НЯКОИ ЗАБЛУДИ НА СОЦИАЛНИЯ КОНСТРУКЦИОНИЗЪМ

Риктор Нортън

web

През изминалото половин поколение историята на хомосексуалността е доминирана от догмата на социалния конструкционист. Училището понякога е наричано "културен конструктивизъм", който скрива неговия политически дневен ред; тяхната история неизменно се фокусира върху 19-и век, ерата на буржоазния капитализъм, годен да бъде подчинен на Марксистки/Маоистки икономически анализи. Когато тези теоритици говорят за "социални конструкции", те специфично се обръщат към идеологиите, конструирани от буржоазното общество, за да контролират работещите класи.

Социалните конструкционисти твърдят, че в 19-и век заемят място значителни промени - защото точно тогава техните политически теории ги задължават да са заели място като част от диалектиката на революцията. Чрез определянето на "хомосексуалния" като "модерен хомосексуален", социалните конструкционисти могат по-лесно да се придвижат към предефиниране на самия модерен хомосексуален, който просто има "класово съзнание", както и политизирания хомосексуален, чиято "класова съзнателност" му/й дава правото радикално да проблематизира такива концепции като джендър. Целта е преборване на класовата война, така че "хомосексуалните" (и мъжете, и жените) да изчезнат като класа. Класовата борба е необходима черта на социално конструкционистката теория - ако може да бъде показано историческо доказателство, което да установи съществуването на хомосексуалната роля и идентичност преди капитализма, тогава материалистическата теория се сгромолясва. Сведенията за появяването на субкултурата нa обратните, при все че това е решаващо за теорията, е най-слабата част.

За историците е много лесно да установят, че повечето от сексуалните категории за които се предполага, че са възникнали под модерния капитализъм, всъщност съществуват от много по-рано. Все пак важно е занимаването с този oтносително податлив клон за унищожаване, защото сведенията от 19-и век са основните опори на социалния конструкционизъм, без които неговите стопански/контролни анализи на хомосексуалността се превръщат в безсмислени. Всеки труд, който демонстрира съществуването на значителни "конструкции" преди 1800 г. ще клони към подкопаване на теориите на Мишел Фуко за скъсването между "епистемите" на Класическата Епоха и тези на Модерната Епоха.

Интерпретациите на Дейвид Халпърин върху гръцката и римската "сексуалност" бяха наложени като факт, вместо да произтичат сами по себе си. Неговото доказателство, че сексуалността не изразява вътрешни диспозиции или склонности толкова много, както е служела за полагане на социалните актьори в означените за тях места, по добродетелите на техните политически устои, е широко основано на атинските определения за гражданство (на възрастни и мъже) и техния монопол върху властта, от една страна на голямото резделение между тях, и жените, децата, чужденците, робите. Той открива вътре в това тяло на най-вече правнически дискурс легитимираните сексуални връзки на "една културна дефиниция на пола като дейност, която се забелязва най-вече между гражданите и не-гражданите, между лица с напълно вложен граждански статус и установените със закон второстепенни такива". Странният извод ще трябва да бъде това, че не-гражданите сред тях нямат сексуалност. Взаимната любов на селяните и овчарите в хомоеротичната пасторална традиция, популяризирана от Virgil, ще същствува като в затвор, извън теорията на Халпърин.

Може да е съвършено смислено да анализираме структурите на власт и статус, към които сексуалните връзки - хетеросексуални и хомосексуални - са свързани, но всичко това не е само за да бъде казано за сексуалните връзки: ние все още се нуждаем да се занимаваме с това, което ги прави специфично сексуални и ги разграничава от не-сексуалните властови връзки. Историята на хомосексуалността като власт няма обща граница с историята на хомосексуалността като желание. Напълно е възможно да четем модерната сексуалност като "джендъризирани властови връзки", много сходни до античната сексуалност.

В известното становище на Фуко четем: "Хомосексуалността се появява като една от формите на сексуалността, когато е преместена от практиката на содомията върху един вид по-висша андрогинност, един хермафродитизъм на душата. Содомитът е бил временна грешка; хомосексуалният сега бива порода." Но всъщност холандските содомити през 1734 г. са били описани от съвременниците си като "хермафродити в съзнанието си" - едно точно сходство с "хермафродитизма на душата" на Фуко.

