Дъч ме чакаше под козирката пред Понс, мястото, където местните политици утоляваха жаждата си, голям, стар, скърцащ хотел, обсипан от саксии със цветя, едно от малкото неща в Дюнтаун които времето бе пожалило. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете на безличния му издут като кюнец костюм, а в ъгъла на устата му стърчеше забучен Камъл. Дори и да изпитваше някаква загриженост към окръжаващия го свят, трудно можеше да се забележи от пръв поглед. Паркирах зад една голяма черна лимузина, подхвърлих ключовете на дежурния по паркинг, пъхнах в джоба на пиколото пет долара да отнесе багажа ми в стаята, и захвърлих куфарчето си на задната седалка на Дъч.

Още бях като замаян от гледките и звуците на Дюнтаун.

- Окей, да тръгваме - каза той, вмъквайки се в тъмната обградена с палми улица.

До този момент не ми беше дал нещо, за което не съм го молил, отношението му беше сговорчиво, но предпазливо. И въпреки че умът ми беше основно зает с ликвидирането на Талиани-Търнър, в момента повече се чудех какво ли се беше случило на пейзажа.

След един-два квартала мълчание го запитах:

- Какво, по дяволите, е станало с Дюнтаун?

Той ме изгледа със странно изражение на лицето, и после, сякаш отговаряйки на някакъв свой въпрос, изрече:

- О, да, все забравям, че едно време си живял тук.

- Не тук - казах аз. - Не и в този град. Така или иначе, не съм живял тук. Аз бях, аа ... как го казваха, гост през лятото.

- И кога беше това, я дай пак?

Опитвах се да бъда предпазлив, не беше необходимо да му излагам преживелиците си от онова време. Не го познавах чак дотолкова, че да почна да си разголвам белезите пред него.

- Преди двайсет години, само за два месеца. Едва ли си струва да си го спомням - отговорих с нехаен глас.

- Тогава си бил още дете.

- Да, студент от горния курс. - Стараех се да бъда учтив, без да лъжа излишно или да го държа на прекалено голяма дистанция.

- Теди Финдли беше най-добрият ми приятел - добавих аз след секунда-две.

- О - каза той. - Тогава си наясно какво става тук.

- Не, прекъснах връзките си със семейството - изрекох аз.

- Знаеш ли, че младият Финдли е умрял?

- Имаш предвид Теди ли?

- Да.

- Да - казах аз. - Тъкмо след смъртта му вече се откъснах оттук.

- Е, след това построиха хиподрума, това стана. Градът се прекърши. Преди двадесет години тук да е имало, да кажем, седемдесет и пет, сто хиляди жители?

- Там някъде.

- Сега са вероятно триста, и поне половината от тях газят лука всеки ден. Изобщо, тука стана един страхотен хиподрум, красота. Също като Саратога. Много изискан хиподрум, нали? Направо да ти вземе акъла.

- Къде се намира?

- Зад нас, от другата страна на реката. Сега обаче е тъмно, не става за разглеждане.

- Окей, значи си имате изискан хиподрум, и какво от това?

- Мисля, че мангизлиите в града очакваха да се получи нещо с класата на Аскът². Всеки е застанал прав, пие си чая, и си размахва изискано кутретата. За жалост хиподрумът се наводни с маниаци, дето не могат и седмица да изкарат, без да заложат на конни състезания, от всякакъв сорт, чешит, и размер, като почти половината от тях смъркат чай; те не го пият.

- Значи за това са пременили така Фронт Стрийт?

- Голяма част от тая пасмина трамбова улицата когато няма конни състезания. Но Фронт Стрийт ще ти изскочи от акъла още на мига, в който зърнеш какво направиха с останалата част от града. Превърнаха я в едно малко Майами.

- Те ли? Кои са те?

- Лудите, дето грабнаха баницата. Виж, Финдли е вече много стар. По-голямата част от старото величие е мъртва. Прехвърлиха властта на наследниците си. Пазителите на кралството, нали така беше? Да, ама не. Откачалки, почти всички от тях са откачалки, с изключение може би на един или двама.

- Сигурно познавам някои от тях - казах аз.

