тоя плъх, дето страшно обича да стреля в гръб, че се осра когато ме изтърва в Синсинати онази нощ. Кажи му, че когато опита пак, тогава ще му взема пистолета и ще му го навра в задника и ще дръпна спусъка. Мислиш ли, че си в състояние да го запомниш, или си вече сенилен маразматик?

Гневът направо го задушаваше, та чак сълзи му изскочиха. Адамовата му ябълка подскачаше като мехур в прибой докато преглъщаше слюнката си.

- Знам всичко за теб, скапан отпадък - продължих аз, изстисквайки всяка капчица отрова, която съдържах в системата си. - Ти превръщаш децата в дрогирани полумъртъвци. Ти убиваш жени. Ти си боклук, Чевос, и ти също си в моя списък.

Чувствах се добре. По дяволите, чувствах се великолепно. Може и да нямах сачмени лагери в подметките на маратонките или рязани щеки в кобура, но ми беше хубаво.

Обърнах се и се върнах в бойната стая, последван от Дъч и Стик.

- Е, ти вече им хвърли ръкавицата - забеляза Стик.

- Кръвна вражда - произнесох аз. - Бутнах в гроба патрона им и рано или късно някой нещастен тъпанар ще се опита да изравни резултата и да се окичи с палмата на първенството. Просто реших да разбъркам допълнително мравуняка.

- Успокояваща мисъл - каза Стик. После се обърна към Дъч. - И какво все пак постигнахме с тая лудница?

- Отворихме малко предпазния клапан. Крайно време беше, момчета, да видите отблизо тия юнаци. А и те нас. Врагът трябва да се опознае отблизо. А и за да бъде ясно кой къде е застанал.

Лицето на Стик се изкриви в откачената му усмивка и той поклати глава.

- Пределно ясно ни предаде мисълта си.

В този момент Дъч се загледа покрай нас с провиснало чене.

- Брей, проклет да съм - произнесе той. - Я вижте кого е довял най-сетне вятърът.

Обърнах се да видя новодошлия.

- Сега ще се запознаеш с Хлапака Муфалата, Джейк - каза Дъч.

Хлапака Муфалата съвсем не се оказа онова, което си представях. Бях очаквал да видя дребен и слаб мъж, почти изтънчен. Сигурно защото бях останал с такова впечатление от всички обяснения на Стик. Реалният Хлапак беше шест фута с телосложение на плувец. Имаше отпусната походка, ръцете му висяха хлабаво покрай тялото, раменете му се полюшваха; само стъпалата му докосваха пода. Не се виждаха никакви пръстени или украшения. Хлапака беше облечен като за състезания по спортно ветроходство: бледосиня моряшка риза, дънки, и мръсни бели маратонки. Липсваха му само риза за ръгби и лула. Това обаче, което ме изненада най-много, беше, че на външен вид нямаше повече от шестнайсет години. Не помагаха дори и тънките му мустачки. Прозвището му направо беше като лепнато.

- Добре дошъл у дома - изръмжа Дъч. - Надявам се, че пътуването ти се е отразило добре.

Хлапака не коментира думите му, но и не личеше да е особено загрижен от нещо.

- Добре, добре - изгрухтя Дъч. - Давай историята си. Тук вече започна третата световна война, а ти се криеш вдън земя.

- Вървя по петите на мистър Задник от неделя сутрин, единайсет часа предиобед. - Гласът му беше мек, културен, доверителен. Предположих, че мистър Задник беше Грейвз Дългоносия.

- И през цялото това време го държеше под око? - изсумтя Дъч.

- Точно допреди тридесет минути. Захванал се е с покер с много високи залози в хотел Брейкърс. Правят му компания двама юнаци, които не пропускат залозите на конно състезание, някакъв тъп задник от Хот Спрингс, Тексас, с шапка Стетсън, който непрекъснато обижда всички на масата, един бял сводник от Фронт Стрийт, и няколко нещастника с плитки джобове. По-късно днес в играта се включи и един коневъдец от Луизиана, и Носа остана докато изпразни и неговите джобове. Нещастникът профука петнайсет бона преди да успее да си обърше сопола.

