Уилям Дийл

web | Хулигани

Облякох се за по-малко от пет минути. Докато бързах през фоайето на хотела дочух рева на двигателя на Черната Мария, която след миг закова на място с жестоко скърцащи спирачки. Предната врата се отвори и аз се вмъкнах вътре. Стик включи направо на втора и остави най-малко един инч гума по асфалта.

- Давам всичко, само мястото да не е много далеч - простенах аз.

- Десет минути - каза той, докато залепваше червения буркан върху покрива на колата и включваше сирената. Това бяха най-дългите десет минути в моя живот. Стрелнахме се в южна посока покрай реката, където закъснелите шхуни на ловците на стриди се бяха превърнали ивици от светлини.

Сградата се намираше близо до Бак ОТаун, груба постройка, преобразена в приятен жилищен блок, обърнати към малката река с името Хамптън Ран. Плосък покрив, изящна входна врата; екстериорът просто излъчваше клас. Улицата гъмжеше от полицейски коли паркирани в безпорядък пред сградата.

Пред вратата стоеше Луис Каубоя с много нещастен вид.

- Осрах се - изрече той сбито. - Промъкнаха се покрай мен.

- Кой се промъкна покрай теб, Каубой? - запитах го аз.

- Тоя, дето ги е опаткал - изрече той с поглед забит в пода.

- Ги? - обади се Стик.

- Двама са - каза той, посочвайки с палец зад рамото си към зданието. - Вторият етаж предният апартамент.

- Кой е другият? - заинтересувах се аз докато крачехме към вратата.

- Дела Норман - отвърна той.

Ново име!

- Трябва ли да я познавам?

- Беше любимката на Грейвз Дългоноско - обади се Стик.

- Да, ама е била в кревата с Логето когато са го опаткали - добави Луис.

Подсвирнах през зъби.

Хаосът царуваше в спалнята на втория етаж.

- Пеещото въже - произнесох, взирайки се във врата на мъжа.

Недоумяващото "Ъ?" на Дъч ми каза, че той никога не е чувал за трика.

- Така му казват виетнамците, пеещото въже. Убийство чрез възела на Тъги.

Сред англичаните беше известно като бомбайският Бърк - Бомбай, защото удушвачите с Тъги действаха в Индия, а Бърк беше английския жаргон за удушване, наречено така на името на един англичанин, опитал се да удуши кралица Виктория, не успял, и за наказание неговият врат изтърпял изпитанието, което предвиждал за кралицата.

Бяха минали повече от дванайсет години откакто бях видял за последен път това специфично охлузване. Представляваше кървавочервено петно с размер на монета от половин долар, в меката част на основата на черепа на Логето, на врата. Дълбоката и алена ивица обикаляща шията му допълваше картината.

- Има ли още някой тук? - запита Стик.

- Салваторе - отвърна Дъч. - Отвън е, проверява околността.

- Не съм виждал подобна рана от Виетнам - казах аз.

- Каква красота. И после? - запита умореният лейтенант.

Луис Каубоя запълни рамката на вратата; дръжката на кобрата му 357 калибър стърчеше от колана му точно над ципа.

- Ако само някъде плъзне дори и думица за случая, моментално си сменяш името - изрече Дъч. Луис не каза нищо. - Добре - продължи Дъч, - кажи сега какво стана.

- Всеки понеделник вечерта Логето идва на това място, без значение дали вали град или е ясно, около шест. Обикновено остава час, час и половина. Има две лимузини и четири горили. Влиза вътре, а четирите задника започват да хвърлят монети в коридора. Два часа по-късно главният задник е все още вътре. Към осем и половина вече започвам да се изнервям. Накрая решавам да хвърля един поглед, да разбера какво става.

- Сам, с четири горили между теб и Логето, и без никакви подкрепления? Не ти ли се струва, че в образованието ти има доста бели петна? - изръмжа язвително Дъч.

Каубоя само повдигна рамене.

- Бях заредил пушката с едри сачми. Влизам, тръгвам нагоре по стълбите, размахвам ютията и им се дръпва лайното от страх. "Ако искате да ви завият в найлоново одеяло, нямам нищо против", само това им казах. Допрях ухо до вратата, извиках един или два пъти. Нищо. И накрая изритах вратата.

Той придружи думите си с широк жест, обхващащ цялата стая.

Стаята изглеждаше като разорано поле. Завивки и чаршафи бяха разхвърляни по пода, възглавници. Жената лежеше възнак гола, с коса сплъстена върху лицето й. Логето лежеше по очи, напълно облечен, сграбчил чаршафа с юмруци, и крака висящи от леглото без да стигат до пода.

- Значи това е Дела Норман - произнесох аз. Дори и в смъртта си бе запазила красотата си.

- Сега вече работата се заплита съвсем - каза Стик.

- Иска да каже, че Дългоноско няма да понесе много леко този случай - изрече Дъч и заклати яростно глава. - Нова загадка - простена той. - Какво, по дяволите, е правил Тони Логето, да чука любимото парче на Дългоноско.

Пристигането на Чес, медицинския експерт, прекъсна хода на мислите му. Чес беше нисък и пълничък, в стари панталони и пижама, натъпкана до половината в тях. Не беше особено щастлив.

- Я да видим какво имаме тук - каза той.

- Зетят на Талиани и гаджето на Грейвз Дългоносия.

Чес се загледа с особено похотлива усмивка.

- Уха, умирам за пикантерии - простена той. - Това му най-хубавото на нашата работа, да ви кажа. Човек изведнъж става съпричастен и на най-интимните семейни истории. Чудя се как ли ще го понесе Дългоноско.

- Много зле - подсказа Стик.

Чес пусна на пода черната си кожена чанта.

- Първо дамите. Я да направим няколко снимки преди да разбъркам работите.

Появи се и фотографът, засне стаята от всички възможни ракурси и изчезна само след десет минути. После се включи и докторът и започна, бъбрейки безспир докато си вършеше работата.

- Жената е удушена по класическия начин. Отпред, бих казал. Вижте само следите тук върху ларинкса. Смъртта е било почти мигновена. Предполагам, че каротидната й артерия, и всичко около нея е смачкано. Тук са действали сръчни, бързи и здрави ръце.

Той продължи да опипва, без да спира и работата с уста.

- Крайно време е да позадържите малко топката, Дъч. Хладилникът в центъра вече пращи по шевовете, а в патологията я имаме петима души, я нямаме, пък и аз от три месеца все си вземам годишната отпуска. Ще се радвам много, ако накрая успея малко да си вдигна задника оттук.

- Ха-ха-ха - обади се Дъч с последните останки от чувството си за хумор, което впрочем важеше и за всички ни.

