СБОГОМ И ХЛАДА СИ ПАЗИ

Туй казване "сбогом" в студения мрак
на градината с толкова млада кора,
напомня за всичко, що би наранило
градина във края на фермата зиме,
от къщата с хълм отделена. Не искам
белег по нея от заек и мишка,
не искам следи от глухар по листата,
изгризани клонки - храна за сърната.
(Да виждаха в думите някакъв смисъл,
то аз до стената бих ги извикал
и с пръчката бих ги заплашил тогава.)
Не искам и слънце да я съживява.
От живот я опазихме, мисля, добре,
щом на северен склон началото бе,
че тя не се плаши от зимния вятър.
Да се стопли градина обаче, е страшно.
Колко пъти повтарях: "Стой настрани!
Градинчице, сбогом, хлада си пази.
Десет под нулата тъй опасни не са
като десет над нея. Аз тръгвам сега.
Работа имам със други дървета -
малко са грижите, но и плодовете,
такава, що брадвата върши в гората
с клена и явора, и със брезата."
Да, бях обещал, че щом легна да спя,
ще мисля дървесната нейна съдба,
доде много бавно (и без светлинка)
потъва дълбоко сърцето й в гроб.
Нещо трябва все пак да остане за Бог.