Истината е, че хомосексуалните категории съществуват в много по-ранни векове преди 19-и век. Има литературни попадения от италиански автори от 15-и век, които изобразяват хомосексуални характери, вместо хомосексуални случки. Записите на испанската, португалската и бразилската Инквизиция; парижките полицейски архиви от ранния 18-и век; записите на нощните пазачи от 16-и век във Венеция - всички ясно документират преобладаването на мъжете ергени и тези, които предпочитат собствения си пол. Статистическите анализи на частично пълните и детайлни флорентински записи на семейния статус на мъжете, инкриминирани за содомия от 1478 до 1483 г. показват, че три-четвърти от тези мъже са били ергени - потвърждаващо по-ниска степен на брачност, отколкото в общата популация. Също така почти всички записи от тези източници представят случаи на дълготрайни връзки между мъже, които живеели заедно в "содомитски грях", който включва интимност и нежност. Двама венециански лодкари са арестувани заедно през 1357 г. за няколко години. Няколко мъже, разследвани от парижката полиция през 1720-те, претендират, че те са търсели "трайни връзки". Що се отнася до полицейските доклади от 1748 г., двама мъже живели заедно, спали интимно в продължение на две години: "За Дюкюнел беше почти винаги необходимо да се протегне на кревата, под главата на Дюмен. Без това Дюмен не можеше да си почива." Това са нелепости, коита маркират подобни содомити като "временни грешки", вместо като членове на биологичен вид/порода.¹

Представата, че сексуалната ориентация е специфично модерна концепция (само на сто години) е една от историческите грешки, която прави теорията на странностите² не изцяло достоверна. Аристотел вярва, че някои хора са били "естествено склонни" към хомосексуално поведение (Никомахова етика); в един труд посветен на него (Problems), Aристотел размишлява върху произхода на "ориентацията" на зрелите мъже, които предпочитат да бъдат анално прониквани. Разговорите, записани от парижката полиция към1720 г., съдържат такива изказвания като: "Вкусът му беше такъв през целия му живот", или "От ранна възраст той не правеше нищо друго, освен да се забавлява с мъже; тези удоволствия бяха в кръвта му." Една бележка под линия в английския превод на творчеството на Сафо, отнасяща се до слуховете за нейното "нещастно отклонение от природните склонности", показва, че модерната концепция на девиантната ориентация си е била на мястото в Англия към края на 18-и век. "Склонността" е бил сходно използван термин близо два века по-рано във Франция: в ранния 17- век Francois Callon, главата на Холандската търговска компания в Нагасаки, излага следното за третия шогун, Лемицо (1604-51): "ниското мнение, което притежава за жените и срамежливата склоност, която има спрямо момчетата, винаги го е пазела от брак", което ясно обобщава понятието за ориентацията. Повечето антични и местни езици също използват термина "склонност", за да опишат желанията на обратните, и върху него често са коментирани превилегированите склонности.

Тъй като терминът "склоност" сега е общ в правен и психиатричен дискурс, ние смятаме, че това е научна дума. Но естествено, това е само метафора, показваща посоката, предначертана от обаянието и навигацията, които постепенно изместват тези метафори, задаващи посока, използвани по-рано от 1970-те: склонност, отклонен, извратен, предпочитание, вкус, тенденция, влечение, нагон. Сексуалната любов често е изразявана в такива дирекционални метонимии: посоката на купидоновите стрели към обекта на желанието е толкова обща черта на класическата хомоеротична поезия, колкото и на хетеросексуалната. Човекът, който "има очи" за добре изглеждащите младежи, се появява в класическата арабска поезия и посоката на неговия взор ясно създава неговата сексуална ориентация като съществена част от основната му персоналност. Елинската литература е пълна с позовавания за хетеросексуална и хомосексуална дихотомия, дори приписва отговорност за всяка ориентация към различните божества. От Средновековието до Ренесанса съществува жанр, който се занимава със съответните достойнства на любов за мъжете или за жените, и по една случайност, за любовта на жени към жени; в тази традиция има изобилие от думи и термини за "избор" и "склонност". Дискусиите за "пристрастието" и "предразположението" и призива за включване вместо за борба с човешкия сексуален "темперамент" са централни за френското Просвещение и пред-революционна литература (която, видно, изобразява характери с хомосексуални "чувствени апетити").