Огледах апартамента докато Чес продължаваше работата си. Жилището заемаше предната част на сградата. Всекидневната, спалнята и кухнята - всички гледаха към улицата. Апартаментът беше обзаведен абсолютно без вкус. Скъпи мебели, които изобщо не си подхождаха. Гардеробът й съдържаше дрехи достатъчни за откриването на моден салон.

Банята и няколкото малки помещения бяха прилежащи към една уличка, минаваща покрай сградата. Апартаментът имаше само една входна врата, тази, през която бяхме влезли.

Разгледах банята. Беше просторна, с двойна мивка, шкаф, вана и душ.

Прозорецът над шкафа беше отворен и завесите леко се полюшваха от бриза. Подадох си главата.

Огледах нагоре и надолу.

Върнах се на мястото на престъплението.

През време на отсъствието ми в стаята се беше появило ново лице. Казваше се Браун, от отдела за разследване на убийствата, възнисък и набит мъж с ястребова физиономия, старчески петна по ръцете и силно прошарена коса.

- Чувам, че утре щели да те пенсионират, Дъч - проговори с гъгнивия си глас той. - Както върви, скоро няма да имаш никаква работа.

- Не ме карай да се смея, че ще получа уртикария.

- Колко станаха вече от миналата нощ досега? - запита Браун, продължавайки да боде с остена си едрия мъж. - Май вече ще можеш да сформираш цял футболен отбор, а?

- Виж какво, Браун, върши си работата, а кривенето и палячовщините ги остави за Боб Хоуп.

Ченгето от отдела по убийства прехвърли вниманието си върху Дела Норман.

- Скивай само каква нянка има тая пачавра, брей. Тоя идиот е очистил такова страхотно путе, направо да го убиеш!

- Ако искаш да те оставим насаме с нея няколко минути, да я опиташ, какво ще кажеш? - изкикоти се Дъч.

- Яж ми хуя.

Пред нас се демонстрираше размяната на реплики от най-висш клас.

Чес привърши огледа на жената и се захвана с Логето.

- Я да видим какво имаме тук? - промърмори Чес. - Тук май вече е имало бесене.

- Джейк твърди, че тая работа изгледала като някакъв стар виетнамски номер, дето му казвали "пеещата струна " или нещо такова.

- Да не са го научили от шоуто на Лорънс Уелк? - запита подигравателно Браун.

- Казват му "пеещото въже" - поправих го аз. - Взема се въже, завързва се възел по средата му, а в края му се завързва малка пръчка. Удушвачът пристъпва зад жертвата си, нахлузва примката около шията й, хваща пръчката и я усуква. Възелът притиска главния нерв върху задната част на врата и по този начин жертвата е парализирана. След това стигат и шейсет секунди, за да се завърши работата.

- Май ти допада Федитата да си блъскат главата вместо теб, а? - подхвърли Браун.

Луис Каубоя издаде гърлено ръмжене и огромните му пестници се свиха застрашително. Дъч нежно положи ръка върху рамото на гиганта.

- Някой да е пипал нещо тук? - обади се Чес.

Каубоя пристъпи от един крак на друг.

- Използвах тоалетна хартия, когато телефонирах. Не съм пипал никъде с голи ръце - изрече той.

- Отлично, момчето ми. Виждам, че имаш добри учители - обърна се Чес към Дъч.

- Да, и сега остава само да ги научи как да говорят - намеси се пак Браун.

- Каубой, иди долу и виж какво можеш да измъкнеш от ония даго любители на ези-тура - обърна се Дъч към Луис, спестявайки на Браун един продължителен престой в интензивното отделение. Дъч изчака Луис да се отдалечи и запита:

- Какъв ти е проблемът, putz?

- Ти с твоите лайна със специално предназначение до тоя момент не си направил нищо, освен една огромна купчина лайна - изрече Браун.

- Вдигаш доста шум за човек с шест неразкрити убийства на гърба си - каза Дъч.

- За една нощ ни се събраха достатъчно трупове в центъра - отвърна Браун.

- Ще си изплачеш очите, Браун, и няма да виждаш дори и пишката си, когато пикаеш - каза Дъч.

- Яж ми хуя - произнесе Браун.

В стаята зацари напрегнато мълчание. Чес наруши състезанието по размяна на духовитости.

- Вижте, момчета, нямам нищо против да си представяте, че сте пред камерата, но аз трябва да си върша работата. Мога ли вече да смъкна тия двамата долу и да ги поразгледам отвътре?

- Оттук нататък вече ми е през оная работа за тях - отвърна Дъч. - Занимавам се с тях, докато още дишат, а оттам нататък вече са грижа на тоя putz тук.

- По кое време приблизително са загинали, Док? - намесих се аз, като се надявах да облекча малко положението.

- Предполагам, държа на тая формулировка, не искам да се ангажирам с точен час, предполагам, че са били убити в много близък интервал от време, първо е било момичето. Някъде преди три, четири часа.

Сега беше десет и тридесет и пет.

Медицинският експерт преобърна тялото на Логето и мъртвият гангстер се озова на гръб, втренчен безжизнено в тавана с език изхвръкнал от устата му. Нямаше и едно разкопчано копче. Дори и вратовръзката му не беше разхлабена.

Няколко идеи започнаха да ми се мяркат из главата.

Излязох в коридора, намерих стълбището към покрива, и се изкачих горе. Вратата за покрива не беше заключена. Отворих я и надзърнах надолу към отворения прозорец на банята, като огледах отблизо тухлената стена. Над корниза имаше три пресни драскотини.

Слязох долу и видях Стик да разговаря с един от четиримата любители на ези-тура, дребен гангстер с лице като невестулка, застанал малко встрани втренчен към улицата докато говореше, сякаш Стик не беше до него.

След малко Стик кимна и се дръпна от информатора си, влезе в сградата и дойде при мен на втория етаж.

- Засега нищо - каза той. - Тоя дребен педал, с който говорих, има брат в предварителния арест, който ще влиза на топло за пласьорство. Надява се, че ще отида в съда да му издействам на копелето по-кратка присъда. Готов е на всичко, само че не знае и бъкел какво се е случило тук, нито пък някой от останалите трима. Казва, че Логето дошъл към шест и петнайсет. Видели го да влиза в апартамента на момичето, както си му бил редът всеки понеделник вечерта. След две-три минути дочули пружините да скърцат усилено, като разсъдили, че Логето толкова е бил надървен, че я сграбчил от вратата за краката. Пуснали няколко майтапа, после започнали да подхвърлят монети докато накрая се появил и Луис Каубоя и нахлул вътре.

- Ела да огледаме отвътре.

