КРАЙ, КРАЙ...

Трионът се зъбеше и трещеше,
пускаше цепеници, вдигаше прах.
Сладък мирис изтръгваше вятърът.
Те можеха да преброят оттам
пет планински вериги, далече
към Върмънт поели под залеза.
А трионът все се заканваше.
Ту тичаше лек, ту сякаш с товар.
И нищо не стана. Свърши денят.
Доволни сме, можеха да рекат,
да зарадват момчето с пол'вин час
по-малко работа. Сестра му край тях
стоеше с престилка, за да каже
"вечеря". При таз дума трионът,
убеждавайки всички, че знае
какво означава, подскочи в дланта
на момчето, или то я протегна.
Взаимно се срещнаха, но ръката...
Първият вик беше кикот смразяващ,
доде криволичеше, вдигнал към тях
ръката за прошка или да запази
живота изтичащ. Тогава разбра.
Бе момче достатъчно голямо
за мъжка работа, но със сърце
детинско. "Не го оставяйте, когат'
пристигне докторът да я отреже.
Сестро!" Тъй, но ръката я нямаше.
И докторът го спусна в мрак сред етер.
Лежеше, издувайки устни със дъх.
После този, дето слушаше пулса,
се изплаши. Никой не повярва.
Слабо, по-слабо, нищо! Сърцето спря.
Нямаше що. И те, понеже не бяха
умрелия, се върнаха към делата си.