Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТОЯ СИ И ГЛАДЯ

Тили Олсен

web

Стоя си и гладя, а въпроса, който ми зададе, се движи тромаво напред-назад заедно с ютията.

"Ще ми се да можеш да намериш време и да дойдеш, за да си поговорим за дъщеря ти. Сигурна съм, че можеш да ми помогнеш да я разбера. Тя е млада и има нужда от помощ, а аз имам желание да й помогна."

"Кой има нужда от помощ?" Дори да дойда, каква полза от това? Мислиш си, че като съм й майка, аз имам ключ към нея или пък ще ти помогна да откриеш такъв? Тя е вече на 19. Всичките тези години тя е живяла извън мен и отвъд мен.

А и стига ли ми времето да си припомня, да отсея, да претегля, да оценя и да пресметна? И ако започна, то ще се наложи да прекъсна и ще трябва пак да започвам отначало. Или пък ще се изгубя в нещата, които съм направила или не съм, в ползата от тях или в тяхната неизбежност.

Тя беше красиво бебе. Първото и единственото от петте ни деца, което се роди красиво. Нямаш си и представа, колко ново и колко трудно ми беше да опазя тази нейна красота. Не си я познавала през всичките тези години, в които я смятаха за обикновена, не си я виждала как се взира в бебешките си снимки и как ме кара да й разказвам отново и отново колко е била красива - и ще бъде, така й казвах - и колко красива е сега - за тези очи, които можеха да видят. Но виждащите бяха малко или не съществуваха изобщо. Включително и моите.

Аз я откърмих. Сега мислят, че това е важно. Всичките си деца съм кърмила, но с нея, с измъчващото ме еднообразие на първото майчинство, аз постъпвах така, както казваха книгите. И макар плача й да ми късаше нервите, а гърдите да боляха, аз чаках дотогава, докато часовникът не кажеше да спра.

Защо това е първото, което ти разказвам ли? Дори не знам дали е от значение и дали обяснява нещо.

Тя беше красиво бебе. Издаваше прекрасни звуци. Обичаше движенията, обичаше и светлината, обичаше и цветовете, и музиката и платовете. Лежеше на пода в сините си дрешки и пляскаше толкова силно с ръце и крака, че те подпухваха. За мен тя беше чудо, но когато стана на 8 месеца, трябваше да я оставям денем при жената от долния етаж, за която тя не беше никакво чудо, защото аз работех или си търсех работа и защото баща й "не можеше повече" (така написа в прощалната си бележка), "да споделя лишенията с нас".

Бях на 19. Светът беше неспокоен, светът преди Голямата депресия. Хуквах веднага, щом слезех от трамвая, побягвах нагоре по стълбите, а там миришеше на вкиснало и, будна или пък заспала, но само за да се събуди веднага щом ме види, тя започваше да плаче тихо, без да спира - плач, който все още чувам.

После си намерих работа нощем, за да бъда с нея през деня и така беше по-добре. Но се стигна до момента, в който трябваше да я оставя при семейството на баща й и да я напусна.

Измина много време, преди да мога да събера пари за билета й обратно. А пък тогава тя се разболя от шарка и аз трябваше да чакам още. Когато най-накрая се завърна, едва я познах - походката й беше бърза и нервна, също като на баща й, тя изглеждаше като баща си - слаба, облечена в бледо червено, което караше кожата й да изглежда жълта, а белезите й от шарка да изпъкват. Цялата й бебешка красота си беше отишла.

Стана на 2 години. Достатъчно голяма за детската градина, така ми казаха, а тогава аз не знаех това, което знам сега - умората на дългия ден, горчивината на съвместния живот в детските градини, които са просто паркинг за деца.

Само дето щеше да е без значение, дори да знаех. Този бе единственият начин. Единственият начин да бъдем заедно, единственият начин да мога да работя.

Но макар и да не знаех, аз знаех. Знаех за злата учителка, защото през всичките тези години в спомените ми ми е останало онова малко момче, свило се в ъгъла и нейният дрезгав глас: "Защо не си навън, защото Алвин те удари ли? Това не е причина, вън!, страхливецо!" Знаех, че Емили я мрази, макар и да не ме сграбчваше и да не ме умоляваше: "Не си отивай, мамо!", както правеха останалите деца сутрин.