Двамата се върнахме в апартамента. Тялото на Дела Норман вече беше опаковано в найлонов чувал и положено на носилка. Момчетата от линейката нахлузиха чувала и върху Логето и изкараха и двете тела навън. Браун ги последва в коридора; в стаята останахме Дъч, Стик и аз.

- Какъв беше тоя мухабет за Бърк? - запита Дъч. - Какъв е тук номерът?

- И аз съм го виждал веднъж - обади се Стик. - СРБЧ го използваха. Безшумно и мигновено.

- Какво е това СРБЧ?

- Специални Разузнавателни Бойни Части. Бяха нещо като армейските зелени барети. Само че не притежаваха тяхното обучение. Наемаха всичко, което можеше да се наеме. Рецидивисти, изхвърлени от армията, стари френски легионери, наемници, хора, които не желаеха да се връщат в Щатите, след като им изтечеше службата. Основната им задача беше да убиват. Изпращаха ги да очистят някой селски вожд или бирник, или пък някой въстанически ръководител, започнал да събира повече мощ, отколкото му се полага. Ей такива.

Моорхед поклатиш глава.

- Не прилича много на армия.

- Служил ли си, Дъч? - запита Стик.

- Корея. В кашимерията. Шестнайсет месеца - изрече тежко едрият германец. - Спомняте ли си Корея, момчета? В сегашно време повечето хора си мислят, че Корея е името на верига от денонощни магазини за хранителни продукти.

- Бедната стара Дела - обади се Стик. - Защо ли им е притрябвало да пречукват и нея?

- Защо се тюхкаш толкова за нея? - обърнах се аз към него.

- Познавахме се - повдигна рамене той. - Веднъж ми се наложи да я арестувам. Намерих цигари с марихуана в нея. Бях тръгнал на лов за информация, надявах се да изкопча нещо за Носа. Тя разсъди как стояха нещата и се позабавлявахме малко.

- Чудя се какво ли работа е имал с нея Логето.

- Може просто да го е сърбяла оная работа - предположи Стик. - Нали той беше местният ебач от фамилията Талиани?

- Прекалено е просто, за да изчерпва нещата - възрази Дъч.

Престанах да ги чувам. Блъсках си главата как е било възможно да убият Логето и Дела Норман без четиримата телохранители да чуят или видят нещо в подножието на стълбите.

- Идва ми наум само една причина, поради която може да я убили - казах аз.

- Всички сме затаили дъх - произнесе Дъч.

- Логето идва тук всяка вечер в понеделник. Убиецът му го е знаел, както и точното време на пристигането му, като също така е имал и добра представа за охраната му. Едва ли може да се промъкне толкова лесно през телохранителите му. Така че как постъпва той или тя? Идва пръв или първа и убива момичето. Убиецът знае, че Логето влиза сам в апартамента; той е мачо до мозъка на костите си, за да кара юнаците си да прочесват преди него апартамента. Така че той или тя убива момичето и зачаква. И когато Логето влиза, убиецът го удушава с виетнамския номер. Логето не успява да произнесе дори и звук.

- И след това той или тя се измъква през прозореца на банята с въже - завърши Стик.

- Само че в нашия случай убиецът се е измъкнал нагоре, а не надолу - възразих аз. - И е използвал вратата на съседния покрив, за да не го забележат от земята.

- По всяка вероятност е използвал същия път и на влизане - каза Стик. - Слиза, очиства и двамата, и после по обратния път се измъква.

- Превъзходен план - обобщих аз.

Дъч обмисля чутото в продължение на няколко секунди.

- Даа, съгласен съм с вас. Наистина се иска голям кураж да пречукаш гангстер, докато телохранителите му подхвърлят монети в коридора под тях.

- Даа. Или някоя отчаяна глава - обадих се аз.

- Отчаяна?

- Да. Или е бил някой с кураж по-голям от този на Давид, или някой, който не е можел да си позволи да не го направи.

- Значи в този случай, ако това е бил Нанс, който е изпълнявал поръчка на Чевос, то тогава остават само Костело, Брониката, Стизано, О'Брайън и Коен.

- Брей, че те останали само петима - обади се Стик.

Дъч се облегна на стената с ръце в джобовете.

- Сега е пълнолуние, нали разбирате - произнесе той печално. - Бременни жени помятат, на мъжете им избива чивията.

- Хубава идея - одобри Стик. - Точно това и ще кажем на пресата, че виновно за всичко е пълнолунието.

Прибрах се в хотела и си легнах.

През нощта телефонът звъня няколко пъти, колко пъти, не разбрах. Накрая го поставих на пода, захлупих го с една възглавница, и потънах в мрака. В следващия миг някой се мъчеше да изкърти вратата. Запалих лампата, навлякох с мъка панталоните си, и на прага на вратата открих Панчо Калахън.

- Промяна в плановете - беше всичко, което произнесе.

- А?

- Опитах се да звъня - каза той.

- Благодаря ти - избъбрах аз, докато се довлека до леглото.

- Отиваме на хиподрума - заяви той пестеливо.

- Какво, сега?

- Аха.

- Колко е часът?

- Пет.

- Сутринта!?

- Аха.

- Вторник сутринта?

- Вторник сутринта.

Загледах го с празен поглед. Изглеждаше като току-що изскочил от страниците на модно списание. Сиви памучни панталони, жокейска риза под син памучен блейзър, бледосиня риза, виненочервена вратовръзка с деликатни сиви коне препускащи безцелно по дължината й и шапка на карета, нахлупена наперено над едното му око.

Напомняше точно толкова ченге, колкото и Джон Дилинджър на Уелския принц.

- За нищо на света - простенах аз.

- Денят ще бъде чудесен.

Бях прекалено уморен, за да споря.

- Зашеметяващо.

Точно в пет и петнайсет вече бяхме в една червена спортна кола с индикатори повече от тези в кабината на Ф104 и препускахме във влажната и мрачна сутрин. Прекосихме високия висящ мост, който свързваше острова с континента, и попаднахме в такава гъста мъгла, че не можехме да видим края на платното. Калахън представляваше висок и мускулест мъжага, с високи скули и челюст, която сигурно беше дялана с прав ъгъл. За него обаче денят все едно че беше леко заоблачен, и караше така, сякаш се намираше на междущатска магистрала. Почвах да си мисля, че цялата банда хулигани беше обзета от суисидален комплекс.

- Мъгляво - беше единствената дума, която успях да изтръгна от него през двайсет и петте минути препускане. Дори не спомена за събитията от предната нощ.

Намали едва когато стигнахме до разклона за Палмето Гардънс, отдаде присмехулно салют на пазача, който трябваше да се взре два пъти, за да го види през мъглата, и паркира близо до конюшните.