От другата страна на медала, негативната концептуализация на хомосексуалния като клас от личности, разграничаващи се от другия пол, е общо за античните времена. Един ранен хроникьор на живота на Император Ай (царувал от 6в. Пр.Хр. до 1 сл.Хр.) забелязва: "По природа Император Ай не го е грижа за жените"; любовта му към неговия любимец Донг Ксиан поражда метафората "отрязан ръкав"³, която действително се превръща в символ на изключителна хомосексуалност в Китай. В Англия през 1707 г. хомосексуалните мъже не просто са били нарични содомити (което евентуално се отнася само до един акт), но също така и "женомразци", метонимия, която ясно сочи една от чертите, за която се смята, че е била централна за ориентацията във връзка с джендър⁴. Изключително хомосексуалните мъже в 17-и век в Япония са били наричани "onna girai" - "женомразци". Мизогинията винаги е служела за прокарване на негативно доказателство на хомосексуалната ориентация. Терминологичните еквиваленти на "женомразец" са общи за много от античните езици, където термините за означаване на привличане към същия пол са допълнени от термини, които предполагат ориентация, отдалечена от отсрещния пол.

Също така "мъжемразка" е честа индикация за лесбийска ориентация. През 1708 г. Sarah Churchill казва, че "Кралица Ана няма склонност към никой друг, освен към собствения си пол", и през цялата тази история жените, които не са били "никак склонни да се омъжват", са били приемани като лесбийки.⁵

Негативното определение на ориентацията, разбира се, е продукт на хомофобия, но изненадващо е как много често то е акуратно комбинирано с по-позитивните възприятия върху ориентацията като едно неизменчиво и неизбежно желание, с други думи една фундаментална склонност. През 1584 г. Джордано Бруно описва Сократ като притежаващ "естествен нагон към развратната любов към момчетата" (la sua natural inclinatione al sporco amor di gargioni). Секс-"нагонът" естествено е една от ключовите черти на т.нар. "модерно" понятия за ориентация - така както е било преди стотици години.

Каквато и стойност да има или няма понятието за сексуална ориентация, то не е социална конструкция на модерната западна идеология, но съществува в античните и пред-модерни времена така, както и днес, както и в азиатската и средноизточната, така и в европейската и американска култура. Не само че сексуалната ориентация като понятие има дълга история, но аз мисля, че това е и ценен и точен начин за идентифициране - ориентиране - на себе си и другите, показващ нещо съществено и фундаментално за пероналността и темперамента. Това е нещо основно, което не е "конструирано" от никое специфично социално или културно, или икономическо струпване на обстоятелства, но е нещо, което произтича отвътре.

Най-голямото препятствие за точната история на гейовете и лесбийките е догмата, че queer културата е инверсия на праволинейната култура⁶ и че всички тези черти се появяват единствено във връзка с нея. Това успоредява сексологичната/психиатричната гледна точка на хомосексуалните като винаги и с необходимост "инвертиране" на хетеросексуалния. Нито една от тези теории - реакционната/компенсационната/инвертната - не се издигат до критико-исторически подробен оглед. През 70-те и 80-те г. на 20-и в. много теоритици споделят гледната точка на Bronski (1984), че много от гей-чувствителността (и целия спектър, който обхваща) цели да се добере до вътрешността, до някаква приемственост от мейнстрийм-културата г... Повечето общи версии за този легитимизиращ довод е доказателството, че гей мъжете превъзхождат в новаторството и представянето на изкуствата.. Тъй като високата култура (опера, класическа музика) носи в себе си почтеност по дефиниция, много гей-мъже са нерешителни по отношение на заявяването на тази почтеност. Това е глупост и неразбиране. Да си привърженик на операта е да бъдеш аутсайдер в повечето градски служби, да оставим настрана околната среда на якичките! Всеки мъж от северна Европа или Северна Америка, който изпитва интерес от опера или вътрешен дизаин е заклеймен като педераст, дори и сред гей мъжете. Да се интересуваш от класическа музика е да се поставиш отвъд границите на нормалната мъжественост и интересите на по-ниските и средни класи, а не да влезеш в мейнстрийма. Не мога да повярвам, че някой сериозно ще си помисли, че това е пътят за приемане от праволинейните.