- Сигурно. Но работата не беше само в тях, работата беше там, че всеки един от тях имаше по парче земя, което може да продаде. Градът гъмжи от кооперации. Многоетажни сгради. Три големи хотела на брега, и строят още един. Истинска гледка от недвижимо имущество. Два крайбрежни булеварда огромни като тези в Дел Мар. Почакай обаче да видиш Дуумстаун на видело.

Това беше първият път, когато го бе нарекъл Дуумстаун, но едва ли щеше да е за последен.

- Още се чудя как са допуснали да се случи това Финдли и останалите големи клечки - казах аз.

- Не можаха да направят нищо - изръмжа Дъч. - Изпукаха или пък одъртяха.

Някакъв остър ръб се бе промъкнал в гласа му, прилив на гняв примесен с презрение. Той самият изглежда го усети, защото продължи да кормува мълчаливо докато се успокои.

Опитах се да запълня тишината.

- Баща ми обичаше да казва, че можеш да наследиш кръвта, но не и изправения гръбнак.

Докато прекосявахме първите няколко квартала на Дюнтаун опитах се да извикам в представите си голямата част от центъра на града, на която бяха възстановили елегантността, присъща на края на седемнадесети век.³

Спомних си как я прекосявахме с кола тримата с Теди един неделен следобед преди много време. Бяха се случили трудни времена; редяха се квартал след квартал със занемарени жилищни сгради, които или бяха станали пансиони, или бяха превърнати в евтини мебелирани стаи. Бяхме в черния открит Ролс на Шефа, а той седеше с изпънат гръбнак на ръба на седалката и бялата му коса се вееше на вятъра.

- Ние ще възстановим тази дяволска част от града - изрече той тежко с мекия си ирландско-южняшки акцент, докато размахваше ръка към овехтелите руини. - Това няма да стане стане шибан музей като онзи в Уилямсбърг. Искам да кажа, че ще се превърне в едно живо и уютно място, което хората с гордост ще обитават. Ще се чувстват като част от нейната история. Ще споделят леглата си и трапезариите с нейните призраци. Това е сърцето на града, за Бога! И ако то спре да бие, умира и градът. Не забравяйте това, момчета. - Той направи пауза и огледа с преценяващо око улицата, след което добави полугласно - Един ден това ще бъде Ваша отговорност.

А Теди ми хвърли един поглед през рамо и ми намигна. В ония дни аз бях едно от момчетата им.

По всичко личеше, че си беше удържал на думата, макар че само Господ му беше свидетел каква мизерна сделка е сключил, позволявайки на деловата част на града да отиде по дяволите. Онази част от нея нямаше смисъл. Но тази имаше. Парковете и площадите разхубавяваха града, помагаха му да диша и процъфтява по естествен начин, като му придаваха свой собствен облик. Тук и там луксозни магазини и галерии се гушеха сред жилищните сгради. Ясно се виждаше, че районирането тук беше комунално, като правилата вероятно бяха оформени чрез общо съгласие.

- Това горе-долу бива - казах аз. - Но Фронт Стрийт, Господи!

- Ония нещастници с жълти стотинки в джобовете все трябваше някъде да залагат - отвърна Дъч разсеяно.

Направихме ляв завой, после десен, и се озовахме отново в действителността. Намирахме се в края на Бак О'Таун, нещо като буфер между Дюнтаун и черния район. Немотията се носеше по въздуха. Разкошните магазини бяха отстъпили място на магазините за разпродажба на военно имущество и стари мебели на безценица. Това беше овехтялата част на града. С купища автомобилни гробища и бардаци.

Няколко минути пътувахме в мълчание. След малко се обадих:

- От колко време си тук, Дъч?

- Някъде преди четири години пристигнах от Питсбърг, точно след като бяха прокарали референдума за хиподрума.

- Кога го построиха?

- Пуснаха го по-миналата година и градът направо пощръкля. Само за една нощ белите костюми от Палм Бийч бяха сменени с жокейски екипи. Можеш да си спукаш тъпанчетата на ушите от напъване и пак няма да чуеш никъде южняшка реч. - Гласът му звучеше с гърлен холандски акцент от Пенсилвания.

- Искаш да кажеш като твоя ли? - пошегувах се аз.

Той се изкикоти.

- Да, точно като моя.

- Град на парвенюта - измърморих си аз полугласно.

- Много точно си го схванал.

- А откога си ченге?

- Откакто се помня - отвърна той без дори да се замисли.