Тя винаги имаше причина да си остане у дома. Мамо, изглеждаш болна. Мамо, аз съм болна. Мамо, учителите ги няма днес, и те са болни. Мамо, снощи имаше пожар. Мамо, днес е празник, така казаха и няма да учим.

Но никога не протестираше направо, никога не се бунтуваше. Сещам се за другите си деца, когато бяха на по 3-4 години - за експлозиите, за ината, за отричането от мен, за изискванията - и изведнъж ми става зле. И спирам да гладя. Какво в мен изискваше от нея тази доброта? И каква бе цената, цената, която тя плати за тази своя доброта?

Старецът, който живееше до нас, веднъж ми каза по своя учтив начин: "Трябва повече да се усмихваш, когато гледаш Емили." Какво е имало на моето лице, когато я погледнех?

Аз я обичах. И правех всичко с любов.

Спомнях си думите му само с останалите си деца и когато ги погледнех, на лицето ми имаше радост, а не грижи, напрежение и безпокойство - за Емили беше вече късно. Тя не се усмихва лесно, да не говорим толкова често, колкото нейните братя и сестри. Лицето й е свито и тъжно, но когато иска нещо, колко е подвижно. Сигурно си я виждала, в нейните пантомими, нали ми каза за нейния рядък усет за комедия на сцената, който предизвиква у публиката такъв смях, че те пляскат и пляскат, и не я оставят да си отиде.

Откъде ли идва този неин хумор? В нея нямаше нищо от него, като се върна при мен след втория път, когато я бях отпратила отново. Тогава тя трябваше да се научи да обича нов баща и си мисля, че може би е било за добро. Освен когато се налагаше да я оставяме нощем сама, като й казвахме, че вече е достатъчно голяма.

"Не можете ли да отидете някой друг път, мамо, например утре?" питаше тя. "Нали няма да се бавите? Обещаваш ли?"

Когато се върнехме, външната врата беше отворена, а часовникът на пода в коридора. Винаги се събуждаше. "Не беше малко. Аз не плаках. Повиках те три пъти, само три пъти, а после слязох долу и отворих вратата, за да можеш да дойдеш по-бързо. Часовникът говореше силно и аз го изхвърлих, плашеше ме, като говори."

Каза, че часовникът говорел силно и в нощта, когато влязох в болницата, за да родя Сюзън. Тя не беше на себе си заради треската, която предшества дребната шарка, но беше съвсем добре през цялата следваща седмица, в която ме нямяше, и следващата седмица, когато се прибрах, но тя не можеше да се доближава нито до бебето, нито до мен.

Не оздравя. Остана слаба като скелет, не искаше да яде и нощ подир нощ сънуваше кошмари. Викаше ме, а аз в просъница отвръщах "няма нищо, миличка, ще се оправиш, това е само кошмар", а ако продължеше да ме вика, с по-строг глас: "Заспивай, Емили, няма нищо да ти стане." Два пъти, само два пъти, когато и без това трябваше да стана заради Сюзън, аз отидох да постоя при нея.

Сега, когато вече е твърде късно (сякаш би ми позволила да я прегърна и да я утеша като другите), аз ставам и отивам при нея, ако простене или пък се върти в леглото. "Будна ли си? Мога ли да ти донеса нещо?" Но отговорът е все същия: "Не, добре съм, майко, върви да спиш."

В клиниката ме убедиха да я изпратя в оздравителен дом в провинцията, където "ще може да получава такива грижи и храна, каквито вие не сте в състояние да й дадете, а и ще можете да се концентрирате повече над новото си бебе." Все още изпращат деца на това място. На страницата, посветена на обществените изяви, виждам снимките на елегантни млади жени, които представят плановете си за това как да съберат пари за него, или организират благотворителни балове, или боядисват великденски яйца или приготвят коледни подаръци за децата там.