Психо/социологическата позиция че "самият аз" създава "другия", за да определи себе си, може да бъде широка истина, но визията че "нормалните" хора определят себе си във връзка обратните е теоритично твърдение без историческо доказателство. Все пак Chauncey (Gay New York, 1994) твърди, че "в собствения контрол на гей-субкултурата доминиращата култура е търсила над всичко да контролира своите собствени граници"; всъщност цялата книга е предостатъчно потвърждение на факта, че обширното мнозинство от обикновени хора е било също така равнодушно или само любопитно към обратните. Повечето от контрола на който се позовава (Chauncey) трудно е имал някакъв ефект върху обратните, и много по малко върху праволинейните.

Съдебните записи от ранната медицинска литература демонстрират отново и отново, че съществуването на обратните идва като едно голямо разкриване за повечето хора - особено за обичайните членове на съдебните журита, за чиито ползи се предполага, че е бил конструиран този "друг". Експозетата на вестниците за скандалната мрежовидност на обратните или за субкултурата им са точно това: учудващи разобличения за неща, които биха били непознати за нас, но не и за дейността на безстрашния репортер. Всъщност вместо да експлоатира "друго"-определения потенциал на педерастките скандали, авторитетите често се опитват да ги заглушат, съзнавайки колко мого хора, понякога изтъкнати, ще бъдат въвлечени в това. "Контролът на границите" основно съдържа разпръснати енергични мерки на натиск, когато те заплашват да се изплъзнат от ръцете на публичния имидж на един град, който се готви да покровителства международни игри по атлетика или някой панаир. Обратните и субкултурите са активно скрити от погледа така, като че ли за да не изложат на опасност дефиницията на нормалните хора и култури.

Опростеното мнение, че човекът трябва да продуцира хомосексуалните за да има граница която да продуцира хетеросексулните, напълно страни от дългата история на потъпкване и цензура на познанието относно crimen nefandum и peccatum mutum, безмълвния грях. Правната практика в ранния 18-и век на Амстердам е типична за много епохи и култури: процесите срещу содомити са били тайни афери; когато содомити са били екзекутирани, документите по делата понякога са били унищожавани така, че да не останат никакви записи (Noordam 1989), повечето содомити са били екзакутирани тайно, вместо публично, както другите престъпници; содомитите, които са били лишени от свобода, са били пазени скрити в уединение в мазетата на затворите и не им е било позволено да се смесват с другите затворници или да взимат участие в затворническия труд: Ян Янс, осъден през 1741 на 17 год. възраст, прекарва оставащите му 57 години сам в своето мазе, неговото съществуване в действителност е непознато освен за модерните учени (Meer 1989). Как Ян Янс служи като негативен пример, за да се дефинира и настоява нормалността? Трудно е във всяка ера, в която не намираме социалните авторитети, отчаяно опитвайки се да намерим любовта, която не дръзва да произнесе своето име, една тайна от хорските маси, вместо излагането й на показ като публично предупреждение. Страхът, че обикновените хора ще бъдат изкушени от хомосексуалността, научайваки се на нея от своето собствено същество, е преувеличеното отношение на агентите на социалния контрол.

Социалните конструкционисти са убедени в това, че "содомитът е модерно понятие, че относително в последни времена "содомия" е просто колекция от сексуални актове." Теорията, че "содомия" предхожда "содомит" е основната догма на всички класически социално-конструкционистки текстове, като всички те настояват, че хомосексуалната идентичност е предхождана и детерминирана от активната или рецептивна роля, взета по времето на сексуалния акт, или идентификация с женската роля. Както с много други социално конструкционистки теории, виждането че актовете вместо лицата са били важните черти за дискусиите върху хомосексуалността в модерни времена, е исторически лингвистично необосновано. В действителност във всяко общество и във всяка историческа епоха съществителните, отнасящи се до лицата, са били по-важни отколкото термините за нематериални постъпки. В началото много такива термини са били прилагани за лица много преди да са се появили, за да бъдат прилагателни, употребявани за поведението. В латинския думата "содомит", sodomita, съществува по-рано, отколкото думата "содомия", sodomia. В лингвистични условия понятието за хомосексуално лице предхожда понятието за хомосексуален акт. Содом естествено е името на град (както изглежда - от Sadeh Adom, "червено поле" или "поле от кръв" - неясен произход и извеждане). Содомит е лице, което идва от Содом, проявяващо характеристиките на жителите му. Първоначалният християно-еврейски термин за обратен е национално-културен термин, а не сексуален означител. В Средновековието термина "содомия" може да бъде използан за описване на анален акт, дори хетеросексуален анален акт, но думата "содомит" е еднозначна и е значела хомосексуален мъж, независимо дали сексът, който е предпочитал, е бил анален или друг.

