Четенето на романи ми се струва нормална дейност, а тяхното писане е странно занимание - поне така мисля, като си припомням колко здраво са свързани писането и четенето. (Това тук не са категорични обобщения. Просто няколко бележки.)

Първо, защото да пишеш, значи да упражняваш с особена енергия и съсредоточаване изкуството на четенето. Пишеш, за да прочетеш написаното, да видиш дали е добро и, понеже то никога не е достатъчно добро, да го пренапишеш - веднъж, два пъти, толкова, колкото е необходимо, за да се получи нещо, чието препрочитане би могъл да преглътнеш. Ти си своят пръв, може би най-строг читател. "Да пишеш означава сам да си бъдеш съдник" - заявява Ибсен на форзаца на една своя книга. Трудно е да си представим писането без препрочитане.

Но дали написаното на един дъх никога не струва? Разбира се, понякога то е повече от добро. И това само означава, във всеки случай според мен, - че ако се погледне по-внимателно или се произнесе на глас, тоест при друг вид прочит, то може да стане още по-добро. Не казвам, че писателят непременно трябва да се терзае с пот на чело, за да създаде нещо добро. "Написаното без усилие обикновено се чете без удоволствие" - казва доктор Джонсън¹ и тази максима изглежда толкова далечна от съвременния вкус, колкото е и авторът й. Несъмнено немалко от написаното без усилие доставя огромно удоволствие. Но въпросът не е преценката на читателите - напълно е възможно те да предпочитат по-спонтанен писател, не толкова изпипана творба, - а в чувството на писателите, тези професионалисти в областта на неудовлетворението. Мислиш си: щом успявам да го докарам така от пръв път, без голям зор, дали не може да стане още по-добре?

И макар че това - пренаписването - и препрочитането - звучат като усилие, то е всъщност най-сладката част от писането. Понякога единствената приятна част. Да се захванеш да пишеш - ако имаш намерение да създадеш "литература" - е ужасяващо, страховито. Скок в леденостудено езеро. После идва топлата част, когато вече разполагаш с нещо, което да обработваш, да усъвършенстваш, да редактираш.

Да речем, че е пълна каша. Но имаш възможност да го оправиш. Опитваш да си по-ясен. Или по-дълбок. Или по-красноречив. Или по-ексцентричен. Опитваш се да останеш верен на този нов свят. Искаш книгата да е по-всеобхватна, по-достоверна. Искаш да откачиш себе си от себе си. Искаш да измъкнеш книгата от неповратливия си ум. Както статуята е загробена в мраморния къс, така романът е в главата ти. Ти се опитваш да го пуснеш на свобода. Мъчиш се да изобразиш тази проклетия върху листа във вида, най-близък до твоята представа за книгата ти - това, което, в пристъп на главозамайване, знаеш, че може да стане. Четеш и препрочиташ изреченията. Нима това е книгата, която пиша? Това ли е всичко?

Или пък да речем, че върви добре, защото наистина върви добре известно време (ако не вървеше, ти щеше да се побъркаш). Ето на! - и дори да си най-бавният писар или най-некадърният машинописец, по листа се нижат думи и ти не искаш да спреш. После го препрочиташ. Вероятно не смееш да изпиташ удовлетворение, но все пак харесваш онова, което си написал. Установяваш, че изпитваш наслада - читателска наслада - от написаното.

И накрая, писането е поредица от разрешения, които сам си даваш, разрешения да се изразяваш по определен начин. Да измисляш. Да подскачаш. Да летиш. Да падаш. Да намериш свой отличителен стил на разказване и отстояване; тоест, да намериш своята вътрешна свобода. Да си взискателен, без да бъдеш безпощаден. Да не спираш прекалено често, за да препрочиташ. Щом дръзнеш да помислиш, че върви добре (или не прекалено зле), да си позволиш просто да загребваш напред. Да не чакаш подтик на вдъхновението.

Разбира се, слепите писатели не могат да препрочетат продиктуваното. Може би това не е от такова значение за поетите, които написват повечето си творби наум, преди да ги изложат върху листа. (Поетите разчитат на слуха много повече, отколкото прозаиците.) И това, че не можеш да виждаш, не значи, че не можеш да правиш поправки. Нима не си представяме, че дъщерите на Милтън в края на всеки ден, в който той им е диктувал "Изгубеният рай", му го четат и нанасят поправките му? Но прозаиците - които се ровят в складове с думи - не могат да поберат всичките в главата си. Те трябва да виждат какво са написали. Дори и най-популярните, най-продуктивните писатели, чието перо никога не засича, чувстват това. (Ето защо, когато ослепява, Сартр обявява, че дните му на писател са свършили.) Представете си как солидният достопочтен Хенри Джеймс крачи напред-назад из стаята в Ламб хаус и съчинява на глас "Златният бокал", като диктува на секретарка. Дори да оставим настрана, че е трудно да си представим как късната проза на Джеймс изобщо може да се диктува, още по-малко пък на фона на шумотевицата, вдигана от първите модели на пишещите машини в началото на ХХ в., можем ли да отречем, че и Джеймс е препрочитал напечатаното и не се е скъпял на поправки?