- Значи Носа беше големият победител, така ли? - запитах аз.

- Точно така. Кой сте вие всъщност?

Дъч ни представи един на друг. Муфалата имаше ръкостискане, което малко остана да ме превърне в инвалид до края на живота ми. Набърчи нос когато разбра, че съм Феди. Още едно момче, което имаше нужда да се възпитава.

- Знаеш ли точно как се развиват нещата? - запита Дъч.

- Без големи подробности. Само дето всички тия нещастници идват от различни места от север и че някой много им е надървен. - Той направи пауза и ме изгледа в промеждутъка между две примигвания. - Съвсем изведнъж.

- Килмър бeше в самолета когато са очистили Талиани - каза Дъч. - Аз самият лично го посрещнах на летището.

Хлапака вдигна безгрижно рамене.

- Не съм искал да обидя никого - каза той. - Когато бях на четири години, майка ми ме шитна за шест долара на един продавач на зеленчуци от Канал Стрийт. Оттогава вече не вярвам на никого.

- Но как, по дяволите, успя да го държиш под око тридесет и шест часа? - запита Дъч.

- Носа си няма хал хабер как изглеждам и аз бутнах един Франклин на пиколото плюс всички бакшиши, и той ми отстъпи временно работното си място. Подреждах стаята, приготвях им коктейлите, поддържах мястото чисто. Ощастливявах дамите в съседната стая. Да ви кажа, единственият път, когато този негър излезе от стаята, беше да отиде до кенефа.

- Сам ли беше? - запита Дъч.

- Само той и телохранителят му. Едно китайче на име Сонг. Едро китайче - изрече Хлапака, натъртвайки леко, за да ни изгради по-ясна представа за размерите му. - Искам да кажа, че тоя педал кара Кинг-Конг да яде ряпа в сравнение с него.

- Очевидно Грейвз не обича да си цапа ръцете - предположих аз.

- Аз бих заложил на сигурна загуба, ако бях на твое място - каза Хлапака, хвърляйки ми враждебен поглед.

- Ти мислиш, че ще си ги изцапа ли? - запитах го.

- Той собственоръчно очисти МакДжий. И то посред бял ден. Не можахме да го глобим дори за нарушаване на обществения ред. А той наруши здравата вътрешния ред на МакДжий.

- Какво знаеш за МакДжий? - запитах аз.

- Че е мъртъв като умряла риба - отвърна Хлапака.

Изведнъж една налудничава догадка се стрелна през ума ми и аз веднага я изстрелях.

- Оня коневъд от Луизиана, дето е дошъл по-късно, случайно да не се казваше Тибидо?

Муфалата беше истински изненадан.

- Тибидо? Да, мисля, че това беше името му. Нисичък, тъмнокос, квадратен като бъчва?

- Доста точно описание. Колко се бръкна?

- Някъде към петнайсет бона, че и отгоре. Откъде знаеш, че и той е набъркан?

- Ясновидец съм - отвърнах аз.

- Не ме ли будалкаш? - запита той. - Трябва да ми гледаш на ръка. На времето ми предсказваха, че линията на живота ми била по-къса от човката на вълнисто папагалче.

- Не знам - казах аз. - Никога не съм виждал вълнисто папагалче.

- Виждаш ли какво имах предвид - каза той. - Какво става тук, по дяволите? Какви са тия лайнари, дето сте ги събрали да осмърдяват мястото?

- Това е една много, много стара история, Хлапак - изрече уморено Дъч. - Три дни си изостанал от събитията. Ще те черпя един сандвич; може би Килмър ще те въведе в нещата.

Той отново спря погледа си върху мен.

- Някакво скапано Феди, а? Сякаш си нямаме и други главоболия, ами сега за капак и това.

- Трябва да се научиш да ме обичаш - казах аз и отказах предложението да вечеряме заедно с някакво мъгляво извинение. Имах среща с Хари Несбит при Чичо Джоли и този път реших да запазя информацията за срещата само за себе си.

Върнах се в хотела да си взема набързо един душ.

В кутията ми имаше четири телефонни съобщения. Три бяха от Доу Финдли. Четвъртото беше от ДиДи Лукатис.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.