- Дръж, сложи си това върху сакото - каза той, връчвайки ми една зелена значка, удостоверяваща, че съм служител от хиподрума. Направих, както ми каза, и го последвах до преградата, която така внезапно изскочи от мъглата, че се блъснах в нея. До този момент единственото, което можех да кажа за хиподрума, беше, че се намира в Джорджия на двадесетина минути път от града, при условие, разбира се, че шофьорът ви беше някой като Марио Андрети.

- Почакай тук - поръча ми Калахън и изчезна за пет минути.

В мъглата е се виждаше нищо, но се чуваха много ясно конско пръхтене, кашляне на мъже, смях и чаткането на копита в земята. Калахън донесе кафе в пластмасови чашки и топли, пресно изпечени понички. Малко остана да го разцелувам.

- Какво, по дяволите, правим тук? - запитах аз с пълна уста.

- Разгряваме тригодишните коне - отвърна той.

- Това ли било? Значи това правим тук посред нощ? Слушаме ги да разгряват тригодишните коне?

- Засега.

- Толкова ли е специална тая работа? Колко често вършат това с тях?

- Всяка сутрин.

- Ти ме бъзикаш.

Той ме изгледа през мъглата и поклати глава.

- Значи не ме бъзикаш. Чудесно. Значи ме измъкна от леглото, за да... а... да стоим тук и... да слушаме... просто да слушаме, ей така... едно хергеле жребци да разгрява сутринта.

Калахън се извърна към мен и за пръв път откакто се бе пръкнал на прага ми, се усмихна.

- Отпусни се на течението, авер. Ти вече си тук, дай воля на душата си. Нека сърцето ти се изпълни с поезия.

- Ти какво, да не си някакъв гуру, Калахън?

- В конския смисъл на думата. А и другата причина е, че Дъч иска да научиш нещо за конните състезания.

- Аз не мога дори да го зърна тоя дяволски хиподрум. И не ме наричай авер. Не съм куче, казвам се Килмър.

- Няма проблеми.

Той тръгна покрай преградата и аз го последвах. В мъглата започнаха да се открояват неясни силуети. Съпровождащите ездачи извеждаха конете през прохода в оградата към пистата.

- Това е сутрешната разходка - обясни Калахън. Животните се разкършват. - Той посочи към един великолепен канелен скопен кон, който се дърпаше и подскачаше в края на въжето си. - Дръж под око онова конче там - напъти ме той.

- Защо?

- Това е чудесен кон.

- О.

- Ако нямаш нищо напротив, мога ли да ти задам един въпрос?

- Давай - казах аз.

- Имаш ли някаква представа за конните надбягвания?

В живота си имах само две посещения на хиподрум, и двата пъти в Калифорния със Сиско Мацола, който беше безумно влюбен в три неща: семейството си, витамините и залаганията на коне, като не бях много сигурен дали това беше действителното им подреждане. И двата пъти загубих по двеста долара, които не можех да си позволя да губя, като направих най-глупашките залагания. След втория случай Сиско повече не ме покани.

- Мога да различа главата от опашката и горе-долу това е всичко.

- И това не е малко - изрече Калахън, макар че не успя да скрие изненадата си. - А сега си отвори хубавичко ушите. Ще те открехна на тема коне.

Преди да изтече денят вече знаех доста за Панчо Калахън и далеч повече за конните надбягвания, защото устата му не спираше; беше все едно да слушаш поет да описва достойнствата на прелестна жена.

- Първо ще ти разкажа за чистокръвните породи - започна той. - Те не са като другите. Чистокръвните коне са красиви, силни, буйни, темпераментни. Те са независими и горди. Също са и страшно надути, защото съзнават цената си. Всеки жокей, който си разбра от работата, си извежда коня и му говори, обучава го докато го развежда по пистата. Треньорът може да каже на жокея как иска от него да води надбягването, може да отведе коня до бакстреча¹ или да го пусне до стълба на петте осмини миля или до завоя до сградата на клуба, но веднъж след като вратата се отвори, оттам нататък вече остават само жокеят и конят, и това е.

Слънцето бавно започваше да се издига сред мъглата над близките водни дъбове; чувахме конете, но не ги виждахме, докато изведнъж не ни връхлетяха. Тригодишният скопец беше бурен и игрив, и съпровождащият го ездач си имаше големи главоболия с него. Пръхтеше и замяташе високо глава, като се опитваше да го захапе за ръката, докато галопираха в мъглата, обагрена в призрачния пурпур на първите слънчеви лъчи.

Беше повече от прекрасно. Калахън беше прав, около нас бликаше поезия.

Ролята на този тригодишен кон щеше да се окаже далеч по-съдбоносна, отколкото можехме да предполагаме аз или Калахън. Животното носеше името Дисъуей. И специално тази сутрин умираше да препуска.

- Целият направо пращи от страст да хвърчи - отбеляза Калахън. - Всеки чистокръвен кон ври и кипи. Нали си го бива?

Съгласих се, че го бива.

- Конете от чистите породи са тренирани да тръгват с рязък старт още от вратата и да бягат бързо и с равномерно темпо по цялата дистанция, а накрая правят много силен финален щурм, също като плувец, който взема стоте метра под две минути и двайсет секунди - каза Калахън. - Животното иска направо да литне, така че се налага да го поукротяват малко. В противен случай направо ще пощръклее когато усети жокея на гърба си.

Сега вече не тичаха толкова упорито, а подтичваха в тръс сред кълбестата се мъгла, и се разкършваха след нощния отдих. След като го върнаха, той направи още един вял опит да ухапе ездача си, после подскочи настрани и хвърли два къча, след което вече се успокои. След това треньорът му го поведе към стойката за връзване да го оседлаят.

Дисъуей беше прекрасно животно с много мощни предни крака и лъскава гръд, корава като стомана. Мускулите играеха и преливаха под копринената кожа. Калахън се приближи и масажира първо единия, после другия преден крак, след което се върна до преградата.

Нямаше нужда от коментар.

Собственикът беше един къс и набит мъж с поло и хронометър в дебелата си шепа; около шията си беше увесил бинокъл. Казваше се Тибидо. Стоеше с гръб към жокея и хапеше долната си устна. Гласът му беше груб и звучеше така, сякаш извираше дълбоко от гърлото му.

- Окей - изрече той, без да се обръща или погледне към ездача, - хайде да видим на какво е способен. Тръгваш с него от стълба на трите четвъртини.

Ездачът за миг се удиви, но после каза:

- От стълба на трите четвъртини, да, сър.

Хвърлиха седлото върху гърба на коня, като през цялото време му говореха и го успокояваха, и го подготвяха за старта.

- В този момент си струва да ги наблюдаваш всичките тия юнаци - обади се Калахън. - Тия, дето определят хандикапа при състезание, собствениците, треньорите, зяпачите; всички чакат да видят в каква форма е конят днес.