Навлезе в една тъмна улица с жилищни сгради; караше бързо, но без включени буркани или сирена.

- Направо ми изглежда като дяволска работа - казах. - Шефът и неговата пасмина съвсем са му отпуснали края. Сякаш са полудели от любов.

- Това беше доста отдавна, авер. Сега е само мебелирана стая за час.

Цяла минута главата ми представляваше вихър от мисли и чувства, преди да отговоря.

- След двайсет години подробностите избледняват - казах.

- Съвсем си прав. - Дъч си запали цигара и добави. - Май старецът доста време не е излизал от главата ти.

Кимнах.

- Имаш право.

- Доколкото знам, синът му е бил герой от войната, загинал е някъде във Виетнам. И тогава старецът сякаш се сгърчил. Поне така знам.

- Лоша работа - изрекох.

Бях изненадан от безразличието в гласа ми.

- Сигурно.

- Ако те разбирам правилно, имаш някакви резерви към Финдли - произнесох.

Той повдигна рамене.

- Това е като машина. Нямам вяра и за две стотинки на човек, който се е набъркал в политиката за време по-дълго отколкото трае обядът ми. А аз се храня бързо, можеш да ми вярваш.

Стари чувства нахлуха в душата ми, усукаха на топка вътрешностите ми, сграбчи ме нещо, което не можех много ясно да осъзная. Или не исках да го направя.

- Да ти кажа, беше като битка за сфери на влияние - продължи той. - Двама юначаги, които обират лъвските пайове. А сега простолюдието само се блъска да гледа кой забогатява най-бързо в сравнение с останалите.

Определението му беше много точно и аз се съгласих с него.

- Всичко е борба за власт и влияние - казах му.

- Ако аз имам един долар, а ти имаш два, това прави ли те два пъти по-добър от мен?

- Не - отвърнах, - само два пъти по-опасен.

Той обмисля няколко секунди отговора ми.

- Смятам, че всичко зависи от това, какъв човек си - произнесе Дъч. И след миг хвърли бомбата. - Щерката на Финдли се опита да се впусне в живота. След като старецът получи известието, че синът му е загинал, имам предвид.

Аха, ето я новината.

- И как така? - полюбопитствах аз през прозявка, или поне така се опитах да го изиграя.

- Омъжи се за един стопроцентов американец. Той пое щафетата от Финдли и отпраши с нея напред. Викат му Хари Рейнс. Иди кажи после, че нямало ирония в живота.

- Какво искаш да кажеш?

- Собственият зет на Финдли е шеф на комисията за хиподрума.

Това последното вече ме завари изненадан.

- И как стана това? - заинтересувах се.

- Без Рейнс хиподрум нямаше да има. Щяхме да си търкаме панталоните на задниците някъде другаде.

- Рейнс... - изрекох замислено.

- Хари Рейнс, зетят - напомни ми той.

- Да, знам. Мислех си за името. Хари Рейнс - повторих.

- Познаваш ли го?

- Бегло.

Хари Рейнс. Името си го спомнях, но не и човека зад него. Двайсет години не са малко време.

- Рейнс уреди всичко. Имам предвид данданиите около хиподрума.

- Защо?

- Трябва да питаш него за това - отвърна Дъч.

- Тоя момък трябва да е доста корав, а?

- И аз мисля като теб. Доколкото знам, тоя Хари се гласи да става губернатор.

- Имаш предвид, че е събрал капитал покрай хиподрума ли?

- И това, предполагам.

- А другото? - полюбопитствах.

- Това е дълга история - каза той. - Струва си да вечеряме, за да ти я разкажа.

- Не е лошо - казах. - А ти как считаш?

- За кое?

- За това, дали Хари Рейнс ще го огрее губернаторския пост или не?

- Доколкото знам, слънцето изгрява на изток и залязва на запад - отвърна той.

И това беше краят на въведението.

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Doomstown - обреченият град или градът на Страшния съд (англ.). - Б. пр. [обратно]

2. Хиподрум близо до град Уиндзър, Великобритания, където през юни всяка година се провеждат четиридневни конни състезания, явяващи се важно събитие в живота на английската аристокрация. За първи път са били организирани през 1711 година. - Б пр. [обратно]

3. Стил изключително разточителен и пищен, символизиращ епохата на царуване на крал Уилям III и кралица Мери. - Б. пр. [обратно]

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.