"Содомит" от най-ранни времена е апел към една идентичност, идентичност свързана с идеята за самосексуалността и съораженията на идентичностните характеристики, вместо на аналния секс. Християните са виждали Содомията като напълно персоналистичен тип, цяло същество което застрашава общността, чието хомосексуално поведение е симптоматично за неговите антисоциални отношения. Основната тема на антосодомитската литература е Содомитът, отдаващ се на содомията - защото това е най-ужасното нещо, което той може да мисли или да изрази неговата фундаментална перверзност и неговото презрение към Бог и природата. Становището на Greenberg (1988), че "средновековните инквизитори не са се интересували от хомосексуалните, а от содомитите" не само, че основополага грешно оразличаване, но е зле издържано срещу историята; оцелелите записи на Инквизиторите срещу содомити (и лесбийки) показва, че църквата много се е интересувала от тези теми и миналото им, кога за първи път са преживели техните хомосексуални чувства, какви са били техните морал и религиозно отношение - какъв е бил техният характер. Содомията е само един симптом на содомитската същностна натура.

Същностно историята на обратните е историята на културата им. Това не е културата на специфичните сексуални актове, нито трябва да бъде история на социалните отношения към хомосексуалните. Тази история е все още голяма част от историята на сексуалността и се нуждае да бъде разситуирана вътре в историята на не-сексуалната култура и етнически обичаи. Все пак е важно да разпознаваме (често враждебната) околна среда, в която обратните оформят своята култура, една история на хетеросексуалните предразсъдъци не е централна за историята на хомосексуалността. Това е история за опита на обратните, не за праволинейните отношения; тя е за любовта сред обратните, не за законите срещу тях; тази информация разчита повече на информацията от обратните, отколкото на тази за обратните. Нуждаем се от нещо повече от това, което антрополозите наричат "пълно описание" като противопоставено на великите разкази. Личните автентични показания за един обратен по време процес на содомия са по-ужасни от всички статистически анализи на екзекуциите за содомия в даден век, и далеч по-ужасяващи от мненията на съдебните заседатели. На показанията на потиснатите винаги трябва да бъде давано превъзходство.

Социалния конструкционизъм има своите традиции в литературната критика наедно с лингвистичната теория (структурализъм и пост-структурализъм), който набляга на това, че смисълът на текста е в зависимост от тези, които го интерпретират. Почувствано е, че нищо не може да бъде познато без това, което предхожда текста (авторовото намерение), но който и да го чете, ще го интерпретира по собствен начин в светлината на собствените предразсъдъци. Професионалното тяло, което интерпретира текста, възстановява "дискурса" вътре в условията, които текстът дискутира. Поради склонността, социалните конструкционисти не се вглеждат във феномените, които предхождат текста и които не са част от дискурса, - оттук гледната точка, че хомосексуалността не съществува, докато не е бил създаден дискурсът за нея. Социалните конструкционисти не допускат факта, че културата на обратните не е просто текст и не е опакована от дискурса за нея. Вътре в медицинските и правните дискурси е отделено недостатъчно внимание на показанията на самите свидетели, като самозащитно доказателство, дадено на съда или като case studies⁷, предоставени от самите обратни. Хомофобският дискурс добре може да преувеличи формата на тези показания, но много често чуваме и автентични такива, които не отговарят директно на въпроса и оттук прокарват информация за реалността, която лежи отвън на дискурса, или пък показания, опровергаващи изводите, нерешени за дискурса. Деконструкцията на дискурса не е достатъчна: разкриването на това, което лежи отвън на дискурса също може да бъде важна част от политическата дейност. Разбирането на обратните за тях самите е оформено от много неща отвъд психиатричните и сексологичните консултански кабинети и лекторни зали.

