* * *

Той още помни моя стар чепик,
подметките с протритото величие;
а аз съм той: тъй също многолик
и тъмнокос, с Давид-гора гранича.

В белтък и тебешир от оня склон
се спущат стръмни улици-хитряги;
Балкон-наклон-подкова-кон-балкон,
чинари, бавни брястове и впрягове.

Извити букви, женствени на вид,
блестят с опияняваща позлата...
Градът напуска крепостния зид
и тръгва след стареещото лято.

1937