Никога не слагат снимки на децата и ето затова не съм сигурна дали все още носят онези огромни червени панделки и дали погледите им са все така празни, когато, през една седмица, в неделя, родителите могат да идват на свиждане, "освен ако няма други указания" - както ни казваха през първите шест седмици.

Да, мястото е красиво, поляните зелени и дърветата високи, а лехите пълни с цветя. Високо горе, на балконите, пред всяка от постройките стоят децата - момичетата с червените си панделки, а момчетата в бели костюми и огромни червени вратовръзки. Родителите са застанали отдолу и викат, за да бъдат чути, и децата викат, за да бъдат чути, а между тях е невидимата стена "против зараза с микроби от родителите и физическо привързване".

Имаше едно дребно момиченце, което беше винаги ръка за ръка с Емили. Родителите й никога не идваха. При едно от посещенията тя липсваше. "Преместиха я в Розовата къща," провикна се Емили, обяснявайки. "Не им хареса, когато обичаш някого."

Пишеше веднъж седмично - с изтормозения почерк на седем годишно дете. "Добре съм. Как е бебето. Ако напиша хубаво писмо, ще получа звездичка. Обичам ви." Никога не получаваше звездички. Ние й пишехме през ден, писма, които тя не можеше да вземе или да си запази - а само да изслуша, докато й ги четат - веднъж. "Просто не разполагаме с достатъчно място, където децата да могат да държат личните си вещи," обясниха ни те търпеливо, когато веднъж прекъснахме неделното си надвикване, за да им кажем колко важно е за Емили да може да запази писмата и картичките си.

При всяко посещение тя изглеждаше по-слаба от преди. "Не яде," казаха ни. (За закуска имаше недосварени яйца или каша на бучки, разказа ни Емили по-късно, държах ги в устата си, без да ги гълтам. Никога нищо не беше вкусно, с изключение на пилето.)

Трябваха ни осем месеца, за да успеем да я върнем обратно вкъщи и единствено фактът, че тя успя да възвърне толкова малко от четирите свалени колкограма, успя да убеди социалната работничка.

Когато се завърна, аз се опитвах да я прегръщам, да я обичам, но тялото й не се отпускаше и малко по-късно се отдръпваше сама. Ядеше малко. От храната й ставаше лошо, а, мисля, и от повечето неща в живота. Да, тя притежаваше физическа лекота и енергия, прехвръкваше около нас на кънките си, подскачаше като топка на ластика си, тичаше по хълма; но това бяха само мигове.

Тормозеше се от външния си вид - слаба и с тъмна кожа и с вид на чужденец, във време, когато се предполагаше, че всяко малко момиченце трябва да бъде едно закръглено русо копие на Шърли Темпъл. Понякога я търсеха на вратата, но никой не идваше вкъщи да играе с нея и тя сякаш си нямаше най-добър приятел. Може би защото често се местехме.

Имаше едно момче, в което тя беше болезнено влюбена една учебна година. Месеци по-късно тя ми разказа как вземала дребни от портмонето ми, за да му купува бонбони. "С ликьор му бяха любимите и аз му купувах всеки ден, но въпреки това той харесваше Дженифър повече от мен. Защо, мамо, защо?" Онзи тип въпроси, за които няма отговор.

За нея училището беше проблем. Тя нямаше дар слово и не беше схватлива в един свят, в който дар-словото и схватливостта често бяха обърквани със способността да научаваш. Нейните преуморени и изнервени учители я смятаха за "съвестен слаб ученик", който все се опитва да си навакса, но отсъства твърде често.

Позволявах й да отсъства, макар понякога болестта й да беше въображаема. Каква разлика от сегашната ми строгост по отношение на присъствието в час при другите ми деца. Не работех. Имахме ново бебе, но аз така или иначе си стоях вкъщи. Понякога, след като Сюзън порасна достатъчно, аз нарочно не я пращах на училище, за да могат всичките да са заедно.