Повечето историци на хомосексуалността се провалят в разграничаването между хомосексуалност и хомофобия, и вместо да изучават опита на обратните, тръгват по лесния път на изучавнето на законите срещу тях, в този смисъл прехвърлят фокуса от обратните към насилниците им. Това може да бъде признато за политическа стратегия вместо за уместно историческо старание. Теориите за идентичността на обратните или хомофобията в общата популация не могат да бъдат установявани срещу изследването на законодателството, което като обръщане към историята на обратните трябва да бъде отстранено като второстепенна нишка или дори изоставено.

Малочислеността на доказателства относно хомосексуалните в частност обяснява защо историците са поели лесния път към изследване на законите срещу хомосексуалните. Социалните конструкционисти, бидейки заинтересувани от социалния контрол, естествено се фокусират срещу законите, предназначени да контролират сексуалността. Едно изследване на законите по-лесно защитава галените им теории: в този смисъл Jeffrey Weeks (1977) казва, че "централната точка [на постъпката на Хенри VII от 1533 г. по деузаконяването на хомосексуалзма] е била в това, че законът е бил насочен към серии от сексуални актове, не в частност за типове или лица. Няма понятие за хомосексуален в закона." Но със сигурност това е характеристика на всички правни углавни постановления: неизменно са регулирани актовете, а не лицата. Всички закони се позовават на углавни престъпления вместо на углавни престъпници: углавни престъппления вместо углавни престъници винаги са субектът на законодателството. Единственият осъществим начин за контрол над хората е контролът над техните действия: работа на закона е да определя категории на действията вместо на лицата. Фуко в неговата История на Сексуалността постоянно прави грешката да разглежда законовите дефиниции като че ли те са именно еквивалентът на социалните дефиниции. Разбира се, античните и канонични кодове се занимават със содомията като категория на забранения акт: правните текстове винаги са съвестни в идентифицирането на действията, защото само действията могат да бъдат регулирани. Това само по себе си е нито изненадващо, нито значимо: в никакъв смисъл не се установява доказателство, че типовете лица са податливи на престъпление, докато не са разпознати в обществото. Всъщност обществото, на което му липсва елегантната дискриминация на свещениците и адвокатите, достатъчно често се изказва за криминалните типове лица. Фактически всички антични и средновековни сатири са били неизменно прицелени срещу содомитите и пасивните партньори на педерастите (катамити) като лица, вместо содомията като сексуален акт.

Странно е, че в историята на любовта, която не дръзва да произнесе името си, авторитетите не се опитват да постигнат социален контрол на широкоразпространеното публично именуване на тези престъпления, което всъщност е това, което социалните конструкционисти предлагат да би следвало да се направи. В противоположност на това старанието е върху потушаването на цялото познание за такива хора и актове, дали от страх, че така ще имат властта да окуражат подобно поведение, или просто защото са почувствали, че ше бъде твърде засрамвашо и скандално, та да бъде публично. Това е основното противоречие в добре известната теория на Фуко. Най-високото ниво на цензура в това поле на изследване е достатъчна индикация, че на хомосексуалния опит не е позволено да стане част от този дискурс. Но да подкрепи съдържанието чрез доконструиране на дискурса, чрез разкритието, че това е по дивашки изкривено и смахнато, без стремеж да бъде възстановено това, което е забранено, е заговорничене с цензорите.

Практикуването на буч-фем ролите е много обща черта на лесбийската култура през 50-те години на 20-и век.. През 70-те под влиянието на политическите идеали на гей либерационистите, буч-фем ролите са били отхвърлени от лесбийките като ретроградно наследство на патриархата и като маймунско подражание на хетеросексуалните роли... Лесбийки-феминистки като Sheila Jeffreys могат да бъдат оправдани в опредметяването на ролите в политическитe анализи, но разглеждано точно от историческа глeдна точка, твърдението, че буч-фем ролите са част от лесбийското завещание е добре документирано. Атаката на Jeffreys е провалена от липсата на политическа перспектива и от нейното догматично упование на социално-конструкционисткия модел. Тя доста некоректно твърди, че сексологичното описание на Havelock Ellis на "мъжките" лесбийки се базира на неща като мъжка еротика; всъщност неговите case studies са прокарани от лесбийката Edith Lees, негова жена, която убеждава половин дузина от нейните лесбийки-приятелки да допринесат, разказвайки историите на живота си - такъв самоселектиран материал може де е непредставителен, но не и "митологичен", както Jeffreys твърди. Мъжките лесбийки са били реална обща територия в цяла Европа и Америка към 1890 г., много преди да са използвани като "инвертен" модел от сексолозите, които "не толкова дефинират лесбийската идентичност, колкото описват и категоризират това което лично виждат в тях" (Marta Vicinus 1993).