Ездачът поведе животното към пистата, строи го до старта, после се изправи на стремената и се приведе над шията му, смушка го в хълбоците, конят препусна и двамата се стопиха в мъглата. Половин дузина хронометри изщракаха около нас.

Чух го да се приближава далеч преди да профучи покрай нас, пухтящ като локомотив, с громолящи копита. Хронометрите отново изщракаха. Калахън погледна ръчния си хронограф.

И този път нямаше нужда от коментар.

- Хайде да закусим - каза той. - Жокеите вече почват да се пъчат.

Проследих коня с поглед докато го отвеждаха. Ноздрите му бяха широко отворени, ушите щръкнали леко напред, а очите му излъчваха безумен блясък. Започвах да разбирам защо Панчо си имаше едно наум за чистокръвните породи.

- Е, какво мислиш? - запитах го докато крачехме покрай редицата от навеси.

- За какво?

- За цялата тая работа, след което опипа предните му крака, за хронометрите, за кухнята им?

- Бива си го - отвърна Калахън. - Силен е, от добро потекло, краката му са добри, но е куку. Справя се добре само на първата обиколка. Ако залагам, бих заложил на него само за заблуда. Никога няма да стане шампион.

- И ти научи всичко това само като опипа предните му крака?

- Научих всичко това от състезателния му картон.

Върволицата от навеси още не беше свършила, когато се запътихме по един кален път към кафето на жокеите, и в този момент зърнах един тъмносин мерцедес паркиран близо до конюшните. Вътре нямаше никой. Огледах се наоколо, без да го афиширам, но мъглата все още беше доста гъста, за да видя по-далеч от двайсетина фута.

- Старият Дракула и той е тук - отбеляза Калахън.

- Дракула?

- Рейнс. Комисионерът.

- Не ти ли допада? - Изненадаха се от себе си колко ми се искаше Панчо да каже "не".

- Пипа много здраво. Щях да го харесвам доста повече, ако във вените му течеше кръв. Студенокръвно животно. Ей там онази жена е съпругата му.

Това ме свари съвсем неподготвен. Мигновено се завъртях и зърнах силуета на Доу в мъглата, допряла лице до муцуната на един кон в конюшните. И в този момент мъглата се сгъсти и я скри от погледа ми.

- Хайде да ходим в кафето - обади се Калахън. - Ще вземем нещо за хапване и ще послушаме жокеите и треньорите.

Почти не го познавах, но той се държеше като човек, който си има нещо на ума.

Мъглата вече бе започнала да се вдига и контурите на кафето изпъкваха в сумрака, продълговато и ниско здание облицовано с дъски. Закусвалнята представляваше една много приятна и ярко осветена зала, дъхаща на прясно кафе и закуски. Половината места вече бяха запълнени от персонала на хиподрума: жокеи, треньори, собственици на коне, мерители на хандикапа, придружаващи ездачи, стюарди. Единствената тема на всички разговори бяха конете. Ако някой споменеше името на Талиани, щяха да го попитат в кое надбягване е взел участие и кой е бил жокеят му.

Останах близо до Калахън, поръчах закуска, от която би преял и пристанищен хамалин, и се заслушах. Калахън се чувстваше сред тия хора като риба във водата. Разговаряше едновременно с мен и още цяла дузина посетители.

- Оня дребният момък с ястребовия нос и празните очи, това е Джони Гейвилан. Многообещаващ жокей беше, ама преди две години се изтърси много лошо в Делрей. Стана треньор.

Или пък:

- Оная буца с палтото и шапката е Уили Часовника, хандикапърът на хиподрума. Работи тук и задава началните условия за всяка гонка. Знае за конете повече от създателя им и е по-честен даже и от него...

Или:

- Онзи юнак с червения пуловер, дето няма и косъм по каската, това е Чарли Ентуисъл. Страхотен коневъд е. Започна като треньор, после спечели на покер един кон на име Джастабаут. Отначало всички го взеха за най-големия майтап, защото стария Джастабаут беше най-грозното животно, някога създавано от Бог. Нямаше и един зъб останал в устата си. Въртеше се около заградената ливада и скубеше трева с беззъбата си уста, а отпред изглеждаше кривокрак. Хората идваха до него, плезеха му се, замеряха го, присмиваха му се. Бяха го кръстили Беззъбия Ужас, и изглеждаше така, сякаш и най-големият дебелак ще го надбяга на пистата.

- Всички взеха на подбив Чарли Ентуисъл. Оказа се обаче, че единственото нещо, за което Джастабаут наистина си го биваше, е бягането. Братко, това същество не бягаше, а хвърчеше. Вече се беше прибрал в бокса, а останалите животинки още не бяха пресекли финала. Би всички рекорди, накара повечето жокеи да се преквалифицират в неделни учители, и напълни джобовете на стария Чарли Ентуисъл.

Калахън ме изгледа и се усмихна.

- Това са конните надбягвания.

Вече привършвахме закуската и си допивахме кафето.

- А сега да се залавяме на работа - каза той и се преместихме в другия край на залата с чашите си в ръка.

БЕЛЕЖКИ:

1. Backstretch - далечният прав участък, противоположен на хоумстреча при една овална писта за конни надбягвания Б. пр. [обратно]

- Само слушай - инструктира ме той, макар че за последния половин час не бях успял дори да се прокашлям.

- Всеки ден от сезона Уили Часовника оценява трите най-добре представили се коня във всяка гонка и задава началните условия. Решението му е задължително за програмата и никой не смее и да продума. Разбира се, стопроцентови гаранции няма, но това няма никакво значение. Жокеите открай време всички му имат зъб. Той може би е най-добрият хандикапър в бизнеса, но това е една дяволска и неблагодарна работа.

- Защо?

- Защото фаворитите повече губят, отколкото печелят. Или имат проблеми докато ги измъкнат от боксовете, или пък попадат в задръствания в бакстреча и не могат да се измъкнат. И в тоя момент се появява някой тарикат, който залага тридесет към едно и комарджиите реват в един глас, че "гонката била нагласена". И всеки е готов да линчува стария Уили.

Седнахме до дребния мъж с квадратното телосложение, наближаващ шейсетте, с лице от пергамент, който носеше едно и също палто зиме и лете, с черна шапка, нахлупена ниско над очите му. Бинокълът му беше голям колкото него. Не беше от словоохотливите и беше много грижовен към бележника си, в който драскаше всичките си забележки.

Изгледа ни подозрително изпод козирката на шапката си, разпозна Калахън и го дари с нещо, което по неговите стандарти сигурно минаваше за усмивка, а на мен показа зъбите си.