Когато отново станах раково болна преди две години и трябваше да прекъсна работата над почти завършения роман "В Америка", един приятел от Лос Анжелис, който знаеше за отчаянието и страха ми, че едва ли ще успея да го завърша, предложи да дойде в Ню Йорк, да отседне при мен и да запише под диктовка останалата част от романа. Наистина първите осем глави бяха готови (тоест пренаписвани и препрочитани много пъти) и бях започнала предпоследната глава, като ясно си представях свода на последните две. И все пак трябваше да откажа на неговото трогателно и всеотдайно предложение. Не само заради това, че вероятно бях прекалено замаяна от драстичната химиотерапия и морфина, за да си спомня какво бях възнамерявала да пиша. Трябваше да съм в състояние не само да чуя, но и да видя онова, което пиша. Трябваше да мога да препрочитам.

Четенето обикновено предхожда писането. И импулсът да пишеш почти винаги се възпламенява от четене. Четенето, любовта към четенето е онова, което те кара да мечтаеш да станеш писател. И дълго след като си станал писател четенето на книгите, които пишат другите - и препрочитането на любимите книги от миналото - е неустоимо занимание, което те отвлича от писането. То е разсейване. Утешение. Изтезание. И да не забравим - вдъхновение.

Не всички писатели ще се съгласят с това. Спомням си как веднъж казах на В. С. Найпол няколко думи за един английски роман от ХІХ в., който обичам, много известен роман, приемайки, че той, като всеки любител на литературата, също му се възхищава. Ала не - той не бил го чел; и като видя как по лицето ми пробягва изненада, додаде натъртено: "Сюзан, аз съм писател, не читател."

Мнозина писатели, които вече не са млади, твърдят, че по една или друга причина четат много малко и в известен смисъл четенето и писането им се струват несъвместими. Може би за някои писатели е така. Ако е от страх да не ти повлияят, тази тревога ми се струва напразна, повърхностна. Ако е заради липса на време - в деня има толкова и толкова часа и прекараните в четене очевидно се вадят от онези, в които би могъл да пишеш, - то това е аскетизъм, към който аз не се стремя.

Да потънеш в някоя книга до самозабрава, както гласи старият израз, не е празна фантазия, а пристрастяваща идеална реалност. Прочута е фразата на Вирджиния Улф от едно писмо: "Понякога си мисля, че раят е непрекъснато неизтощително четене". Несъмнено райската част е в това - пак по думите на Вирджиния Улф, - че "състоянието на четене се състои в пълното отстраняване на аза". За съжаление, ние никога не губим аза си докрай, тъй както не можем да настъпим собствения си крак. Но този обезплътен екстаз - четенето - достатъчно прилича на транс, за да ни даде усещането, че азът ни го няма.

Подобно на четенето, на екстатичното четене, писането на проза - населяването на чужди азове - също ти дава чувството, че губиш себе си.

Днес май повечето хора смятат, че писането е форма на себелюбие. Наричат го и себеизразяване. Щом вече според някои не сме способни на истински алтруистични чувства, значи, пак според тях, не можем да пишем за когото и да било, освен за себе си.

Но това не е вярно. Давам по малко от себе си на всичките си герои. За оня момент, в който героите ми в романа "В Америка", имигранти от Полша, стигат през 1876 г. до Южна Калифорния - недалеч от Анахайм, - обикалят в пустинята и се поддават на едно ужасяващо, метаморфозиращо видение на празнотата, аз почерпих опит от собствените си спомени за разходките като дете из пустинята на Южна Аризона - край малкото тогава градче Тусон - през 40-те г. В първата чернова на тази глава в пустинята на Южна Калифорния имаше гигантски кактуси. Към третата вече ги бях извадила, с неохота. (Уви, през 1876 г. на запад от река Колорадо не е имало такива кактуси).

Онова, за което пиша, не съм аз. Тъй като това, което пиша, е по-умно от мен. Защото мога да го пренапиша. Книгите ми знаят това, което някога съм знаела - колебливо, на пресекулки. И полагането върху листа на най-подходящите думи изобщо не изглежда по-лесно, дори след толкова години писане. Напротив.

В това е голямата разлика между четенето и писането. Четенето е призвание, умение, в което задължително ставаш по-вещ, колкото повече го упражняваш. А като писател трупаш най-вече несигурност и безпокойство.

Всички тези чувства на неадекватност от страна на писателя - поне що се отнася до мен самата - се коренят в убеждението, че литературата има значение. Несъмнено "има значение" е твърде безцветен израз. Коренят се в убеждението, че има книги, които са необходими, тоест книги, които, докато ги четеш, знаеш, че ще препрочетеш. Може би неведнъж. Защото няма по-голяма привилегия от тази, съзнанието ти да е уширено от литературата, изпълнено с нея и насочено към нея!

Книга с премъдрости, пример за игривостта на ума, излив на съчувствие, верен регистратор на един действителен свят (не само на сътресението в една-единствена глава), слуга на историята, адвокат на противоречиви и дръзки чувства - романът, който ни е необходим, може да бъде, трябва да бъде повечето от тези неща.

А що се отнася до въпроса, дали ще продължат да съществуват читатели, които споделят тази възвишена представа за художествената проза, "Това е въпрос без отговор в бъдеще време", както отвръща Дюк Елингтън, когато го питат защо продължава да свири на сутрешната програма в бар "Аполо". Я по-добре да не умуваме, а да не спираме да пишем.

БЕЛЕЖКИ

1. Самюъл Джонсън (1709-1784) - английски лексикограф, писател и критик (бел прев., М.П.). [обратно]

© Сюзан Зонтаг
© Милена Попова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2014, № 8 (177)

Други публикации:
Съвременник, 2004, бр. 1.