Лесбийките феминистки през ранните 1970-те съвсем съзнателно и нескрито се стремят да откъснат лесбийките oт културните им обичаи (Case 1993). "Упоритото желание" (Nestle 1992), обилно документира "насилственото лишаване от наследство" на лесбийките от 40-те и 50-те години на 20-и в. от "освободителките" лесбийки феминистки; опитът на цяло поколение лесбийки от негърската и работещата класа е заличен от политически коректната им история, и към 1975 г. буч-фем двойките просто спират да ходят по баровете, като така съвсем грешно са обявени за "изчезнали" (MacCowan 1992). Принудителното безмълвие на лесбийската култура, дошло от лесбийките-феминистки, показва истинското лице на социалния конструкционизъм.

Към списъците на големите "кралици на историята" мижем да се върнем обратно много преди 19-и век. Списъците на известни хомосексуални съвсем опосредствено нито са ограничени от Модерната епоха, нито пък са открити само в хомофобски контексти (и двете ще бъдат предпоставки на социалния конструкционизъм)... В главата "L'amour nomme Socratique" на Волтер в неговия Философски Речник (1764) вмъква списък от извесни педерасти... През 1623 Theophile de Viau (1590-1626) - един от най-интересните предмодерни обратни, несправедливo наричан "либертин" - адресира една неприлична поема - "За маркиза на Бъкингам" - т.е. любовника на Джеймс I - Жорж Вилие, дук на Бъкингам, разказваща следното:

С песните си Аполон
Покварява младите хиацинти,
Тъй, както Коридон изчука Аминтас,
Така че Цезар не презира момчетата.
Един изчука Мусю ле Гранд де Белегар (на Во приятел),
А друг изчука Ком де Тоне
И туй на Англия научи царя
Не прецака ли Бъкингам той?

Такива списъци за доказателства prima facie за съществуването на такава идентичност на обратните през ранния 17-и век: дьо Во тук ясно използва концепттуалната рамка на членовете на група от хора, обединени от нещо общо. Всяко доказателство, че това установява група от содомити вместо група от обратни достатъчно ясно пропуска смисъла: а той е група от лица, не от актове.

Същността на всеки списък е в това, че той установява общностното между включените в него - иначе няма смисъл от съставянето му. Един списък от ябълки, праскови, круши, лимони и т.н. функционира като списък точно защото установява или използва резюмираното или родово значение на "плод". Тези ренесансови списъци, и особено по-положителните каталози от "верни приятели", установява идентичността на обратните точно по същия начин, както средновековните литературни каталози на Добрите Жени и Жалките Жени, предназначени да установят характера на точните персоналистични типове. Негативните списъци са склонни да създават стереотипи, докато позитивните - да създават амалгами или композиции - последните две специално са предложени за моделите на поведението.

И така, какво е предназначението на тези списъци? Доказателството на социлния конструкционизъм е, че списъците на големите "кралици на историята" са компилирани най-вече, или почти, върху потиснатото малцинство, за да опровергае клеймото, прикрепено към хомосексуалността от хетеросексуалната мейнстрийм култура. Но използването на тези списъци като искане за по-голямо уважение от обществото е вторичен резултат, а не основното предназначение на списъците, което трябва да прогони чувството за алиенация чрез преоткриване на нашите собствени културни традиции. Списъкът на тези кралици на историята е съставен от обратните, за да открият собствено място в една историческа традиция, да се наслаждават на това, че са част от културното единство. Мисля, че извършваме грешка в премахването на тези списъци като част от апологетичния дневен ред. Рядко отбелязван е един очевиден факт за тези списъци: почти всички фигури, на които се позоваваме, са неизменно исторически вместо съвременни. Списъците oзнаменуват не факта, че са толкова велики, или дори, че са креативни или добри, а че те са част от историята: ние имаме унифицирана историко-културна идентичност.