- Това е Джейк, Уили - каза Калахън. - Наше момче.

Уили изгрухтя нещо и се върна на закуската си.

- Кои се представиха добре? - запита го Калахън.

Дребният мъж повдигна рамене и продължи да яде. Отпихме си от кафето докато Калахън поглъщаше залата с очи. По едно време ме сръга и кимна към един дребен и мършав момък, явно жокей, който влезе в ресторанта и седна в един усамотен ъгъл. Новодошлият наглед нямаше повече от петнадесет години и сигурно нямаше да има повече от петдесет килограма с мокри дрехи.

- Джинис Гърл изглежда добре в петата обиколка - произнесе накрая Уили, и замлъкна за още пет минути. Калахън търпя, но накрая се обади: - А за Дисъуей какво ще кажеш?

Уили го изгледа с крайчеца на окото си.

- Имаш нещо наум ли?

- Просто ми беше интересно - повдигна рамене Калахън. - Нали си спомняш как проспа стреча в неделя.

- Изглежда добре.

Още няколко минути минаха в мълчание.

- Тая сутрин си го биваше: хлопна на З минути и 22 секунди. Не е лошо, защото го пуснаха на три четвъртини, а той обикновено бяга най-здраво на стреча...

Уили преглътна едно препечено парче хляб и го заля с глътка кафе, потърси нещо в ъгълчето на устата си с показалец и добави:

- По-късно през деня обикновено на пистата става по-напечено, може да се поразкърши малко. Сега в момента бих казал, че макар и да не е много сигурно, но може да финишира след Полка Дитс, който беше малко изнервен на разгряването.

- После ще си поговорим пак - обеща Калахън и се дръпнахме настрани.

- Хвана ли всичко? - запита ме той когато вече се отдалечихме на значително разстояние от Уили.

- Мисля, че да - отвърнах. - Ако конкуренцията е силна, Дисъуей по всяка вероятност отново ще се провали на стреча. Ако обаче няма силни съперници, може да заеме второ място.

- Много добре. Обучението ми има ефект.

- Я ми кажи за онзи момък, заради който ме сръга. Какво представлява?

- Това е Скуут Импастейтоу. От Луизиана. Започнал да се състезава на дистанция четвърт миля когато бил на тринадесет години. Прехвърлил се на чистопородните коне когато станал на шестнайсет, ако повярваш на акта му за раждане. Кален жокей е, има страхотни крака, вълшебни ръце, и е най-малко на двайсет години.

- Много впечатляващо - проговорих аз. - Само не разбрах защо ме сръга.

- Той яздеше Дисъуей в неделя - отвърна Калахън и се запъти към дребното момче.

Скуут Импастейтоу беше жокей в детско тяло, с глас, който сякаш още не беше решил дали да мутира или не. В момента можеше да държи ниските партии в някой детски църковен хор. Но ръцете му бяха като от стомана.

- Здравейте, мистър Калахън - каза то когато седнахме до него.

- Как вървят, Скуут? - запита Калахън.

- Горе-долу - отвърна младокът. - Нали знаете как е - някои дни дори и не си струва човек да се разкарва дотук.

- Още ли те е яд заради гонката в неделя? - запита го Калахън. Опитваше се да измъкне информация. Не знаех чак толкова много за конните надбягвания, но можех да усетя винаги когато хвърляха въдицата.

Момчето се изкикоти.

- Коя по-точно? - отвърна то с въпрос. - Четири пъти яздих и четири пъти останах с пръст в устата.

Изглежда познаваше добре правилата на играта.

- Може да е била някоя дреболия, нали знаеш, може да си ги управлявал малко по-различно от обикновено и те са се ядосали. Нали ги познаваш чистокръвните каква стока са.

Малчуганът гръмко се изхили.

- Е, би трябвало.

Той изля половината си чаша кафе в една празна водна чаша и наля сметана в кафената чашка докато накрая кафето му започна да изглежда като течен шоколад, така както само жителите на Ню Орлийнс обичат да го пият.

Добави още захар и продължи да говори докато го разбъркваше.

- Веднъж в Белмонт яздих Фанси Дан, който от два сезона имаше петдесет победи, просто не можеше да загуби. Залаганията за него бяха като за фаворит, три към две. Камбанката звънна, вратата се отваря, а той си стои на мястото! Шибам го с камшика, ритам го с всичка сила, псувам го като хамалин, накрая взех да го увещавам. Не ще и не ще, стои си като препариран и души тревата. И доколкото знам, още си стои на същото място.

- И какво стана с Дисъуей?

Въдицата беше заметната отново.

- Реши да си зареже работата - повдигна безцелно рамене той. - Изскочи от преградата номер три като някой боен кораб и води цялото хергеле по целия бакстреч; после наближихме клубната сграда и изведнъж го усещам как се отпуска под мен. Миднайт Стар ни задмина така, сякаш бяхме спрели да зареждаме на някоя бензиностанция, после ни задминаха и половината останали коне. Предполагам, че изведнъж му е домъчняло за вкъщи. През цялото време му ревах на ушите да не заспи.

- Как изглеждаше на сутрешното разгряване?

- Отлично. Не беше много нервен. Тича добре. Две десети над обичайната му скорост.

- Е, тоя път поне е излязъл от преградата - отбеляза Калахън.

- В неделя просто беше някакъв кошмар. Изглежда всеки кон, който яздя, изведнъж го сграбчва носталгията. Е, нали казвате, че такива били чистопородните.

В този момент пристигна закуската му. Пържола, три яйца и овесена каша, и той омете всичко. Чудех се как е останал толкова дребен. Калахън продължи да замята въдицата.

- Днес на него ли си?

- Не. Вече не съм. Хванах се с друг кон. Чигър Байт.

- И защо така?

- Сдърпахме се със Смоуки. След гонката се нахвърли върху мен и зарева, че съм бил отпуснал Дисъуей твърде рано. Накрая му казах: "Хей, не бях аз, а мистър Тибидо." и той ме изгледа така, сякаш си помисли, че го премятам или нещо такова. На кой ли пък ще му е притрябвал тоя боклук? Собственикът му казва да го пуснем на пет-осми миля, и аз го пуснах на петте-осми. - И той пак се изсмя. - Сигурно си е помислил, че прътът на седемте-осми миля е финишът. - Продължаваше да говори и яде едновременно. - Не е кой знае каква голяма изненада. По дяволите, бяхме го обсъждали и преди. Мистър Тибидо искаше да опита смяна, като го пусне на петте-осмини миля вместо на стреча, и да увеличи бързината му с две десети. Нямаше абсолютно нищо друго останало за стреча. Пък и ми е принцип да не споря със собствениците.

