СТРЪК ЦВЕТЯ

Отидох веднъж да обърна тревата,
що бе окосил преди слънцето някой.
Росата, наточила в треви острието,
изравнената сцена бе напуснала вече.
Зад остров дървета го потърсих и чух,
че вятърът носи от точилото звук.
С тревата бе свършил и тръгнал човекът.
"Както сам е бил той и аз ще съм", рекох.
"Както са всички и няма значение,
работят ли заедно или разделени."
Щом казах това, към мен се залута
една пеперуда с крила едва чути.
Цветята издирваше по спомен от вчера,
избледнял след възторга в мрака вечерен.
Във кръг забелязах, че лети, без да спре
там, където лежаха увехнали те.
Изгубих я после от очи, ала пак
при мене се върна с трептящи крила.
"Въпросите отговор нямат", въздъхнах
и взех да обръщам тревата да съхне.
Пеперудата трепна и поглед насочих
към високата туфа цветя край потока.
Като цветен език, пощаден от косата,
потока оголила. Косачът в росата
ги беше пожалил, влюбен във тях,
не за нас или него там да цъфтят,
а от чистото щастие на утрото тихо
върху стръмния бряг, обрасъл в тръстика.
С пеперудата бяхме попаднали значи
на послание, пратено тук от зората.
Ранобудните птици чух и как шепне
косата му дълга на земята. Усетих,
че сродна душа си имам наоколо
и повече няма сам да работя.
Сякаш той ми помагаше, додето щастлив
се трудих, а после сянка с него делих.
И казах сърдечно на човека, чиято
мисъл доскоро бе за мен непозната:
"Хора с хора работят и няма значение
дали ще са заедно или разделени."