Историците неадекватнно адресират проблемите на субкултурните формации. Доказателство, изведено от спомени, дава малка подкрепа на визията, че субкултуритре са "конструирани" в опозиция на хомофобията. Ако това, че субкултурите възникват само в отговор на външен натиск, беше вярно, тогава субкултурата на обратните наистина никога нямаше да е изплувала: нейните членове са субекти извън закона, та до смъртното наказание; никога не е имало някаква скрита адмирация за обратните така, както е имало например за престъпниците, които често са посипвани с блясък и се превръщат в модели за младите недоволни хора. Праволинейният свят никога не е притежавал двойни стандарти като еквивалент към обратните във Викторианската отворена експлоатация на джентълмените към женските проститутки, представящи ги като "ангела на къщата" по колоните. Историческият фокус срещу специфичните субкултури на обратните разбулва много черти, които органически са изгрели отвътре на субкултурата и не обслужват никакво предназначение на социалния контрол, който по общо мнение оформя субкултурата. Това, което разбулва, е една етническа култура. Човек може да присвои тази есенциалистка позиция пренебрегвайки факта, че очевидно има някаква скала на взаимодействията между културата на обратните и на праволинейните, и че параметрите на културата на обратните често могат да бъдат ограничавани чрез правила, наложени от праволинейната. Но субкултурите на обратните трябва да бъдат отчетени като примери на култура, прогонена под земята, удържаща някои от техните произходни черти, докато другите биват подготвяни да се борят с променливите морални климати. Собствената задача на историята на обратните трябва да е подчертаване на общо взето неразпознатите черти, които са интегрални на субкултурата сама по себе си, а не като резултат от потисничество. Култура на обратните, като еттническа култура, може да бъде независима от доминиращата култура, самодетерминирана вместо социално контролирана.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Има се предвид спомената вече “порода" на Фуко. [обратно]

2. Английската дума queer, естествено, е жаргон за "обратен", което не ми пречи да я интерпретирам в по-широк контекст както в случая; в нашия език в жаргонната употреба на "обратен" далеч няма позитивност, за разлика от английския, който иначе гъмжи от други цветущи думи за хомосексуалните; в случаите на употреба на "странност" съм имал предвид точно това негативно ползване на думата в нашия език, за да я избегна в едно по-сериозно говорене. Оттук нататък в текста употребявам "...на обратните" за повече коректност към оригинала, но нека тези предпоставки останат в сила чрез това уточнение. [обратно]

3. Историята разказва, че Императора отрязал единия си ръкав и го дал в ръцете на любимия си като символ на отричане на собственото си положение, и така даряващ му нов социален статус. [обратно]

4. Тук за втори път употребявам думата gender, като преди това я употребих и като причастие: мое убеждение е, че тази дума, поради честата си непреводимост, трябва да бъде интегрирана в българската употреба не текстове в областта на т.нар. gender studies. За допълнителна яснота прилагам и следния текст:

"Джендър: посочва променливостта на социално конструираните поведенчески и идентични различия, както за "женственост", така и за "мъжественост"; процес на "правене на родов пол"; напластена система от структури, като "джендър"-организация; или още институция, чиято основна цел е да създаде и поддържа родово-половото неравенство. Да не бъде обърквано със "пол", което означава само биологичните разлики между жени и мъже." (вж.: Nicole C. Raeburn, "Lesbian histories and cultures", Garland Publishing, New York and London, 2000) [обратно]

5. Тук незнайно защо авторът отново по съвсем идентичен начин привежда посочения вече пример със Сафо, който решавам да спестя като текст. [обратно]

6. Straight culture. [обратно]

7. Позволявам си да оставя оригиналните думи на английски case studies, т.е. "изучаване на случаи" тъй като това е широко познат термин от популярната психология. [обратно]

© Риктор Нортън
© Станимир Панайотов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2001, № 2 (15)

Преводът е по: Rictor Norton. The myth of the modern homosexual: queer history and the search for cultural unity. London: Cassel, 1997.