- Значи не си бил съгласен с Тибидо, така ли?

- Не чак дотолкова, че да вдигам шум. По дяволите, идва точно преди да стартираме, казва ми да го пусна на бакстреча и това и направих. Аз така разсъждавам, след като искаш да направиш промяна, защо да я правиш, когато си фаворит? По-скоро бих изчакал докато слезем от списъка - така няма да загубим нищо.

- Е, може да е имал някакви съображения.

- След това идва, казва, че много съжалявал, и ми дава два стотака, да компенсирам загубите. "Направих грешка", само това ми казва.

- Тая сутрин накара съпровождащия ездач да го пусне отново на трите-четвърти миля - изрече небрежно Калахън докато бъркаше кафето си.

- Дисъуей е маргинал. Пусни го с цяла група суперпарчета и той като нищо ще излезе трети, ако е в настроение, разбира се, а това означава да е валяло и пистата да е мека. Само му дай малко кал и гледай каква вихрушка е, ще доприпка пръв на финиша.

- Тибидо би трябвало да го хандикапира малко по-добре.

- Мистър Тибидо се старае колкото може, да ти кажа, като се надява конят да покаже малко по-голям хъс. Да ти кажа правичката, това животно бяга най-добре на стреча, така си мисля аз. Хич и не помисля да мори на последните три осмини от милята. Освен това набляга повече на левия преден търнак.

- Кога наблягаше повече на крака?

- Веднага след гонката. Сигурно е попаднало някакво камъче в подковата му. Казах за това на Смоуки.

- Е, желая ти късмет днес - каза Калахън и се измъкнахме навън.

Мъглата се беше разнесла, откривайки един чудесен ден с прохладен ветрец под едно безоблачно небе.

- Това сигурно ти прозвуча като китайски.

- Схванах повечето. Само не разбрах накъде клонеше целият ви разговор.

В момента, в който заобиколихме кафето, пред нас се разкри в цялото си великолепие хиподрумът и аз подсвирнах.

- Впечатляващо, а? - обади се Калахън.

Впечатляващо беше слаба дума.

Комплексът се беше разпрострял пред нас под сутрешното слънце, бяла сграда обрамчена от зелена гора. Беше съставен от три тераси с куполи във всеки край, и едно стъклено клубно здание, простиращо се от единия край на връхния етаж до другия. Архитектът беше построил сградата по подобие на Саратога и другите вековни хиподруми. Изглеждаше така, сякаш се намираше на мястото си най-малко от петдесет години. Имаше градини с насадени азалея, които му придаваха цвят, и гигантски дъбове, застанали като стражи по ъглите. Явно голямо внимание е било положено при отстраняването само на онези дървета, които не са се вписвали в общия ансамбъл. На паркинга дори имаше дървета, които пробиваха покрива му. Гледката беше наистина зашеметяваща и трябваше да призная, че тя наистина беше като почит към делото на Хари Рейнс. Прозорците на клуба блестяха на сутрешното слънце, а във вътрешния двор тревата беше изумруденозелена.

- Страхотно!

- Доста работа са свършили - съгласи се Калахън.

Мерцедесът бе изчезнал.

Реших да кова желязото докато е горещо.

- Защо се интересуваш толкова от Дисъуей?

- В неделя на третата гонка финишира втори.

- Това само късмет ли е или има и нещо друго?

- Спомняш ли си записа от неделя вечерта?

- Може ли някой да го забрави?

- Забравил си нещо от него - отвърна Калахън. - Талиани и Стинето бяха заложили на четвъртия кон от третата гонка.

- Още не мога да схвана накъде биеш.

- Четвъртият кон беше Миднайт Стар. Стартира като фаворит номер две, осем към едно, спечели, изплатиха се големи пари. Фаворитът беше Дисъуей. Не беше нагласено да спечели Миднайт Стар, а да загуби Дисъуей. Няма логика за други варианти. В неделя всичко му беше наред, пистата беше размекната, а полето меко, стартира като фаворит пет към две. Финишира осми.

- Осми!

- Случва се и в най-добрите семейства.

- Значи цялата работа е била да се забави Дисъуей, така ли?

Калахън кимна.

- Миднайт Стар финишира пръв, изплати 46,80 долара. Значи ако си заложил на Миднайт Стар, получаваш по 46,80 за всеки два долара, които си заложил. Само си помисли - залагаш едно бонче, и гушваш 23 400 гущера; добра надница за един ден, а? Като се замисля, Дисъуей в неделя не е имал само лош ден.

- Ами ако Миднайт Стар беше имал лош ден?

- Това е конно надбягване - каза той ухилен.

- Как са го направили? Искам да кажа, как са го накарали да загуби?

- Има много начини. И легални също.

- Мислиш ли, че и жокеят има пръст в това?

- Възможно е, макар и малко вероятно. Скуут не долюбва много Тибидо или собственика. Той е прямо момче; ще ми се да не е той.

- А треньорът?

- Смоуки ли? Може и той да е, макар че пак не ми се вярва; много беше ядосан, защото си мислеше, че момчето го е пришпорило коня твърде рано. Не е знаел, че Тибидо му е наредил така.

- Значи остава собственикът?

- Така излежда. Работата е там, че Талиани е знаел. И го опукаха само след два часа. Може и да няма връзка, но си мисля за възможностите.

- И сега какво ще правим, да ходим при Рейнс?

- Не можем. Подслушването е нелегално. Дъч не може да си позволи някой да го научи. Няма никакъв запис, всичко това са наши предположения.

- Значи да му сипем пепел?

- Аз никога не сипвам пепел - изрече той със зловещ глас. - След като веднъж се е случило, значи може и да се повтори всеки момент.

Беше ми дошло до гушата от хиподрума и жадувах да се прибера час по-скоро в града. Имаше много следи които, се нуждаеха от обстоен оглед, а аз изведнъж се почувствах в някаква яма. Наближаваше обед, така че казах на Калахън, че трябва да направя няколко телефона и после да взема такси до града.

- Стик е тръгнал насам - каза той. - Ще бъде на задната врата след петнайсет минути.

- Откъде знаеш това? - запитах изненадан, като се зачудих дали и не беше телепат наред с многобройните си останали дарби.

- Уредих го снощи - отвърна той и добави с обичайния си кодиран стил: - Чакат ме в клуба. Бай.

- Благодаря ти за обучението.

Калахън ме оглежда преценяващо известно време и после кимна.

- В четвъртък следобед Дисъуей пак ще бяга. Би трябвало да сме тук.

- Значи се уговорихме.

Той понечи да тръгне, после се извърна и ми подаде ръка.

- Ти си стабилен - изрече той. - Обичам хората, които умеят да слушат. Мислех да не се окажеш от всезнайковците.

