КЪМ ЗЕМЯТА

web

Любовта на устните бе допир,
достатъчно сладък да го понеса,
а някога бе твърде много.
Живях сред небеса,

далеч от мускусния аромат
на скрити извори. Надолу тръгнал
поток уханен от лози по здрач,
залял със нежност хълма.

Свят ми се завиваше и болка
от разпиляната роса усещах,
с която цъфналият орлов нокът
ми ръсеше нозете.

За непосилна сладост молех аз,
каквато бе в отминалите дни,
когато ме раняваше и цвят
от роза. Днес дори

сладкият възторг не е безсолен,
защото е примесен със вина,
с болка от страстта и със умора.
За втората трева

копнея, за петната от сълзи,
следи от твърде многото любов,
мириса горчив на гниещи кори
и карамфилово масло.

Когато вдигам най-подир, белязан,
измъчен, огорчен и вцепенен,
притиснатите си до кръв в тревата
или във пясъка ръце,

не ми достига болката и още
жадувам силата и тежестта,
твърдта на земята да усетя най-после
с цялата си дължина.