Да се види отчетливо механиката - колелата и зъбчатките - на която и да е творба, несъмнено е само по себе си удоволствие, но на него можем да се насладим само дотолкова, доколкото не можем да се насладим на закономерния ефект от от замисъла на твореца. Всъщност, твърде често се случва така, че да се разсъждава аналитично за изкуството е все едно да се разсъждава за направата на огледалата в храма в Смирна, които показват изкривени най-прелестните образи.

- - - - - - -

Чистото Въображение избира както от Красотата, така и от Грозотата, само най-съчетаемите елементи, несъчетавани досега: съединението по правило носи характерните белези на красотата или възвишеността, пропорционални на красотата и възвишеността, съдържащи се в съчетаваните елементи, а на самите тях все още се гледа като на атомарни, т.е. предишни комбинации. Но, както често става във физическата химия, нерядко и в химията на интелекта се случва резултатът от смесването на два елемента да не съдържа нищо от качествата на единия, а дори и на двата елемента. ... Следователно, обхватът на Въображението е неограничен. Материалите, които то използва, се разпростират из цялата вселена. Дори от уродливостите то създава онази Красота, която е едновременно негова единствена цел и неизбежно изпитание. Но, най-общо, подробностите, на които ще се спрем в нашата преценка на Въображението, са богатството и силата на съчетаваните вещества, лекотата при откриването на нови съчетаеми елементи, които си струва да бъдат съчетани и особено абсолютната "химическа комбинация" на цялостната маса. Точно тази пълна хармония в творбата на въображението, чрез свръхналожения отпечатък на очевидността си, често пъти кара безумците да подценяват творбата. Твърде възможно е да попитаме, защо тези комбинации никога досега не са били въобразени.

- - - - - -

И така, моята вяра в силата на думите е толкова ненакърнена, че понякога съм склонен да вярвам във възможността те да въплътят дори мимолетността на фантазиите, такива, каквито съм се опитал да ги опиша. В експериментите, преследващи тази цел, досега съм се стремял, първо, да контролирам (при добро физическо и умствено здраве) наличието на състоянието; с други думи, сега мога (освен ако съм болен) да съм сигурен, че състоянието ще настъпи, стига да поискам, във вече описания момент, а доскоро никога не можех да бъда уверен в неговото настъпване, дори при най-благоприятни условия. Искам просто да кажа, че сега, ако всички условия са благоприятни, мога да бъда сигурен в настъпването на това състояние и дори усещам способността да го предизвиквам или потиквам - благоприятните условия, все пак, не се случват често, иначе вече да съм докарал рая на земята.

Второ, досега съм се стремял да не допускам отклоняване от момента, за който говоря - точката на сливане между будността и съня, - да предотвратя, по своя воля, бих казал, отбиването от тази граница в страната, където властник е сънят. Целта ми не е да продължавам това състояние, нито да превръщам момента в нещо повече от момент, а да мога сам да се връщам от него към будността и така да пренеса самия момент в царството на Паметта; да пренеса впечатленията от него, по-точно спомените за тях, в ситуация, където (макар и за много кратък период) мога да ги изследвам с аналитично око. Поради тези причини, т.е., понеже имах възможността да постигна всичко това, аз не съм изгубил съвсем вярата си, че думите могат да въплъщават поне достатъчна част от въпросните фантазии, за да разкрият пред определени умове смътния произход на техните форми. Тези мои думи не бива да се разбират в смисъл, че фантазиите или психическите впечатления, които имах предвид, се свеждат до моята индивидуалност; че не са, накратко казано, присъщи на цялото човечество, защото изобщо не е възможно аз да формирам мнението по този въпрос. Но и няма нищо по-сигурно от това, че дори частичен запис на тези впечатления ще разтърси универсалния разум на човечеството с върховната новост на използвания материал и на логически произтичащите от него идеи. Накратко, ако някога напиша студия на тази тема, светът ще бъде принуден да признае, че най-после съм създал нещо оригинално.

- - - - - - -

"Но - казва лорд Бейкън (колко точно!) - няма изящна красота без някаква странност в пропорциите". Отстранете този елемент на странност, на неочакваност, на новост, на оригиналност - наричайте го, както щете - и цялата ефирност на очарованието мигом се губи. Ние изгубваме, липсва ни неизвестното, неясното, неразбраното, защото е принесено в жертва преди да имаме достатъчно време да го проучим и разберем. Накратко, ние изгубваме всичко, което уподобява земната красота с мечтаната от нас небесна красота. Съвършенство на римата се постига само при комбинирането на двата елемента: Еднаквост и Неочакваност. Но тъй както злото не може да съществува без доброто, така и неочакваното трябва да произлиза от очакваното. Ние не твърдим, че римата трябва да бъде просто произволна. На първо място, трябва да имаме еднакво отдалечени или равномерно повтарящи се рими, които да образуват основата, очакваното, от което възниква елементът на неочакваност, чрез въвеждането на рими, но не произволно, а с оглед на най-голяма степен на неочакваност. Не трябва да ги въвеждаме, например, на такива места, че целият стих да стане повторение на срички, предхождащи тези места. Когато напиша примерно:

And the silken, sad, uncertain rustling of each purple curtain,

(От пурпурните завеси звук неясен се разнесе - прев. Г. Михайлов)

аз със сигурност произвеждам по-голям, но не значително по-голям, от обикновения ефект на римите, равномерно повтарящи се в края на редовете, защото броят на сричките в целия ред е просто удвоеният брой на сричките, предхождащи въведената в средата рима, следователно все още остава известна степен на очакваност. Доколкото има елемент на неочакваност, той е адресиран всъщност само към окото, защото ухото разделя стиха на два обикновени реда ето така:

And the silken, sad, uncertain
Rustling of each purple curtain.

Целия ефект на неочакваност обаче постигам, когато напиша:

Thrilled me, filled me with fantastic terrors never felt before.

(Неизпитван, смъртен ужас сграбчи моята душа - прев. Спас Николов)

- - - - - -

Много се говори напоследък за необходимостта да се поддържа истински национален дух в американската литература, но какво представлява този национален дух и каква ще бъде ползата от него, никога не е било ясно. Американецът трябва да се придържа към американски теми, дори да ги предпочита: това е по-скоро политическа, отколкото литературна идея, а в най-добрия случай - спорен въпрос. Добре ще е да имаме предвид, че "разстоянието придава очарование на гледката". Ceteris paribus, една чуждестранна тема, в строго литературен смисъл, е за предпочитане. В края на краищата, големият свят е единствената сцена, подходяща за хистриона автор.

Но за необходимостта от този национален дух, който защитава нашата собствена литература, подкрепя собствените ни писатели, поддържа нашето собствено достойнство и зависи от собствените ни ресурси, не може да има и сянка от съмнение. Ето това е истинският въпрос, към който ние сме най-безразлични. Оплакваме се, че имаме нужда от международно авторско право и основанието е, че тази липса оправдава нашите издатели да ни наводняват с британски книги, съдържащи британското мнение. И все пак, когато тъкмо тези издатели, на свой очевиден риск, и очевидна загуба дори, публикуват американска книга, ние се отвръщаме от нея с върховно пренебрежение (това е нещо обичайно) дотогава, докато тя (американската книга) не бъде провъзгласена за "четивна" от някой невеж лондонски критик. Прекалено ли ще е, ако кажа, че за нас мнението на Уошингтън Ървинг, Прескът, или Брайънт, е пълна нула в сравнение с това на кой да е анонимен третостепенен редактор на "Спектейтър", "Атенеум", или на лондонския "Пънч"? Няма да е прекалено. Това е самият - крайно ужасяващ - факт. Всеки издател в тази страна ще го признае. Няма под слънцето по-отблъскващо зрелище от нашето лакейство пред британската критика. Отблъскващо е, първо, защото е раболепно, сервилно, малодушно; второ, поради крещящата липса на разум в него. Знаем, че британците са малко зле настроени към нас; знаем, че те в никакъв случай не изразяват безпристрастно мнението си за американските книги; знаем, че в малкото случаи, когато към наши писатели в Англия са се отнасяли от немай-къде любезно, те или открито са изразявали своята почит към английските институции, или дълбоко в сърцата си са таели един враждебен на Демокрацията принцип: ние знаем всичко това и все пак, ден след ден, превиваме врат под унизителното иго на най-недодяланото обществено мнение, рожба на нашето отечество. Ако трябва да имаме национален дух, нека той да бъде дух, който ще отхвърли това иго.

- - - - - - - -

Ако на амбициозен човек му хрумне да промени с едно усилие вселената на човешката мисъл, човешките мнения и чувства, възможността е налице - пътят към безсмъртната известност лежи пред него прав, открит и свободен. Всичко, което трябва да направи, е да напише и публикува една малка книга. Заглавието и трябва да бъде просто, с няколко обикновени думи: "Моята оголена душа". Но тази малка книга трябва да отговаря на заглавието си.

Не е ли странно обаче, че при неистовата жажда за известност, отличаваща толкова много хора, а не по-малко са и тези, които пет пари не дават какво ще мислят за тях след смъртта им, не би се намерил един човек с достатъчно кураж да напише тази малка книга? Казвам, да напише. Има десетки хиляди хора, които, ако книгата вече е написана, биха се изсмели на идеята да бъдат безпокоени от нейното публикуване приживе, и които изобщо могат да разберат, защо трябва да възразяват на публикуването и след смъртта им. Но написването и - това е трудното. Никой не смее да я напише. Никой няма да посмее да я напише. Никой не би могъл да я напише, дори и да се осмели. Хартията ще се набръчква и пламва при всяко докосване на огненото перо.