- Това, дето не го знам, може да запълни програмата на цял университет.

- Ти знаеш много - каза той, обърна се и тръгна през вътрешното поле към сградата на клуба.

Тръгнах да търся телефон да проверя дали няма съобщения за мен в хотела. Вече под ярката слънчева светлина взех да размислям за изминалата нощ. Ставаше ясно, че някои от позвъняванията са били от Дъч. Чудех се кои ли може да са били на Доу.

Чух гласа й тъкмо когато минавах покрай конюшните.

- Джейк?

Гласът й се разнесе от един от боксовете. Втренчих се, но не можах да видя нищо. Предпазливо пристъпих навътре. Чух един кон да пръхти и да бие копито в пода, в ноздрите ме блъсна силен мирис на сено и конски тор. Очите ми бавно привикваха към сумрака на конюшнята след яркото слънце.

- Да не ти отслабва зрението с годините?

Гласът й прозвуча точно зад гърба ми. Извърнах се. Беше застанала на прага, със слънчев ореол около тялото си, също като призрак. Очите ми постепенно открояваха подробностите. Цялата беше натъкмена в бричове за езда, викторианска блуза с черна панделка около шията й, и малко черно бомбе. Двайсетте години се стопиха за миг, сякаш никога не бяха изминавали. Тя отново беше на осемнайсет, облечена в същия костюм, почесваща се по бедрото с камшика за езда. Коленете ми започнаха да се подгъват и в двете посоки. Като на ученик преди първия му танц.

- Можеше да се обадиш - укори ме тя, сякаш скастряше някое дете загдето е отмъкнало няколко сладки без разрешение.

- Завъртя ме шайбата.

Тя пристъпи до мен и много нежно прокара върха на камшика по очертанията на брадичката ми и после по шията, като спря точно там, където в ямичката биеше пулсът ми.

- Виждам как бие сърцето ти - каза тя.

- Нито за миг не съм се съмнявал в това.

- Можеш ли да ми простиш?

- Да ти простя какво?

- За онова преди двайсет години?

- Няма нищо за прощаване - излъгах аз. - Такива неща се случват и в най-добрите семейства.

Тя бавно поклати глава и пристъпи още по-близко до мен.

- Не - изрече тя, - има толкова много неща за прощаване. Много за забравяне, ако можеш да забравиш такова нещо.

- Какво нещо?

- Знаеш за какво говоря - изрече мъгляво тя.

- Виж, Доу, аз...

Тя допря върха на камшика до устните ми и не ми даде да довърша.

- Моля те, не казвай нищо. Страхувам се, че ще кажеш нещо, което не искам да чуя.

Не знаех как да отговоря на това и си останах така, като някакъв глупак, хилех се неловко и се чудех дали не може някой да ни зърне отвън. Но дори да можеше, това явно не я притесняваше особено. Тя пристъпи още по-близо, протегна ръка и притисна врата ми отзад с камшика си за езда, след това го хвана с двете си ръце и ме придърпа към себе си. Устните й леко се приотвориха, а очите й се превърнаха в тесни цепки.

- О, Господи, толкова съжалявам - прошепна тя. - Никога не съм и помисляла дори да ти причинявам болка. Не знаех, че Шефа ти е написал онова писмо докато Теди не ми каза. Ти просто престана да пишеш и да се обаждаш, сякаш умря.

- Телефонът работи и в двете посоки - чух с изненада да произнася устата ми и си помислих "Затваряй си плювалника, идиот такъв, изиграй го докрая. Остави я да говори. Цели двайсет години си бълнувал за този миг, не разваляй всичко именно сега".

- Гордост - произнесе тя. - Ние всички си имаме своите грехове. Това е един от най-лошите ми. Исках да ти пиша, и тогава Теди ми каза да те оставя на мира. Каза, че си преживял достатъчно. Моля те да ми простиш, загдето съм била толкова глупава.

Дивях се дали наистина си вярваше, че човек може с толкова лека ръка да зачеркне двайсет години от живота си. Казваш "Прости ми" и толкова. Дали беше толкова уверена в уязвимостта ми? Бронята започна да се изхлузва по тялото ми, но тя пристъпи още по-близо, само на шест инча, и нежно поклати глава с пресекнат дъх.

- В живота ми никога няма да има друг като теб. Никога. Разбрах го още в мига, в който те загубих, също както проумях, че снощи няма да дойдеш.

- Откъде разбра това? - запитах я с дрезгав и несигурен глас.

- Защото не го заслужавам - изрече тя и устните й затрепераха. - Защото толкова много ми се искаше да дойдеш и...

- Хей, по-полека - произнесох аз, поставяйки пръст на пълните й устни.

Какво ставаше тук? Къде бяха изчезнали всички онези решения, които бях взел предната нощ? Нима бяха достатъчни само някакви си две или три минути старият Килмър да се просне на гръб и да размаха крачета?

Да, бяха предостатъчни.

И тогава тя притвори очи, а устните й се разтвориха широко, тя се притисна в мен и всичко си беше пак както в ония дни. Изгубих се в устата й, усетих пробивния й език да опипва почвата, и отвърнах със същото. И тогава я сграбчих в прегръдките си, като се с мъка се сдържах да не я строша. Усещах коляното й да се търка о моето, дочух шума от изронения на пода камшик за езда, усетих ръцете й да се плъзгат по гърба ми и да ме притискат още по-плътно в нея.

И всичко онова, което бях подготвял да й кажа през всичките тия двайсет години излетя в миг от главата ми. Обвиненията, въпросите, които щяха да прочистят тъмните ъгълчета на съзнанието ми. И всичкият ми гняв в миг се стопи. Плъзнах на свой ред ръце по гърба й я притиснах към себе си.

- О, Джейк - изрече дрезгаво тя, - ако знаеш само как ми се иска да можеше да се върне онова лято. Така ми се иска да можехме да се върнем двайсет години назад.

Не го ли искаме всички; сигурно би било прекрасно. Но не го изрекох на глас.

- Забрави всичко - избъбрах аз, без да отделям устните си от нейните. - Няма нищо за прощаване.

- О, Джейк, искам всичко да бъда както тогава - изрече тя с устни долепени до моите. - Ела довечера. Моля те, ела. Не ме оставяй пак сама.

И без да мисля за нищо повече, аз прошепнах:

- Да.

И знаех какво правя. Знаех, че ще отида, а Дъч, всичките му там проклети Талиани, мерки за безопасност, уязвимост и още какво ли не можеха да вървят по дяволите. Щях да отида, защото исках да отида, и защото това беше моето възнаграждение за всичките тия двайсет години. Повторих го. И още веднъж. И пак И пак.

- Да... да... да...

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.