Емили най-често страдаше от астма и дишането й, тежко и трудно, изпълваше къщата с един странно успокояващ звук. Донасях двете стари големи огледала и кутиите й с дрънкулки край леглото. Тя си избираше огърлици и обеци, капачки от бутилки и мидички, изсушени цветя и камъчета, стари картички и парцали, всякакви видове дреболии; тогава тя и Сюзън си играеха на държави, подреждаха пейзажи или мебели и ги изпълваха с живот.

Това бяха единствените мигове на мирно съществуване между нея и Сюзън. Бях останала встрани от това нещо, от това отравящо чувство помежду им, от ужасяващото равновесие между болки и нужди, което трябваше да поддържам между тях, а в онези първи години аз се справях толкова зле.

О, разбира се, че конфликти имаше и между останалите ми деца - всяко от тях беше човешко същество, със своите нужди, изисквания, болки и проблеми - но само между Емили и Сюзън, не, от Емили към Сюзън го имаше това унощожително противопоставяне. Изглежда толкова просто на пръв поглед, но въпреки това не е. Сюзън, второто дете, Сюзън, със златиста и къдрава коса, закръгленичка, схватлива, с добро произношение и уверена в себе си - всичко онова, което Емили като външност и държание не беше; Сюзън, която не успяваше да устои на скъпоценните неща на Емили и ги губеше или понякога непохватно счупваше; Сюзън, която разказваше вицове или гатанки в компания и й ръкопляскаха, докато Емили стоеше встрани и мълчеше (само за да ми каже по-късно: тази гатанка беше моя, майко, аз я казах на Сюзън); Сюзън, която въпреки 5-годишната си разлика с Емили беше само година назад във физическото си развитие.

Радвам се за това бавно физическо развитие, което я направи по-различна от връстниците й, макар тя да страдаше от това. Тя беше твърде крехка за този ужасен свят на младежка конкуренция, на гиздене и парадиране, на непрестанно сравняване с другите, на завист: "Ако имах тази медна коса", или "Ако имах такава кожа...". Тя се измъчваше достатъчно заради това, че не прилича на останалите, беше достатъчно несигурна, достатъчна й беше нуждата да подбира думите си преди да проговори, достатъчни й бяха непрестанните грижи - какво ли мислят те за мен, какво ли впечатление им правя - и без да бъде всичко това умножено до нетърпимост от безмилостните биологични нагони.

Рони се обажда. Мокър е и аз го преобличам. Отдавна вече не съм чувала толкова силен плач. Времето на майчинство вече е почти зад мен, но слухът трябва да бъде постоянно нащрек за детския плач, за зова на детето. Сядаме за малко и аз го държа, и гледам навън, към черния като въглища град, осеян с малки пламъчета. "Shoogily," прошепва той и се притиска до мен. Когато го отнасям към леглото му, той вече спи. Shoogily. Странна дума, семейна дума, дума, останала ни от Емили, измислена от нея, за да каже удобно.

По този и по други начини тя оставя своя отпечатък, казвам на глас. И се стряскам, като го казвам. Какво имам предвид? Какво се опитвам да осмисля, да свържа в едно? Живяла съм в ужасните години на израстване. Години на война. Не си ги спомням добре. Отново работех, имах четири по-малки деца и нямах време за нея. Тя трябваше да ми помага в майчинството, в домакинството, пазаруването. Трябваше да остави своя отпечатък. Сутрешни кризи и полуистерия, докато опаковаме обяда на другите, сресваме косите им, търсим палтата и обувките им, изпращаме всеки на училище или на детска градина, приготвяме бебето за разходка. И винаги вестникът беше изподраскан от някое от по-малките деца, книгата, която Сюзън четеше, я нямаше, домашното не беше написано. А след това тя трябваше да бърза към онова огромно училище, където оставаше сама, където се изгубваше, беше просто капка; където си патеше заради това, че не беше подготвена и се запъваше и не беше сигурна в знанията си.

Вечер, след като сложехме децата да спят, оставаха толкова малко неща за правене. Тя засядаше над книгите си и ядеше постоянно (в онези години тя разви огромния апетит, с който се слави нашето семейство), а аз започвах да гладя или да готвя за следващия ден, да пиша писма на Бил, или да се занимавам с бебето. Понякога, за да ме разсмее, или от отчаяние, тя ми разказваше някоя случка или имитираше някого от училище.

