Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЯМА В КРАЯ НА XX ВЕК
web
По железния път на века с гръм и трясък се носи грамада,
вагона си аз прикачих към чудовището проклето,
люшка се моят вагон, а след него мостовете
рухват в бездната с грохот ужасен.
Тъй в търбуха на тази грамада летяхме,
но на завоя зад хълма релсите се строшиха
и вагонът ми падна в дълбоката пропаст,
и раздели се душата ми с тялото.
В кръв и есенна кал събирах аз своето тяло
и повиках душата си - тихо обади се тя от полето.
Последвах гласа й - в храста трепереше цялата,
искам в небето - прошепна - но ми тежат греховете.
Душата си вдъхнах отново и гърлото ми простина.
И по разбития път върнах се в моето село:
под прозорците в къщата дядова буен растеше пелинът.
И поех към горичката черна и дива.
Копая, копая - удрям с лопатата в камък,
копая, копая и камък, копая.
Изведнъж мишка - сивичка, полска -
под ръцете ми гледа към мене.
Удрям в камъка аз и копая,
тя изпод корени, камъни
право в очите ме гледа
с малките си бобчета-очички.
Хвърлих лопатата, седнах пред нея -
тя не побягва,
сякаш ме пита с очички:
"Дойде ли? Дойде ли?...
В моите дупки
зрънцата, зрънцата
ще стигнат за двама ни"...
Край Ямнае яма направих и с чимове аз я покрих -
край сиви баири, край къщи напуснати,
в нея се скрих да не чувам и виждам
как грамадата страшна трещи и гори,
как релси летят от небето!...
Къде си, мишле?
Ще стигне за двама ни.
18 април 1994 г.
© Микола Купреев
© Теодора Ганчева, Симеон Владимиров, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2001,
№ 11 (24)
Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.
|