* * *

web

Когато старини антични видя,
отронвам радостна сълза в пръстта.
И с нея се признавам пред Овидий,
че тук изгубвам дъх от красота.

За любовта ми нежна и безумна,
за радостта, с която съм проклет,
в езика роден няма точни думи,
ни в моя дваж по-роден диалект.

На равнината син, в места равнинни
се скитам сред прозрачна резеда
и вдишвам мед в невиждани градини,
и цвят цъфти във моята следа.

Не съм ни ангел, нито съм пройдоха,
а този, който ще рече на глас:
Жената тръгва си като епоха,
епоха цяла бих пожертвал аз.

Отплатата е разочарование.
Ще трепне ли сърцето пак, не знам.
Осъден съм навеки на изгнание,
на стихове и… пак да бъда сам.

Овидий шепне от далечината,
та болката ми да поукроти:
"Като епоха тръгва си жената,
такава точно я обичай ти".

18 декември 1992

© Леанид Дранко-Майсюк
© Зоя Василева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2001, № 10 (23)

Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.