Мисля, че веднъж й казах: "Защо не направиш нещо подобно в училищното аматьорско шоу?" Една сутрин тя се обади по телефона на работата ми, едва я разбирах между хълцанията й. "Майко, направих го. Спечелих. Успях, дадоха ми първа награда - пляскаха ли, пляскаха и не ме оставяха да си отида."

Ето че сега изведнъж тя стана Някой, сега толкова пленник на различието си, колкото преди на анонимността си.

Започнаха да я канят на представления и в други средни училища, дори в колежи, а после и на градски и щатски празненства. На първото, на което отидохме, единствено аз я разпознах веднага, защото тя, слаба и свита, почти се губеше между завесите. А после: Това Емили ли беше? Контролът, командите, конвулсивната и убийствена палячовщина, магията, а след това рева на полудялата публика, която не искаше да остави този рядък и скъпоценен смях да напусне живота им.

След това: Трябва да направиш нещо за нея, такава дарба има - но без пари и знание, какво можеш да направиш? Оставихме я сама да се справя и тази нейна дарба се насъбираше вътре в нея, затлачена и напираща, толкова често, колкото и беше използвана и растяща.

Тя се прибира. Взема стъпалата по две наведнъж с леката си и грациозна походка и аз знам, че тази вечер тя е щастлива. Каквото и да е това, което те е притеснило и те е накарало да дойдеш, не се с случило днес.

"Няма ли най-накрая да спреш с това гладене, майко? Уистлър нарисува майка си в люлеещ се стол, а аз трябва да нарисувам моята до дъската за гладене." Тази нощ тя е разговорчива и ми казва всичко и нищо, докато слага в чинията си храна от хладилника.

Толкова е сладка. Защо въобще ме викаш? Защо си загрижена? Тя сама ще се справи.

Тя се качва по стъпалата към спалнята си. "Не ме събуждай заедно с другите на сутринта." "Мислех си, че имате много за учене." "О, това ли!" Тя се връща и ми казва развеселено "след няколко години, когато всички станем на атоми, това няма да има никакво значение."

И преди го е казвала. Вярва го. Но тъй като досега съм се ровила в миналото, а и всичко онова, от което е направено едно човешко същество, за мен има голямо значение, тази нощ не мога да го приема.

Никога няма да осмисля всичките тези неща. Никога няма да кажа: тя беше дете, на което рядко се усмихвах. Баща й ме напусна, преди тя да стане на годинка. А аз трябваше да работя далече от нея в първите й 6 години, когато имах работа или да я изпращам вкъщи, или при неговите роднини. Имаше и години, в които тя получаваше такива грижи, каквито ненавиждаше. Тя беше мрачна и слаба, и изглеждаше като чужденец в един свят, в който престижни бяха русите и къдрави коси и трапчинките; тя беше бавна там, където словоохотливостта беше високо ценена. Тя бе дете на неспокойната, а не горда любов. Бяхме бедни, не можехме да си позволим условията за лесното й израстване. Аз бях млада майка, бях разсеяна майка. А и другите деца - и те растяха, и те изискваха. По-малката й сестра беше всичко онова, което тя не беше. Имаше години, в които тя не ми позволяваше да я докосна. Затваряше се твърде много в себе си, животът й беше такъв, че й се налагаше да се затваря в себе си задълго. Помъдрях твърде късно. Тя знае много, но може би малко от това ще й бъде полезно. Тя е дете на своето време, на депресията, на войната и на страха.

Оставете я на мира. И всичко, което е в нея, няма да разцъфти - но у колко ли от нас успявя. Тя винаги ще има достатъчно, за да продължи да живее. Само й помогнете да разбере - и направете така, че да има защо да го знае - че тя е нещо повече от роклята върху тази дъска за гладене, от роклята, която е беззащитна пред ютията.

 

 

© Тили Олсен
©
Стефан Д. Стефанов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2002, № 01 (26)