МОСТЪТ

Франц Кафка

web

Бях стръмен и студен, бях мост, надвесен бях над пропаст, от тази страна пръстите на краката ми, от другата вдълбани ръцете ми, бях се вкопчил здраво в трошливата глина. Полите на дрехата ми се развяваха встрани. Долу бучеше леденият поток с пъстърви. Нямаше турист, който да се загуби в тази непроходима урва, мостът все още не беше отбелязан на картите. И аз лежах и чаках; трябваше да чакам; никой вече построен мост не може да престане да бъде мост, без да се сгромоляса. Една вечер, не зная първата ли, хилядната ли, мислите ми се въртяха объркано и все в кръг - една лятна вечер, по-страшно бучеше потокът, чух стъпки на мъж. Към мен, към мен. Изтегни се, мост, застани здраво, греда без корен, бъди опора за доверения на Теб, изравни незабелязано несигурните му стъпки, олюлее ли се обаче, покажи се и като планински Бог го изхвърли на брега. Той дойде, с железния връх на тоягата си почукваше по мен, после повдигна с нея полите на дрехата ми и ги подреди, прокара острие през гъстите ми коси и го остави там за дълго, вероятно загледан в далечината. И тогава - тъкмо мечтаех как го прехвърлям през баири и долини - той скочи с два крака в средата на тялото ми. Превих се в дива болка, в абсолютно недоумение. Кой беше той? Дете? Гимнастик? Авантюрист? Самоубиец? Прелъстител? Убиец? И аз се обърнах, за да го видя. Един мост се обръща! Едва се бях обърнал, когато вече се сгромолясвах, сринах се и бях разкъсан, бях забоден върху острите камъни, които досега така миролюбиво ме гледаха от бързащата вода.

© Франц Кафка
© Мария Попова - превод от немски
===========================
© Електронно списание LiterNet, 19.10.2007, № 10 (95)